И все пак... можех ли наистина да си тръгна сега и никога да не разбера за какво е било всичко това? Да живея с неразгаданата двуполюсност, която оформяше всеки мой избор? Исках ли да живея така – в противоречие със себе си, объркана, в полууплашеното съществувание на някой, който се е уплашил в критичния момент?

Сигурността е ограда, а оградите са за овце – бях казала на Роуина.

Чудя се чия страна ще избереш – беше отвърнала тя язвително, – ако си подложена на изпитание.

Това беше изпитанието.

Разпуках леда, отърсих го от кожата си и се отправих към върха на хребета.


Двадесет и осем


В този момент, точно преди да мога да видя какво има отвъд билото, последният спомен, който подтисках, изплува на повърхността в отчаян опит да ме накара да подвия опашка и да побегна.

И почти успя.

Щом се изкатерех до хребета, щях да видя ковчег, изваян от същия синьочерен лед, от който са направени четирите камъка. Ковчегът щеше да е разположен в центъра на покрит със сняг подиум и щеше да бъде ограден от отвесни скали.

Бръснещите повеи на вледеняващ вятър щяха да разбъркат косата ми. Щях да постоя в спор със себе си преди да се отправя към гробницата.

Капакът щеше да бъде сложно гравиран с древни символи. Щях да натисна с ръце руните десет и две, да подместя капака настрани и да погледна вътре.

И щях да запищя.

Забавих крачка.

Затворих очи, но въпреки че се опитвах с всички сили, не успях да видя какво в ковчега ме кара да пищя. Беше очевидно, че ще трябва да извърша истински подвиг, за да разбера как завършва моя повтарящ се нощен кошмар.

Обхванах раменета си, отправих се към върха и спрях изумена.

Там имаше леден гроб, сложно гравиран и украсен точно по начина, по който си го представях. Но той определено не изглеждаше достатъчно голям, за да побере краля.

И кой беше този?

Това беше нов неочакван обрат. В кошмарите ми никога не е имало друг освен мен и този, който е в ковчега.

Висок, красиво сложен, леденобял и гладък като мрамор, с дълга кехлибареночерна коса той седеше върху замръзнала преспа сняг до ковчега, заровил лице в ръцете си.

Стоях на върха на хребета вторачена. Вятърът от високите скали сплиташе косата ми. Беше ли той призрак? Спомен? Но той нито избледняваше по краищата, нито беше прозрачен.

Това ли беше моят крал?

Разбрах, че отговорът е „не“ в мига, в който си зададох въпроса.

Тогава кой беше той?

Всичко, което виждах от неговата подобна на слонова кост кожа (ръка върху бузата, една гладка силна бяла ръка), беше изпъстрено с тъмни форми и символи.

Възможно ли е да има пети Ънсийли принц? Този не беше един от тримата, които ме изнасилиха, и нямаше крила, което означаваше, че не е Война/Крус.

Така че кой беше той?

– Време беше, по дяволите – подхвърли той през рамо без да се обръща. – Чакам те от седмици.

Аз потръпнах. Той говореше с онзи ужасяващ звънтящ глас, но въпреки че съзнанието ми го приемаше, ушите ми не желаеха да свикнат с него. Но това беше само едната от причините да потръпна. Нуждата да сваля ледената коричка от себе си беше друга. Но най-важната беше ужасът от осъзнаването кой седи срещу мен.

– Крисчън МакКелтър – казах и се намръщих. Говорех езика на враговете си, език, който никога не бях учила, с уста, която е неспособна да го произнесе. Не бих могла да се върна в моята част на огледалото достатъчно скоро. – Това ти ли си?

– В плът и кръв, момиче. Е... предимно.

Не бях сигурна какво иска да каже – че е предимно той или че е предимно в плът и кръв. Не попитах.

Той повдигна глава и ми хвърли яростен поглед над рамото си. Беше красив. Но беше сбъркан. Очите му бяха напълно черни. Той примигна и се появи и бяло.

В друг живот бих била луда по Крисчън МакКелтър. Или поне бих била луда по този Крисчън, когото срещнах в Дъблин. Той беше толкова различен сега, че ако не ми беше проговорил, вероятно щях да се чудя доста дълго време кой е. Добре изглеждащият студент с невероятно тяло, със сърце на друид и с убийствена усмивка беше изчезнал. Докато гледах как формите и знаците се движат под кожата му, се чудех дали ако не бяхме в този затвор, който изсмуква цвета от всичко, неговите татуировки все още щяха да бъдат черни или калейдоскопични?

Бях стояла неподвижно твърде дълго и изведнъж си дадох сметка, че го гледам през дебела пелена от лед. Той седеше кротко, но по него нямаше лед. Защо? Освен това беше облечен с риза с къси ръкави. Не му ли беше студено? Когато разчупих леда, Крисчън проговори.

– Същността на това, което се случва тук, е в ума ти. Това, което си позволиш да чувстваш, се засилва – думите бяха като черни звънчета, удрящи по крив ксилофон. Потръпнах. Можех да доловя шотландския акцент зад звънтенето и частица човечност в нечовешкия език, който правеше всичко още по-обезпокоително.

