– Щях да бъда много по-малко свадлив, ако беше признала, че искаш да ме чукаш и се бяхме заели с това.

Желанието ме ръзтърси. Баронс каза „чукам“ и аз вече бях готова.

– Само това ли е нужно, за да ти докара добро настроение?

– Това ще продължи дълго.

– Разговор ли водим, Баронс? Разговор, в който ти изразяваш чувства?

– Ако ти допада да намираш чувства в един твърд член, госпожице Лейн.

Внезапно смущение на входа на клуба две нива над нас привлече вниманието му. Той беше по-висок от мен и можеше да види над тълпата.

– Сигурно се шегуваш! – лицето му се беше вкоравило, докато се взираше към балкона.

– Какво? Кой? – казах, подскачайки на пръсти, за да се опитам да видя. – В’лане ли е?

– Защо да е... – той ме изгледа свирепо. – Откъснах името му от езика ти. Не си имала възможност да си го върнеш.

– Казах на един от двора му да го повика. Не ме гледай така! Искам да знам какво става.

– Това, което става, госпожице Лейн, е, че си намерила Сийли кралицата в Ънсийли затвора. Това, което става, като съдя в какво състояние е тя, е че В’лане очевидно е лъгал за местонахождението ù от месеци, а това може да означава само едно.

– Че за мен беше невъзможно да позволя на двора да разбере, че кралицата е изчезнала и я няма от много човешки години – каза В’лане сковано зад нас, гласът му беше приглушен. – Те щяха да се разпаднат. Без тя да ги обуздава, дузина различни фракции щяха да са нападнали вашия свят. Отдавна съществува смут сред Фае. Но това едва ли е мястото да обсъждаме такива въпроси.

Баронс и аз се обърнахме като един.

– Кадифе ми каза, че си настоявала за присъствието ми, МакКайла – продължи В’лане, – но той каза, че новините ти са за Книгата, не за нашия суверен – той изучаваше лицето ми с хлад, какъвто не бях виждала, откакто го срещнах за първи път. Предположих, че начинът ми да го призова го е обидил. Фае са толкова обидчиви. – Наистина ли сте я намерили? Тя жива ли е? Търсих я във всеки свободен миг. Това ме спираше да се грижа за теб, както ми се искаше.

– Кадифе е Фае име?

– Истинското му има е непроизносимо на вашия език. Тя тук ли е.

Кимнах.

– Трябва да я видя. Как се справя тя?

Ръката на Баронс се стрелна и се сключи около врата на В’лане.

– Ти, лъжлив задник!

В’лане сграбчи ръката на Баронс с едната ръка, врата му с другата.

Зяпах ги очарована. Бях толкова объркана от последните събития, че дори не бях осъзнала, че Баронс и В’лане стоят лице в лице на претъпкан дансинг вероятно за първи път от цяла вечност – достатъчно близо, за да се убият един друг. Е, достатъчно близо за Баронс да убие В’лане. Баронс се взираше във Фае принца, сякаш най-после беше хванал огнената мравка, която го тормозеше от векове, докато е лежал с разперени ръце в пустинята, намазан с мед. В’лане гледаше свирепо Баронс, сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупав.

– Имаме по-големи грижи от твоите лични недоволства – каза В’лане с ледено презрение. – Ако не можеш да извадиш глава от задника си и да го осъзнаеш, значи заслужаваш това, което ще се случи с твоя свят.

– Може би не ми пука какво ще стане със света.

Главата на В’лане се извъртя, в погледа му имаше студена преценка.

– Позволих да задържиш копието си, МакКайла. Няма да му позволиш да ме нарани. Убий го!

Баронс стисна.

– Казах да млъкнеш!

– Той има четвъртия камък – напомних на Баронс. – Нужен ни е.

– Келтърови! – каза В’лане, взирайки се към входа. Той изсъска през зъби.

– Знам. Заформя се едно голямо шибано парти тази вечер – каза Баронс.

– Къде? Те ли влезнаха току-що? – попитах.

Баронс се наведе по-близо към В’лане и го подуши. Ноздрите му трептяха, сякаш намираше миризмата му за отблъскваща и същевременно перфектна за едно хубаво, кърваво филе.

– Къде е тя? – изрева един мъж. Акцентът беше шотландски като на Крисчън, но по-силен.

В’лане заповяда:

– Накарай го да млъкне, иначе следващият му въпрос може да е „Къде е кралицата“ и всяко Ънсийли на това място да открие, че тя е тук!

Баронс се задвижи по-бързо, отколкото можех да видя. В една секунда В’лане беше величествен, както обикновено, в следващата носът му беше разбит и шуртеше кръв. Баронс каза:

– Следващия път, фейо! – и изчезна.

– Попитах къде, по дяволите, е...

Чух изгрухтяване, после звука от юмруци и още изгрухтявания и адът се отприщи в „Честър“.

– Не ми пука какво мислиш, по дяволите. Тя е наша отговорност...

– Виждам, че сте свършили страшна работа...

– Тя е моя кралица и няма да отиде никъде с...

– ...досега, като сте я оставили в ръцете на шибаните Ънсийли.

– ...и ще я отведем обратно в Шотландия с нас, където ще можем да се грижим за нея подходящо.

– ...двойка некадърни човеци. Мястото ù е във Фае.

– Ще те пратя обратно във Фае, фейо, в шибания...

– Спомни си липсващия камък, мелез!

