– Има ли някой тук? – заледих се отново, замръзнах на място от чисто учудване към странния звук. Говорех с тоновете на оркестрови камбани.

Уверена, че няма да се задуша, че мога да говоря, така да се каже и че стига да продължавам да се движа, ледът ще продължи да се пука, започнах да тичам на място и се огледах.

Спалнята на краля беше с размера на футболен стадион. Стените от черен лед се извисяваха към таван, който беше твърде висок, за да го видя. Ароматни черни венчелистчета от някаква изящна, неземна розова градина се вихреха около мен, докато подскачах леко от крак на крак. Парчета лед, които се опитваха да се образуват върху кожата ми, падаха надолу, за да се присъединят към тях. Бях хипнотизирана за миг от искрящите кристали върху черния под и черните цветя.

Пада назад, смее се, лед в косите ù, шепа кадифени венчелистчета пърхат надолу, за да кацнат на голите ù гърди...

Никога не е студено тук.

Винаги заедно.

Заля ме тъга. Едва не се задавих с нея.

Той има толкова много амбиции.

Тя има само една. Да обича.

Можеше да се поучи от нея.

Мъничките диаманти от половината на наложницата (не можех да се принудя да кажа моята, особено след като стоях толкова близо до леглото на краля) изобщо не бяха угаснали. Бяха станали нещо друго, когато бяха преминали в тази половина на спалнята, и сега трепкаха в тъмния въздух – среднощни светулки, примигващи със син пламък.

Леглото беше драпирано с черни завеси, които пърхаха около купове меки като коприна черни кожи и изпълваше една трета от стаята. Това беше частта, видима от другата страна. Отидох до него и плъзнах ръка по кожите. Бяха гладки, чувствени. Исках да се изтегна гола и никога да не си тръгвам.

Намирах бялата топла половина утешителна и позната, но тук, в далечния край на огледалото, също имаше красота. Нейният свят беше яркият и възхитителен летен ден, който не крие тайни, а неговият беше тъмната, блещукаща нощ, където всичко е възможно. Обърнах глава нагоре. Дали черният таван толкова високо над мен беше изрисуван със звезди, или нощното небе беше отрязано от друг свят и донесено тук за мое удоволствие?

Бях в неговата спалня. Помнех това място. Бях дошла. Щеше ли да дойде и той? Щях ли най-после да видя лицето на моя отдавна изгубен любовник? Ако той беше моят възлюбен крал, защо бях толкова уплашена?

Бързай! Почти си тук... Ела бързо!

Заповедта дойде от отвъд гигантски сводест отвор в далечния край на спалнята. Призивите бяха отвъд способностите ми да ги отхвърля. Хвърлих се в бяг, следвайки гласа на моя Хамелнски свирач[14].

Някога кралят поставял Сийли кралицата над всички други, но някъде през еоните нещата се променили. Той се чудил върху това хиляди години, изучавал я, предизвиквал я с неуловими тестове, в опит да разгадае дали проблемът лежи в него, или в нея.

Бил утешен в деня, в който осъзнал, че не било от техен дефект, а двамата, които били вечната спойка на расата си, се отдалечавали, защото тя била Застой, а той бил Промяна. Било в тяхната природа. Учудващото било колко дълго останали заедно.

Той не можел да спре развитието си, както и тя не можела да промени своята инертност. В този момент кралицата била точно това, което щяла да бъде винаги.

По ирония майката на тяхната раса, която владеела Песента на Сътворението, която можела да извърши най-великите дела от цялото сътворение, не била Създател. Тя била сила без чудо, задоволство без радост. Какво е съществуването без чудо и без радост? Нещо безмислено. Празно.

А тя мислела, че той е опасен.

Той започнал да се изплъзва по-често, да изследва светове без нея, да жадува за неща, които не можел да назове. Яркият глупав двор, който някога намирал за безобидно забавен, станал за него място на празни стремежи и преситен вкус.

Изградил крепост на свят от черен лед, защото този свят бил антитеза на всичко, което кралицата била избрала. Тук, в неговия мрачен, тих замък, той можел да мисли. Тук, където няма крещящи столове или ярко облечени придворни, той можел да усети как нараства. Не бил удавен в непрестанно дрънчащ смях, в постоянни незначителни спорове. Тук бил свободен.

Веднъж кралицата го потърсила в неговия леден замък и той бил развеселен да види ужаса ù, когато цялото ù ярко оперение било изсмукано от странната светлина на света, който той бил избрал и която правела всичко черно, бяло или синьо. Този свят задоволявал нуждата му от спартанско обкръжение, докато размишлявал върху сложността на своето съществуване и решавал какво е следващото нещо, което ще бъде. Това било след като намерил наложницата си, много след като осъзнал, че вече не е способен да търпи собствения си народ за повече от няколко кратки часа, но преди да започне да се опитва да направи своята възлюбена във Фае като себе си.

