Гледах с учудване как наложницата се изправи и го посрещна с целувка по двете мраморнобели бузи. Имаше привързаност между тях. Някога, много отдавна, красивата жена от сънищата ми не се е страхувала от него. Какво се беше променило? Принцът с гарванови грила носеше сребърен поднос, върху който стоеше една чаена чаша и изящна черна роза. Тя му се засмя, но очите ù бяха тъжни.

Още от отварите му, с които да ме промени?

Война/Крус промърмори нещо, което не успях да схвана.

Тя прие чашата.

Може би не искам неговото спасение.

Но все пак пи, докато не изпразни чашата.

– Кралят пазел всичките си бележки и дневниците от експериментите си в Белия палат, за да не може неговият Мрачен двор да открадне знанието му – гласът на Баронс ме изтръгна.

Примигнах и споменът изчезна.

– Със сигурност знаеш много за краля – щях да кажа още, но внезапно се почувствах сякаш ластик, прикачен към пъпа ми се беше свил, отхвърляйки ме към другия край. Бях отишла твърде далеч, нямаше ме твърде дълго.

Без повече думи се обърнах и побягнах по коридора, далеч от Баронс. Изчезнало беше желанието да се карам с него. Бях призована. Всяка фибра в съществото ми беше привлечена по същия начин, както и предишния път, когато бях тук.

– Къде отиваш? По-бавно! – извика той след мен.

Не можех да забавя, дори да исках, а не исках. Бях дошла тук неслучайно, а причината беше там, накъдето бях притегляна. Черните подове на Ънсийли краля ме зовяха. Исках да бъда отново в този будоар. Исках да го видя този път, да видя лицето на краля. Ако приемехме, че има лице.

Подминах розов мрамор, плъзгах се по бронзови подове, втурвах се през тюркоазени коридори и прелитах през коридори от жълто, докато не усетих знойния жар на пурпурните крила. Усещах Баронс зад мен. Той можеше да ме хване, ако искаше. Беше бърз колкото Дани, колкото всичките му мъже. Но ме остави да тичам и ме последва.

Защо? Защото подозираше същите неща като мен? Защото искаше всичко да излезе наяве? Сърцето ми туптеше от страх и очакване тази история най-после да свърши и да разбера какво съм, какво е той.

Внезапно Баронс се изравни с мен. Погледнах към него, а той ми отвърна с поглед, който беше равни части ярост и похот. Беше време да преодолее яростта. Започваше да ме вбесява. Аз имах не по-малко основания да бъда бясна на него.

– Не съм правила секс с Даррок – отново бях бясна, горях от желание за физически контакт. – Не че ти дължа обяснение. Ти никога не ми обясняваш. Но дори да бях, дори да бях предателката, която си решен да вярваш, че съм, той е мъртъв, така че, според философията на Баронс, на кого му пука? Ето ме тук, отново с теб. Действията говорят, нали? Ти получи действията, които искаше. ОС детектор отново под контрол, стегнато привързан. Защо не ме поведеш с нашийника? Не те ли прави това най-щастлив? Баф-баф! – излаях подигравателно, кипнала вътрешно.

– Не си ме чукала, откато беше При-я. Ето ти едно действие! Казва почти всичко, което има за казване.

Изгаряше го. Добре. Изгаряше и мен.

– Това някакво състезание ли е? Даррок е бил изчукан, а ти не? Това ли е единствената причина да си бесен? – какво мислеше той, че говори това? Че бих го докоснала само ако умирах за секс? Или алтернативата беше да умра като безмозъчно животно?

– Не би могла да разбереш.

– Опитай! – ако поне веднъж признаеше едно малко чувство към мен, можеше аз да призная някое към него.

– Не ме притискай, госпожице Лейн! Мястото ми влияе. Да не искаш звяра в ръцете си?

Погледнах го. Очите му искряха в червено и той дишаше тежко, но не от изтощение. Познавах го. Той можеше да тича с часове.

– Ти ме искаш, Джерико. Признай го! Много повече отколкото веднъж или два пъти. Влязла съм под кожата ти. Мислиш за мен през цялото време. Държа те буден през нощта. Давай, кажи го!

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Това ли е твоят начин да го кажеш?

– Това е моят начин да кажа „порасни, малко момиченце“!

Забуксувах в опит да спра, плъзгайки се по черния мраморен под. В мига, в който аз спрях да тичам, той също спря, сякаш бяхме вързани с едно и също въже.

– Ако аз съм малко момиченце, тогава значи ти си сериозно извратен.

Нещата, които правихме заедно... – хвърлих му живописно напомняне с очи.

О, значи най-после си готова да говориш за тях? – присмя се тъмният му поглед. – Може би аз не искам сега.

Много жалко! Винаги ми хвърляш в лицето твоите напомняния. Би било честно да мога да отвърна със същото. Но със сигурност момиченцето в онова легло не беше малко, Джерико. Нито е малко момиченцето, с което си се захванал сега.

Мушнах пръст в гърдите му.

– Ти умря пред очите ми и ме остави да вярвам, че си мъртъв, копеле такова!