– Искаш да кажеш, че ако не мисля за леда, няма да замръзвам? – попитах. Стомахът ми изкъркори и изведнъж се покрих с дебела сметановосиня глазура.

– Мислеше за храна, нали, момиче? – в тона му се прокрадна забавление, което направи думите му малко по-поносими. Той се изправи, но не пристъпи към мен. – Ще ти се случва доста често тук.

Помислих си за превръщането на глазурата в лед. Беше много просто. Когато пристъпих напред, тя се разпадна от лицето ми.

– Това означава ли, че ако мисля за топъл тропически плаж...

– Не. Същността на това място е такава, каквато е. Можеш да я направиш по-лоша, но не и по-добра. Можеш да разрушаваш, но не и да създаваш. Това се дължи на добавената гадост от страна на кралицата. Подозирам, че това по теб не е глазура, а частици от сметанов скреж от неща, които не би искала да погледнеш отблизо.

Хвърлих поглед на гробницата. Не можех да се спра. Тя се издигаше черна и тиха – призракът на 20-годишните ми лоши сънища. Опитвах се да я пренебрегна, но не можех. Тя ядеше съзнанието ми.

Щях да застана до нея.

Щях да я отворя, да погледна вътре и да запищя.

Да. Но нямаше нужда да бързам.

Погледнах към Крисчън. Какво правеше той тук? Това, което беше довело мен, беше запълвало нощните часове през по-голямата част от живота ми. Имах право на няколко минути за себе си преди да посрещна отреденото ми от съдбата.

Стига да можех да си ги позволя.

Не ми убягна фактът, че бях намерила точно това, от което имах нужда. Какъв късмет да намеря последния от петимата друиди, които са необходими, за да извършат ритуала, точно тук, до нещото (каквото и да беше то), до което бях доведена.

Жалко, че вече не вярвах в късмета.

Чувствах се използвана. Но от кого и защо?

– Какво се случи с теб? – попитах.

– О, какво се случи с мен ли? – смехът му беше като метални остриета, чегъртащи по варовик. – Това беше ти, момиче. Ти ми се случи. Ти ме нахрани с плът от Ънсийли.

Бях ужасена. Това, че го бях нахранила с плът на мрачно Фае ли беше причина за промените, които се бяха случили с него? Трансформацията на Крисчън, която беше започнала в онзи свят, в който ние подсушавахме дрехите си до някакво езеро, беше продължила с главоломна скорост.

Той изглеждаше наполовина човек, наполовина Фае и в това място на сенки и лед клонеше повече към Ънсийли, отколкото към техните светли братя. С няколко финални щрихи той би изглеждал като един от принцовете. Прехапах устната си. Какво можех да кажа? Че съжалявам? Да го попитам дали боли? Дали това те превръща в чудовище и отвътре, както и отвън? Може би той щеше да изглежда по-добре, след като се върнеше в истинския свят, където щеше да има и други цветове освен черно, бяло и синьо.

Той ми отправи една по-мрачна версия на убийствената си усмивка, белите му зъби проблясваха под кобалтовосини устни върху мраморнобяло лице.

– Сърцето ти ридае за мен. Виждам го в очите ти – присмя ми се той. Усмивката му се стопи, но враждебността в очите му нарасна. – И би трябвало. Започвам да изглеждам като един от тях, нали? Нямам огледало подръка и не мога да видя как е лицето ми, но се съмнявам, че бих искал да знам.

– Значи яденето на Ънсийли ти причини това? Не разбирам. И аз съм опитвала. Както и Малуш, Даррок, Фиона и О’Баниън. А след това и Джейни и неговите хора. Нищо не се случи нито с мен, нито с някой от тях.

– Подозирам, че започна на Хелоуин. Нямах достатъчно руни по себе си – усмивката му се превърна от убийствена в ужасяваща. – Обвинявам твоя Баронс за това. Ще видим кой е по-добър друид сега. Ще си кажем по няколко думи, а след това ще се срещнем отново.

Изражението на бялото му изсечено лице ме наведе на мисълта, че няма да бъдат просто думи.

– Джерико ли те татуира?

Той повдигна вежда.

– Значи вече е Джерико, така ли? Не, чичовците ми Дагиъс и Киън го направиха. Баронс трябваше да провери руните след като те приключат, но така и не го направи. Остави ме да се включа в ритуала незащитен.

– Колко разгневени щяха да бъдат вуйчовците ти, ако той се беше опитал да се намеси? – инстинктивно защитих Баронс.

– И въпреки това той трябваше да го направи. Той знае повече за защитните руни от нас. Неговите познания са по-древни от нашите, което според мен е дяволски необяснимо.

– Какво се случи през онази нощ при камъните, Крисчън? – нито той, нито Баронс ми бяха казали.

Той потърка лицето си с ръка и кожата му простърга по синьочерната му небръсната брада.

– Предполагам, че вече няма значение кой ще научи за това. Смятах да прикрия срама си, но, изглежда, в крайна сметка трябва да го понеса.