Тридесет и едно


Взирах се през входната врата на „Книги и дреболии Баронс“, несигурна какво ме изненадваше повече – че предната част беше непокътната, или че Баронс седеше там с ботуши, качени на масата, и заобиколен от купища книги и ръчно нарисувани карти, окачени по стените.

Не можех да преброя колко нощи бях седяла на точно същото място и в същата поза, бях ровила в книгите за отговори, взирайки се понякога навън през прозореца към дъблинската нощ, докато го чаках да се появи. Харесваше ми да мисля, че сега той ме чака.

Наведох се по-близо и се загледах през стъклото.

Той беше преобзавел книжарницата. Колко дълго бях отсъствала?

Там бяха рафтът ми за списания, щандът за касата, старомодният касов апарат, малък телевизор с плосък екран и DVD, който всъщност беше от това десетилетие, и уредба за моя айпод. В него имаше нов лъскав черен айпод Нано. Беше направил нещо повече от това просто да преобзаведе мястото. Все едно беше сложил постелка, на която пишеше: ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАК!

Звънецът издрънча, докато пристъпвах вътре.

Главата му се завъртя рязко и той се изправи, а книгите се плъзнаха на пода.

Последния път, когато го бях видяла, той беше мъртъв. Стоях на прага, забравила да дишам. Гледах как се разгъва от дивана с животинска грация. Той изпълваше цялото четириетажно помещение с присъствието си. За миг никой от нас не проговори.

Може да разчитате на Баронс – светът се разтопява, а той все още е облечен като богат бизнес магнат. Костюмът му беше изискан, ризата му блестящо бяла, вратовръзката със сложни шарки и подбрана с вкус. Сребро проблясваше на китката му – познатата широка гривна, украсена с древни келтски рисунки, същата, каквато имаше и Риодан.

Въпреки всичките ми проблеми, коленете ми омекнаха. Внезапно се озовах отново в онова мазе. Ръцете ми са вързани за леглото. Той е между краката ми, но не ми дава каквото искам. Използва устата си, после отрива члена си в клитора ми и леко влиза вътре в мен, преди да го извади и да поеме с устата си, след това отново и отново, като ме гледа в очите през цялото време.

Какво съм аз, Мак? – беше попитал.

Моят свят – бях измъркала и наистина беше така. И се боях, че дори сега, когато не бях При-я, щях да бъда също толкова извън контрол в леглото с него, колкото бях тогава. Щях да се топя, да мъркам, щях да му връча сърцето си. И нямаше да имам извинение, нямаше да има на какво да прехвърля вината. И ако той се изправеше и си тръгнеше от мен, и никога не се върнеше в леглото ми, никога нямаше да се възстановя. Щях да продължа да чакам мъж като него, а няма други мъже като него. Щях да умра стара и сама с болезнен спомен за най-страхотния секс в живота ми.

Значи си жива – казаха тъмните му очи. – Несигурността ме вбесява. Не можа ли да направиш нещо?

Какво? Не могат всички да са като теб, Баронс.

В очите му внезапно пробягаха сенки и аз не можех вече да разбера и една дума. Нетърпение, гняв, нещо древно и безмилостно. Студени очи ме наблюдаваха пресметливо, сякаш претегляха неща едно срещу друго, обмисляйки – една дума, обичаше тате да подчертава, която е по-голямата част от предварителното планиране. Той казваше: „Бебче, след като започнеш да мислиш за нещо, вече си проправяш път към правенето му“. Имаше ли нещо, към което Баронс си проправяше път?

Потреперих.

– Къде беше, мамка му? Мина повече от месец! Направи още един такъв номер, без първо да ми кажеш какво правиш, и ще те окова за леглото си, когато се върнеш.

Това трябваше да ме възпре или да ме поощри? Представих си как лежа, просната по гръб, а тъмната му глава се движи между краката ми. Представих си Мак 1.0 да знае това, което аз знаех сега – че след няколко месеца Баронс щеше да прави всичко, което един мъж може да прави с жена в леглото. Дали тя щеше да избяга с писъци, или да разкъса дрехите си още там и тогава?

Докато обикаляше канапето с висок гръб, той забеляза слабата жена в ръцете ми с коса, провлачена по пода. Той сякаш не можеше да повярва, което при Джерико се изразяваше с леко накланяне на главата и с присвиване на очите.

– Къде я намери, по дяволите?

Бутнах крехкото тяло в ръцете му. Бях я докосвала повече, отколкото някога съм искала. Чувствата ми бяха твърде сложни, за да ги разбера.

– В затвора на Ънсийли. В гроб от лед.

– В’лане, този идиот! Знаех си, че е предател!

Въздъхнах. Това означаваше, че и Джерико смяташе, че тя е кралицата. А той трябваше да знае. Беше прекарал известно време в двора ù. Но аз знаех, че тя е наложницата. Тогава кой беше умрял в будоара на Ънсийли краля преди еони? Умирал ли е изобщо някой? Наложницата не се беше самоубила. Как се беше озовала от Сребрата в света на Фае, за да стане един ден настоящата кралица? Беше ли ме излъгал В’лане? Или всички те бяха пили от Котела толкова много пъти, че нито една част от историята на Фае не беше правилна? Може би някой беше саботирал писмените им архиви.

