Той стисна и двете ми китки с една ръка, за да не мога отново да го ударя. Това ме разгневи. Ударих му една глава.

– Мислех, че си умрял заради мен!

Той ме блъсна до стената и притисна врата ми с ръка, за да не мога отново да го ударя с глава.

– Мамка му, затова ли е всичко?

– Ти не умря. Ти ме излъга. Подремнал си малко и ме остави на онази скала да мисля, че съм те убила!

Той огледа лицето ми с присвити очи.

– А, разбирам. Мислела си, че това, че умрях за теб означава нещо. Да не го уви в романтика? Композира ли сонети, с които да увековечиш великата ми саможертва? Накара ли те да ме харесваш повече? Трябва ли да съм мъртъв, за да те накарам да ме видиш? Събуди се, мамка му, госпожице Лейн! Умирането е надценено. Човешката сантименталност го е изкривила до последния акт на любов. Най-голямата глупост на света. Да умреш за някого не е трудно. Мъжът, който умира, бяга. Чисто и просто. Край на играта. Край на болката. Алина беше късметлийката. Опитай се да живееш за някого! Във всичко – добро, лошо, трудно, лесно, радост, страдание. Това е трудно.

„Алина беше късметлийката.“ Аз също мислех това и ме беше срам, че го мислех. Ударих го толкова силно, че той се препъна по гладкия черен под, и докато политаше надолу, внезапно почувствах ужас да го гледам как се препъва. Никога не съм искала да го видя да се препъва, затова го сграбчих и двамата паднахме на колене на черния под.

– Проклет да си, Джерико!

– Късно е, Момиче-дъга – той сграбчи в юмрук косата ми. – Някой те изпревари – той се засмя и когато отвори уста над моята, зъби на хищник одраскаха моите.

Да, точно от това се нуждаех, от това се бях нуждаела от деня, в който се събудих в онова мазе и напуснах леглото му. Езикът му в устата ми, ръцете му по кожата ми. Огънят на тялото му върху моето. Сграбчих главата му с две ръце и притиснах уста към неговата. Усетих собствената си кръв от върха на зъбите му. Не ми пукаше. Не можех да се доближа достатъчно. Нуждаех се от груб, силен, бърз секс, последван от часове и часове бавно и интимно изчерпателно чукане. Нуждаех се от седмици в леглото с него. Може би ако имах охотен, съзнателен секс с него достатъчно дълго, щях вече да го преживея.

Някак се съмнявах в това.

Той изсъска.

– Шибаното Фае е в устата ти. Ако имаш мен в устата си, няма да имаш никой друг! Или не получаваш мен – той засмука езика ми здраво и усетих как името на В’лане се разплита от центъра му. Той го изплю като незатегната обеца на пиърсинг. Не ми пукаше. И без това нямаше достатъчно място за двамата в устата им. Притиснах се към тялото му, триейки се отчаяно в него. Колко време беше минало, откакто беше в мен? Твърде дълго. Сграбчих краищата на ризата му и я разпрах, а копчетата се разхвърчаха. Нуждаех се от усещането на кожата му, която допира моята.

– Още една от любимите ми ризи. Какво не ти харесва в гардероба ми? – той пъхна ръце под моята риза и разкопча сутиена ми. Когато ръцете му подразниха зърната ми, трепнах.

Ела, трябва да побързаш...

Млъкни! – озъбих се тихо. Бях оставила този глас в Дъблин, където ме измъчваше в стаята ми.

Всичко ще бъде изгубено... Трябва да си ти... Ела!

Изръмжах. Не можеше ли да ме остави на мира? Не беше говорила в главата ми от четиридесет и пет минути. Защо сега? Не бях заспала. Бях будна, съвсем будна и се нуждаех от това. Нуждаех се от него. Върви си! – пожелах си.

– Моля те! – изстенах.

– Моля те какво, Мак? Ще трябва да си го поискаш този път, да го опишеш в подробности. Няма вече да ти давам всичко, което поискаш, без да те накарам да се помолиш за него.

– Да. Думите не значат нищо за теб, но сега настояваш за тях – казах до устата му. – Такъв си лицемер!

– А ти си биполярна. Искаш ме. Винаги си ме искала. Мислиш, че не мога да го подуша?

– Не съм биполярна – понякога той удря твърде близо до целта. Откопчах копчето на панталона му, свалих ципа и мушнах ръце вътре. Той беше твърд като скала. Боже, колко беше хубаво!

Той се вцепени, въздухът свистеше през стиснатите му зъби.

Побързай... Той идва...

– Остави ме на мира! – сопнах се.

– Само през трупа ми – каза той грубо. – Държиш пениса ми в ръце – после той ми каза къде ще бъде след това и костите ми се втечниха, опитаха се да разлеят тялото ми по пода и да го оставят да прави каквото иска с мен.

– Не ти. Тя.

– Тя коя?

Една ръка дръпна ръкава на якето ми и без да гледам разбрах, че не е неговата.

– Целуни ме и тя ще си отиде! – исках го вътре в мен толкова силно, че болеше. Бях възбудена и мокра и нищо нямаше значение, освен този момент, този мъж.

– Коя?

– Целуни ме!

Но не ме целуна. Отдръпна се и погледна покрай мен и от изражението по лицето му разбрах, че не бях единствената, която я виждаше.