Погледнах от шотландеца към Баронс и към В’лане. Гледах как тримата се карат. От пет минути повтаряха едно и също без да напреднат ни на йота. В’лане продължаваше да иска тя да му бъде предадена, шотландецът не спираше да настоява той да я върне в Шотландия, но аз познавах Баронс. Той нямаше да позволи никой от тях да я вземе. Той не се доверяваше на никого, а и кралицата на Фае беше мощен коз.

– Как, мамка му, изобщо разбра, че тя е тук? – попита Баронс.

В’лане, чийто нос отново беше съвършен, каза:

– МакКайла ме призова. Когато минах зад вас, ви чух. Говорехте толкова високо, че всеки би могъл да ви чуе. Вие застрашавате живота ù с вашето безгрижие.

– Не ти – изръмжа Баронс. – Планинецът.

Шотландецът каза:

– Преди почти пет години тя посети Киън във Фантазия и му каза, че ще бъде тук тази вечер. Кралицата лично му наредила да я прибере от този адрес в тази нощ. Имаме неопровержими претенции. Ние сме Келтър и носим мантията на защита за Фае. Ти ще ни я предадеш сега.

Едва не се разсмях, но нещо у двамата шотландци ме накара да размисля. Те изглеждаха така, сякаш бяха пътували трудно през суров терен и не се бяха къпали или бръснали с дни. Думи като „търпение“ и „дипломация“ не бяха в речника им. Те мислеха за цели и резултати и колкото по-малко спънки имаше между тях, толкова по-добре. Те бяха като Баронс – енергични, съсредоточени, безскрупулни.

Двамата бяха без ризи и имаха силно татуирани тела – Лор и още един от хората на Баронс, когото не бях виждала преди, ни накараха да се съблечем до дрехи, които не биха могли да скрият книга, преди да ни позволят достъп до горното ниво на клуба. Сега петимата стояхме частично облечени в една необзаведена стъклена кабина.

Спорещият – Дагиъс, имаше дълги, гладки мускули и бързи, грациозни движения на голяма котка и златни като на гепард очи. Черната му коса беше толкова дълга, че забърсваше колана му – не че той се нуждаеше от колан в тесните черни кожени панталони. Той имаше сцепена устна и синина на дясната буза от схватката, която беше започнала при вратата и се беше разпространила като зараза през няколко нива на клуба. Бяха нужни петима от хората на Баронс, за да върнат нещата под контрол. Способността им да се движат като вятъра им даде огромно предимство. Те не предупреждаваха посетителите да спрат да се бият. Просто се появяваха и ги убиваха. Щом хора и Фае разбраха какво се случва, избликът на насилие спря толкова бързо, колкото беше започнал.

Другият шотландец, Киън, още не беше казал и дума и се беше измъкнал от разправията без следа, но с всички червени и черни татуировки по торса му не съм сигурна, че щях да забележа, ако имаше кръв. Той беше масивен, с издути къси мускули, от типа, който мъжете придобиват от силови тренировки във фитнеса или от дълга присъда в затвора. Раменете му бяха огромни, стомахът плосък. Имаше пиърсинг и на една татуировка пишеше ДЖЕСИ. Чудех се що за жена би могла да накара мъж като него да иска да си татуира името ù на гърдите си.

Това бяха чичовците, за които Крисчън беше говорил, мъжете, които бяха влезли в замъка на уелсеца, когато с Баронс се бяхме опитали да откраднем амулетите, същите, които бяха изпълнили ритуала с Баронс на Хелоуин. Те нямаха нищо общо с чичовците, които бях виждала някога. Очаквах омекнали с времето роднини в края на трийсетте или четирийсетте, но тези тук бяха закоравели с времето, бяха едва на по трийсет и притежаваха опасно секси излъчване. И двамата имаха разфокусирана отдалеченост в очите, сякаш бяха видели толкова обезпокоителни неща, че можеха да гледат света и да го понасят само ако гледаха леко не на фокус.

Зачудих се дали собствените ми очи не бяха започнали да изглеждат така.

– Едно е сигурно. Мястото ù не е при теб – каза Дагиъс на Баронс.

– Как го реши, планинецо?

– Ние защитаваме Фае, а той е Фае, което дава и на двама ни по-големи права от теб.

Усетих някой да се взира в мен настойчиво и се огледах. В’лане ме гледаше с присвити очи. Досега всички бяха толкова заети да спорят какво да правят с кралицата, че никой не си направи труда да попита как съм я намерила или как съм я измъкнала от затвора. Подозирах, че точно това се чуди В’лане сега.

Той знаеше легендата за кралското Сребро. Знаеше, че само двама могат да минат през него. Освен ако случайно не се бях натъкнала на истината с лъжата си и която и да беше сегашната кралица, тя беше имунизирана към магията на краля, в което се съмнявах. Единствената личност, от която кралят беше искал да предпази наложницата си най-много, беше Сийли кралицата. Той беше залостил замъка си срещу истинската отмъстителна кралица в деня, в който тя беше дошла в крепостта му и се бяха скарали. Беше забранил на всички Сийли да влизат в нея. Не се съмнявах, че е използвал същите заклинания или още по-лоши върху Среброто, което свързваше неговия будоар с този на наложницата. В’лане сигурно се чудеше дали има някаква представа коя наистина е тяхната кралица и коя съм аз. Може би се чудеше дали цялата тяхна история не е също толкова подозрителна и неточна, колкото нашата. Въпреки всичко, В’лане знаеше, че нещо в мен не е каквото изглежда.