Знаех, че ако остана дълго на този пуст терен, щях да изгубя цялата си воля да живея. Щях да повярвам, че тази арктическа пустош, тази замръзнала тъмница на страдание е всичко, което съществува, всичко, което някога е съществувало, и още по-лошо – че е точно това, което заслужавам.

Бях ли закъсняла? Трябваше ли да се отзова на този призив много преди стените на затвора да паднат? Затова ли виждах всички тези пясъчни часовници, чийто черен пясък изтичаше?

Но аз продължавах да чувам гласа в сънищата си. И сега, когато бях будна. Това трябваше да означава, че има още време.

За какво?

Огледах многото пещери, изсечени в отвесната фасада на назъбените черни скали, ледени домове, които Ънсийли бяха издълбали в суровия пейзаж. Нищо не се движеше. Знаех, дори без да гледам, че няма да открия нито едно създание да се крие. Тези без надежда не украсяваха гнездата си с пера. Те търпяха. Бях стресната от внезапната дълбока тъга, че са били доведени до такова затруднено положение. Какъв отмъстителен акт от страна на кралицата! Те можеха да са братя на Светлия двор, а не принудени да треперят цяла вечност в студ и мрак. На слънчеви плажове в тропичен климат може би щяха да станат нещо по-малко чудовищно, да се развият, както се беше развил кралят. Но не. Злобната кралица не се беше примирила със затварянето им. Тя беше пожелала те да страдат. И за какви престъпления? Какво бяха направили, за да го заслужат, освен че са били родени без нейното съгласие?

Бях обезпокоена от обрата на мислите си. Изпитвах жал към Ънсийли и мислех, че кралят се е развил.

Сигурно беше от остатъчната памет на мястото.

Стъпвах по хрущящи ледени насипи, изкачвах нащърбени голи канари и завивах по тесни пътеки между скали, които бяха високи стотици метри. Тънката пролука, през която минавах, беше още един от детските ми ужаси. Тесният проход, по-малко от метър широк, ме караше да се чувствам смазана от клаустрофобия, но знаех, че пътят ми продължаваше все така.

С всяка стъпка, която правех, моето чувство на двуполюсност растеше.

Аз бях Мак, която мразеше Ънсийли и не искаше нищо повече от това, да види стените на затвора възстановени, а чудовищните убийци затворени.

Аз бях и наложницата, която беше обичала краля и всички негови деца. Която беше обичала дори това място. Наложницата, която беше имала щастливи моменти тук, докато кралицата кучка не беше разрушила всичко в последните секунди преди да умре.

Като говорим за умиране, аз трябваше да съм мъртва. Не дишах. Кръвта не течеше във вените ми. Нямах кислород. Трябваше да съм замръзнала до смърт в мига, в който минах през Среброто. Нямаше правдоподобно обяснение за това, че мога да вървя в тези условия, но все пак вървях.

Беше ми толкова студено, че смъртта щеше да е облекчение, което щях да приветствам с добре дошло. Лесно мога да разбера защо детският ми ум се беше развълнувал от поемата „Кремацията на Сам МакГий“. В момента не можех да повярвам, че някога ще мога да се затопля отново.

Половин дузина пъти обмислях да зарежа нежеланата си мисия. Можех да се обърна, да се върна в палата, да се пъхна през среброто, да намеря Джерико, да възобновим започнатото и да се престорим, че нищо не се е случило. Сигурна съм, че няма да каже на никого, защото и той има няколко свои тъмни тайни.

Можех да забравя, че съм наложницата. Да забравя, че съм имала това минало съществуване. Наистина, кой иска да е влюбен в някого, когото никога не е срещал, или поне не в този живот? Мисълта за Ънсийли краля се беше загнездила в мен като голям объркан възел от емоции, който предпочитах да оставя оплетен и неразследван.

Побързай! Трябва!

Започна да пада сняг с ръбове като бръсначи. Дълбоко в пещерите някакви неща издаваха ужасни звънтящо-стържещи звуци. Джерико ми беше казал, че в Ънсийли затвора има същества, толкова изкривени и чудовищни, че биха останали там, дори ако стените паднат, защото харесват своя дом. Как се предполагаше да премина, ако мястото все още беше напълно населено? В тази връзка, как се предполагаше да намеря пътя си? Как са били дирижирани нещата, за да ме доведат на този път точно в този момент? И най-важното – от кого? Чия марионетка бях аз? Негодувах срещу това да съм тук. Но не можех да се обърна за нищо на света.

Нямам представа колко време съм вървяла през толкова осезаеми отчаяние и безсилие, че всяка стъпка беше като да си пробиваш път в мокър цимент. Делението на времето не съществуваше на това място. Нямаше часовници, нито минути и часове, нямаше нощ и ден, нито слънце и луна. Само безмилостно черно, бяло и синьо, съответстващи на жестокото страдание.

Колко пъти бях вървяла по тази пътека, докато спях? Ако приемем, че съм сънувала този сън от рождението ми – повече от осем хиляди.