Кралицата била прелъстителна, била пълна с лукавство, била надменна. Най-накрая се опитала да използва малка част от Песента върху него, но той бил подготвен за това, защото също като нея, той виждал в бъдещето толкова напред, колкото било възможно, и бил предвидил този ден.

Те се държали на разстояние един от друг с оръжия в ръка за първи път в историята на тяхната раса.

Когато деспотичната, злопаметна владетелка на расата им напуснала крепостта му, той заключил вратите си за нея, заклевайки се, че докато тя не му даде това, което той иска (тайната на безсмъртието за неговата любима), нито едно Сийли няма да премине по ледените му коридори. Само кралицата можела да раздава еликсира на живота. Тя го държала скрит в личния си будоар. Кралят искал този еликсир и дори още – достатъчно, за да направи наложницата му равна на него във всичко.

Разтърсих се и спрях да тичам. Заледих се моментално, но това не ме ужаси. Изчаках няколко мига, преди да направя крачка и да го напукам.

Спомените от кралската страна на Среброто не се разиграваха пред очите ми както остатъка от минали времена в страната на наложницата. Тук те, изглежда, се плъзгаха право в мозъка ми.

Беше сякаш съм двама души. Единият тичаше по огромни коридори от черен лед, а другият стоеше в кралската приемна зала, гледайки как първата Фае кралица се бие с могъщ мрак, търсейки слабост и манипулирайки, винаги манипулирайки. Познавах всеки детайл от съществото ù, знаех как изглежда в истинската си форма и какви са предпочитаните ù одеяния. Дори знаех изражението на лицето ù, докато умираше.

Ела при мен...

Започнах отново да тичам по подове от обсидиан. Кралят не си беше падал по декорацията. Нямаше прозорци, отворени към света навън в стените му, но аз знаех, че някога е имало, в ранните дни, преди кралицата да превърне планетата му в затвор. Знаех също така, че някога е имало просто, но царствено обзавеждане, а сега единствените украшения бяха сложно гравирани рисунки в самия лед, придаващи на мястото определено строго величие. Ако дворът на кралицата беше весело оцветена курва, този на краля имаше странна, но естествена красота.

Познавах всяка зала, всеки завой и ъгъл. Тя трябва да е живяла тук, преди той да направи Сребрата за нея. Аз.

Потреперих.

И къде беше той сега?

Ако наистина бях превъплътената му наложница, защо той не ме чакаше? Изглежда, бях програмирана да се озова тук по един или друг начин. Кой ме призоваваше?

Аз умирам...

Сърцето ми се сви. Ако преди мислех, че не мога да дишам, това не беше нищо в сравнение с това, което тези две прости думи ме накараха да изпитам – че бих дала дясната си ръка, очите си, може би дори двайсет години от живота си, за да го предотвратя.

Спрях пред гигантските врати на крепостта на краля и се взрях нагоре. Изсечени в абаносов лед, те трябва да бяха поне трийсет метра високи. Нямаше начин да мога да ги отворя. Но гласът идваше иззад тях – някъде там, в страховития Ънсийли ад.

Сложни символи украсяваха високата арка, в която бяха поставени вратите, и внезапно разбрах, че има парола. За съжаление не можех да достигна никой от символите, за да ги натисна, а нямаше удобна трийсетметрова стълба наоколо.

Тогава го усетих.

Сякаш се издигаше зад мен.

Чух от собствената ми уста да излиза заповед, думи, които бях неспособна да изрека с човешки език, и огромните врати тихо се отвориха.

Леденият затвор беше точно както го бях сънувала с една значителна разлика.

Беше празен.

В кошмарите ми затворът винаги беше населен от безброй чудовищни Ънсийли, които клечаха на скали високо над мен и хвърляха парчета лед надолу в пролома, сякаш играеха адски боулинг, а аз бях кеглата. Други се стрелкаха ниско и ме промушваха с гигантски човки.

В мига, в който пристъпих през величествените врати на краля, се подготвих за нападение.

То не дойде.

Вкочаненият арктически терен беше огромна празна шушулка на затвор с ръждясали решетки.

Дори лишено от някога затворените тук, отчаянието в това място прилепваше към всеки хълм, духаше от планински скали и бързаше нагоре от бездънни урви.

Извих глава назад. Нямаше небе. Скали от черен лед се простираха по-далеч, отколкото окото можеше да проследи. Син блясък се излъчваше от скалите – единствената светлина в това място. Синьо-черна мъгла бликаше от процепи в зъберите.

Луната никога нямаше да се вдигне тук, слънцето никога нямаше да изгрее. Сезоните нямаше да се сменят. Цвят никога нямаше да украси този пейзаж.

Смъртта в това място би била благословия. Нямаше надежда, нямаше очаквания, че животът може да се промени някога. Ънсийли бяха обитавали тези мразовити, убийствени, мрачни скали от стотици хиляди години. Тяхната нужда и тяхната празнота бяха опетнили самата същност, от която беше изграден затворът. Някога, много отдавна, това е било красив и странен свят. Сега беше радиоактивен до ядрото си.