Имах чувството, че съм разкъсана надве. Придърпвана към будоара от съдбата и закована на място от нуждата да изразя недоволството си.

Той отблъсна пръста ми.

– Мислиш ли, че за мен беше забавно?

– За мен беше непоносимо да те гледам как умираш!

– За мен беше непоносимо да го направя. Боли всеки проклет път.

– Аз скърбях! – извиках. – Чувствах се виновна...

– Вината не е скръб – отряза ме той.

– И изгубена...

– Намери си шибана карта! Да си изгубена също не е скръб.

– И... и... и... – гласът ми се пречупи. Нямаше начин да му кажа всички неща, които наистина изпитвах. Като да унищожа света заради него.

– И какво? Какво изпита?

– Вина – извиках. Ударих го силно.

Той ме блъсна и аз се препънах назад към стената.

Блъснах го обратно.

– И изгубена.

– Не ми казвай, че си ме оплаквала, когато всъщност си била вбесена за кашата, в която си се натикала. Аз умрях, а ти си се самосъжалявала. Нищо повече – погледът му пробяга по устните ми. Разбрах. Отново ми беше бесен и отново беше напълно готов да прави секс с мен. Главоблъсканицата, която беше Баронс. Очевидно, когато бях замесена аз, за него беше невъзможно да изпитва нещо без да се ядоса. Дали ядът го караше да иска да прави секс с мен? Или просто винаги искаше да прави секс с мен и това го ядосваше толкова?

– Скърбях повече от това. Не знаеш нищо за мен.

– И е трябвало да се чувстваш виновна.

– Ти също!

– Вината е излишна. Живей, госпожице Лейн!

– О! Госпожице Лейн! Госпожица шибана Лейн! Ето го отново! Казваш ми, да се чувствам виновна, после ми казваш, че е излишно. Реши най-после! И не ми казвай да живея! Точно това правех и за това ти си вбесен. Аз продължих.

– С врага.

– Пука ли ти как съм продължила, след като съм го направила? Не беше ли това урокът, на който се опитваше да ме научиш? Че приспособимостта е начин за оцеляване? Не мислиш ли, че щеше да ми бъде по-лесно да легна и да се откажа, след като мислех, че си мъртъв? Но не го направих. Знаеш ли защо? Защото един непоносим идиот ме научи, че начинът, по който продължаваш, е от значение.

– Думата, която трябваше да е подчертана, беше начинът. Като в почтено.

– Какво място има честта в лицето на смъртта? И моля те, ти почтено ли уби онази жена, която изнесе от Среброто в кабинета си?

– Не би могла да разбереш и това.

– Това е отговорът ти за всичко, нали? Не бих могла да разбера, затова ти не си даваш труда да ми кажеш. Знаеш ли какво мисля, Джерико? Ти си страхливец. Не използваш думи, защото не искаш никой да те държи отговорен – обвиних го аз. – Няма да кажеш истината, защото тогава някой може да те съди и да не дава...

– ...няма нищо общо с това и...

– ...Господ наистина да станеш близък с мен...

– ...не давам пукната пара дали ще бъда съден...

– ...и нямам предвид да се опиташ да правиш секс с мен...

– ...не съм се опитвал да правя секс с теб...

– ...нямам предвид точно в този момент. Имам предвид...

– ...щеше да е невъзможно и без това, защото тичахме. Нямам никаква скапана идея защо тичахме – каза той раздразнено, – но ти си тази, която започна, и ти си тази, която спря.

– ...да събориш няколко стени между нас и да видиш какво ще стане. Не, ти си такъв страхливец, че ме наричаш по име единствено когато си сигурен, че умирам, или мислиш, че толкова не съм на себе си, че няма да забележа. Издигнал си доста голяма стена между себе си и някой, когото не харесваш.

– Не е стена. Аз просто полагам усилия да ти помогна да държиш границите ни ясни. И не съм казал, че не те харесвам. „Харесвам“ е толкова детинска дума. Посредствените хора харесват неща. Единственият въпрос с някакво важно емоционално съдържание е: „Можеш ли да живееш без нея“?

Знаех отговора на този въпрос, доколкото засягаше него, и не ми харесваше изобщо.

– Мислиш, че аз се нуждая от помощ, за да разбера къде са границите помежду ни? Ти разбираш ли къде са те? Защото на мен ми изглеждат доста проклето тайнствени и подвижни.

– Ти си тази, която спори за имената, с които се наричаме.

– Как наричаше Фиона? Фио! Колко очарователно! О, ами онази глупачка в Каза Бланк, която срещнахме в нощта, когато се запознах с онзи странен мъж МакКейб? Мерилин!

– Не мога да повярвам, че помниш името ù! – измърмори той.

– Нарече я с пълното ù първо име, а дори не я харесваше. Но не и мен. О, не. Аз съм госпожица Лейн. От цяла скапана шибана вечност.

– Нямах представа, че имаш такава мания за името си, Мак – озъби се той.

– Джерико – озъбих се в отговор и го блъснах.