– Мисля, че аз и тя сме едно и също – прошепнах.

Той погледна мен, после нея, после пак мен.

– Това шега ли е?

– Познавам тази къща. Познавам това място. Не знам как иначе да го обясня.

– Невъзможно.

Вече е почти твърде късно. Ела СЕГА!

Вече не беше прошепната молба. Беше заповед, а ръката на рамото ми беше неумолима. Не можех да не се подчиня, независимо колко силно исках да остана тук и да се изгубя в секс, независимо колко отчаяно се нуждаех той да е отново в мен, колко важно беше да усетя, че сме свързани по най-първичен начин, че бях в ръцете на Джерико, в устата му и под кожата му.

И Боже, каква необходимост имах от това! Толкова, че негодувах срещу него. Никога не съм искала да искам мъж толкова. Толкова много, че ако не го получа, да изпитвам физическа болка. Никога не съм искала да чувствам, че някой мъж има такъв контрол над мен и над живота ми.

Избутах се от коленете си и минах покрай него.

Баронс сграбчи ръкава на палтото ми, ръкавът се разпра, когато се дръпнах.

– Трябва да поговорим за това. Мак!

Втурнах се по коридора, тичах след нея като куче, което преследва собствената си опашка.

Бялата половина от будоара, която беше на наложницата, беше застлана с росни венчелистчета и осветена от хиляди свещи. Примигващите диаманти, които се носеха във въздуха, бяха малки огнени звезди. Няколкото, които преминаха през огромното огледало към тъмната половина на краля, бяха моментално угасени, сякаш там нямаше достатъчно кислород, който да подхранва огъня, или мракът беше твърде плътен, за да позволи светлина.

Наложницата се просна гола върху купчина белоснежни хермелини пред бялата камина.

В сенките в далечния край на стаята мракът се размърда. Кралят я гледаше през огледалото. Можех да го усетя там – огромен, древен, сексуален. Тя знаеше, че той гледа. Протегна се бавно, плъзна ръце по тялото си към косата и изви гръб.

Бях очаквала да намеря другия край на ластика тук, свършващ с наложницата, но той все още ме дърпаше. Разтягаше се невидимо през огромното черно Сребро, което разделяше тяхната спалня надве.

Исках да мина през него и да се присъединя към огромната древност.

Не исках никога да стъпвам по-близо до тези сенки.

Самият крал ли ме призоваваше? Или част от краля стоеше зад мен дори сега? Трябваше да знам. Бях нарекла Джерико страхливец, но лесно можех да бъда обвинена в същото.

Нуждая се... – призова гласът.

Разбирах го. Аз също. Секс. Отговори. Край на страховете ми по един или друг начин.

Но гласът не беше дошъл от жената на килима.

Беше дошъл от тъмната страна на будоара, която беше цялата легло, защото той се нуждаеше от огромно легло. Беше заповед, която не можех да откажа. Щях да се плъзна през огледалото, а Баронс щеше да ме положи на леглото на Ънсийли краля и да ме покрие с похот и мрак. И щяхме да знаем кои сме. Всичко щеше да е наред. Най-после всичко щеше да е разкрито.

Докато се взирах в Среброто, за което знаех, че убива всеки, с изключение на краля или наложницата, внезапно отново бях на пет. В съзнанието ми се разбиха още подробности от съня ми за Студеното място и осъзнах, че има много други, които не си спомням.

Винаги трябваше първо да мина през стаята – половината бяла, половината черна, половината топла, половината студена. Но със скования си и ужасен от кошмарните неща, които следваха, детски ум, винаги забравях как е започнал сънят. Всичко винаги е било тук.

И винаги ми е било трудно да се принудя да мина през огромното черно Сребро, защото не исках нищо повече от това, да остана в топлата бяла половина на тази стая завинаги, да изгубя себе си в безкрайно повтарящите се сцени на нещо, което някога е било, но вече беше изгубено за мен и което не бих могла да имам отново никога, а скръбта... О, Боже! Никога не съм познавала истински скръбта! Скръбта вървеше по тези черни коридори и знаеше, че ще бъдат обитавани цяла вечност от духовете на любовниците, твърде глупави да вкусят времето, което са имали. Спомените дебнеха по тези коридори, а аз дебнех тези спомени като тъжен призрак.

И все пак не беше ли илюзията по-добра от нищо?

Можех да стоя тук и никога да не се наложи да призная, че съществуването ми е било напразно, че тази празнота беше целият ми живот – мечти, съблазън, илюзия.

Лъжи. Само лъжи.

Но тук можех да забравя.

Ела СЕГА!

– Мак! – Джерико ме разтърсваше. – Погледни ме!

Виждах го някъде далеч, през блестящи диаманти и призраци от минали времена. А зад него, през огледалото, виждах чудовищната тъмна форма на Ънсийли краля, сякаш хвърляше Джерико като своя сянка от другата страна, в бялата половина на стаята. Чудех се дали сянката на наложницата също е различна през Среброто на краля. Дали тя става като него в неговата половина? Огромна и достатъчно комплексна, за да се чифтосва с това, което беше кралят? Каква беше тя там, в благословения и утешителен свещен мрак? Каква бях аз?