– Как я измъкна от там? Среброто трябваше да я е убило.

– Очевидно кралицата има същия имунитет към Среброто, какъвто има към Шинсар Дъб – бях приятно изненадана от това колко гладко излъгах. Баронс има остър нюх за лъжата. – Тя може да докосва и двете. Изглежда, кралят и кралицата не могат да правят магии, които другият да не може да разбие – най-добрите лъжи са здраво циментирани в познати изключения на правилото. Самото ù естество на матриарх и владетел на двата двора беше универсално изключение от всяко правило, което обвързваше по-нисшите от двора на Фае. Нямаше да се поколебая да го използвам, за да подсигуря прикритието си, докато не разбера без сянка от съмнение какво да мисля за себе си. Видях в тъмните очи на Баронс как прие логиката на лъжата ми.

Как можех да съм Ънсийли кралят? Не се чувствах като краля. Чувствах се като Мак с купчина спомени, които не можех да обясня. Е, това не беше цялата истина. Имаше го също и онова място в главата ми, от което получавах чудесни дребни неща като паразитни руни с древен произход и... прекъснах тази линия на мисли. Нямах настроение да отмятам по списък всички неща, които не можех да обясня за себе си. Щеше да бъде ужасно дълъг.

Той я постави на дивана, подпъхна одеяла около нея, избута дивана по-близо до камината и запали огъня.

– Тя замръзва. Почти съм готов да я върна обратно и да оставя мястото да я довърши – каза той мрачно.

– Нуждаем се от нея.

– Може би – той не изглеждаше убеден. – Шибани феи!

За едно мигване вече не беше до дивана, а опрял нос в моя. Дишането ми се учести. За първи път използваше необикновената си скорост пред мен.

Затъкна кичур коса зад ухото ми и плъзна пръсти по бузата ми. Проследи формата на устните ми, после остави ръката си да падне.

Навлажних устни и го погледнах. Желанието, което изпитвах, когато стоях толкова близо до него, беше почти нетърпимо. Исках да се облегна на него. Исках да дръпна главата му надолу и да го целуна. Исках да го съблека и да го избутам назад, да го яздя здраво, докато не започне да издава онези груби секси звуци, когато свършва.

– Откога знаеш, че си наложницата на Ънсийли краля? – гласът му беше мек, но думите бяха твърде точни. Напрежение оформяше устата му. Познавах всеки нюанс на тази уста. Яростта го гризеше и се нуждаше от отдушник. – Ти влезе в това Сребро без никакво съмнение, че ще преминеш.

В смеха ми имаше нотка на истерия. О, ако проблемите ми свършваха дотук!

Дали бях жена, обсебена от жената на дивана?

Или бях мъж – кралят на Фае, обсебен от Джерико?

Смятам се за либерална относно половите предпочитания – любовта е любов и кой може да каже как тялото следва сърцето? Но ми беше трудно да приема за себе си и двата сценария. Нито едно от двете не ми пасваше като ръкавица, а сексуалността трябва да ти е по мярка. Когато е истинска, я усещащ добре, като твоя собствена кожа. Единственото, което аз усещах като кожа за мен, беше връзката между жена и мъж. После го имаше и цялото: „О, не! Аз съм откаченият, отговорен за цялата тази каша!“. Край с обвиненията към Ънсийли краля за вземането на толкова много лоши решения и объркването на моя свят. Аз ли бях отговорната за объркването на техния? Ако беше така, носех непоносимо количество вина.

Загребах косата си назад с две ръце. Ако продължавах да мисля за това, щях да откача.

„Аз не съм наложницата, Джерико. Боя се, че сигурно съм някаква част от Ънсийли краля в човешка форма.“

– Не отдавна – излъгах. – Познах неща в Белия палат и продължавам да имам сънища, които имат смисъл само ако съм наложницата. Знаех, че има начин да го изпробвам.

– Скапана глупачка! Ако грешеше, щеше да те убие!

– Но не грешах.

– Тъпо и нелогично.

Свих рамене. Очевидно бях нещо по-лошо от тъпа и нелогична глупачка.

– Никога повече няма да правиш такова идиотско нещо! – каза той, няколко мускула подскачаха по челюстта му.

Като се има предвид всичко, което ми се беше случило дотук, бях съвсем сигурна, че щях. Имам предвид, ако наистина бях Ънсийли краля – най-могъщото Фае, съществувало някога, и някак си се бях оказала в човек, който няма представа кой е и на какво е способен, това означаваше, че не само бях зъл, обсебен и унищожителен, аз бях и непростимо глупав.

Той започна да ме обикаля в кръг, оглеждайки ме от горе до долу като екзотично животно в зоологическата градина.

– И мислеше, че аз съм кралят. Затова се опита да ме завлечеш през огледалото с теб. Просто не можеш да се наситиш да ме убиваш, нали? Какво беше последното, което ми каза? – с подигравателен фалцет той каза: – „Какво е най-лошото, което може да се случи? Да те отведа до някакъв капан и ти да умреш за известно време?“