Повторението беше направило всяка стъпка инстинктивна. Заобикалях опасно тънък лед, за който не бих могла да знам, че е там. Усещах местоположението на бездънни течения. Знаех формата и броя на входовете в пещерите в черните стени високо над главата ми. Разпознавах знаци, твърде нищожни, за да бъдат забелязани от някой, който не е вървял по този път безброй пъти.

Ако сърцето ми можеше да тупти, щеше да бие бясно. Нямах представа какво ме очаква. Ако някога бях стигала до края на пътешествието в сънищата ми, явно бях блокирала този край напълно.

Един женски глас винаги ми беше заповядвал, беше ми казвал да се подчиня. Дали наложницата в мен беше поемала контрола всеки път, когато заспивах, и ми беше пращала сънища в опит да ме накара да си спомня и да направя нещо?

Даррок ми беше казал, че според някои Ънсийли кралят бил погребан в черен лед и спи в своя затвор вечно. Дали е бил подмамен в капан и се е опитал да стигне до мен през света Фантазия, за да ме научи на всичко, което трябваше да знам, за да го освободя? Не беше ли това целта на целия ми живот?

Въпреки любовта, която знам, че са споделяли той и наложницата, негодувах, че смъртното ми съществуване е било използвано без да се зачете това, което може да съм била аз. Тя не беше ли живяла достатъчно дълго преди, очаквайки го да се събуди, да си извади главата от пясъка и да живее?

Нищо чудно, че се чувствах толкова психирана в гимназията. От детството си бях подтискала спомени за друг фантастичен живот, отпечатан в подсъзнанието ми.

Внезапно всичко в живота ми ми се стори подозрително. Наистина ли толкова много обичах слънчевата светлина, или у мен просто беше сработило остатъчно чувство от нея? Наистина ли бях луда по модата, или бях вманиачена по гардероба на наложницата с хилядите ù зашеметяващи рокли? Наистина ли бях увлечена да разкрасявам средата си, или това беше остатък от нейната нужда да променя лицето на своя затвор, докато е чакала любовника си?

Дали изобщо харесвах розовото?

Опитах се да си спомня колко от роклите ù бяха в някакъв оттенък на розовото.

– Уф! – казах. Излезе като дълбок, гръмовен гонг.

Не исках да съм наложницата. Исках да съм себе си. Но доколкото знаех, дори не бях родена.

Хрумна ми ужасна мисъл. Може би не бях преродената наложница, може би бях наложницата, която някой беше накарал да пие от Котела!

– Да, после ме е пратил на пластичен хирург и е пресъздал лицето ми? – измърморих. Изобщо не приличах на наложницата.

Главата ми се въртеше от страхове, кой от кой по-обезпокоителни.

Спрях, сякаш насочващият маяк, който бибиткаше все по-бързо и по-бързо в мен, внезапно беше преминал в един дълъг сигнал.

Бях там. Където и да беше това „там“. Каквато и съдба да ме очакваше, каквото или който и да ме беше довел тук, беше от другата страна на хребет от черен лед на около шест метра от мен.

Стоях неподвижна толкова дълго, че отново се заледих.

Изпълни ме отчаяние. Не исках да погледна. Не исках да изкача хребета. Ами ако не ми харесаше това, което намерех? Дали не бях блокирала този спомен, защото щях да умра там?

Ами ако бях закъсняла?

Затворът беше празен. Нямаше причина да продължавам. Можех просто да се откажа, да се превърна в лед за постоянно и да забравя. Не исках да бъда наложницата. Не исках да намеря краля. Не исках да остана във Фае или да бъда неговата вечна любов.

Исках да бъда човек. Исках да живея в Дъблин и в Ашфорд и да обичам мама и татко. Исках да се карам с Джерико Баронс и да управлявам книжарницата някой ден, когато светът ни бъде възстановен. Исках да гледам как Дани расте и се влюбва за пръв път. Исках да заменя старата жена в манастира с Кат и да ходя на тропически ваканции на човешки плажове.

Стоях, разкъсвана от колебание. Да отида да се срещна със съдбата си като добър малък автомат? Да замръзна и да забравя, както се опитваше да ме убеди да направя съкрушителното петно на безсилие в това място? Или да се обърна и да си отида? Тази мисъл ме блазнеше много. Намирисваше на собствена воля, на избора да вдигна платна по свой собствен курс и условия.

Ако никога не прехвърлех този хребет и никога не откриех края на този сън, който ме тормозеше цял живот, щях ли да се освободя от него?

Нямаше висша сила, която да ме принуждава да продължа, нито божествено създание, възлагащо ми да проследя книгата и да върна стените. Това, че можех да я проследя, не значеше, че трябва. Нямаше нужда да се боря с Фае. Бях свободен агент. Можех да си тръгна още сега, да се махна, да се измъкна от отговорност, да се погрижа за себе си и да оставя тази каша на някой друг. Това беше странен нов свят. Можех да спра да се съпротивлявам, да се адаптирам и да се възползвам от него. През последните няколко месеца бях доказала на себе си, че съм добра в приспособяването и в намирането на начин да продължа, когато нещата не са изобщо такива, каквито мислех, че са.