Затворих очи. Ето това беше. Бях изказала страха си на глас. Сега трябваше да се справя с него. Изглежда, това беше единственото, което обясняваше всички неща, които не се връзваха.

Нана ме беше нарекла Алина.

Риодан каза, че Айла е имала само едно дете (което Роуина потвърди, освен ако не лъжеше) и е умряла скоро след като Книгата е напуснала затвора си. Не е имало по-късно за жената, която исках да повярвам, че е моя майка.

Никой не знаеше кои са родителите ми.

Освен това съществуваше и чувството ми на двуполюсност за неща, които сякаш не можеха да излязат наяве, а оставаха точно под повърхността. Спомени от друг живот? Когато вървях из Белия палат с Даррок, всичко беше толкова познато. Бях разпознала доста предмети. Била съм там преди и не само в сънищата си.

Като говорим за сънища, как би могъл спящият ми ум да извика четвърти принц, който никога не съм виждала? Как бих могла да знам, че Крус е имал крила?

Можех да усетя Шинсар Дъб. Тя продължаваше да ме намира, обичаше да си играе с мен. Защо? Защото в по-ранно въплъщение, когато е била Ънсийли краля, а не книга с отхвърлено знание, тя ме е обичала? Дали я усещах, защото я бях обичала в нейното предишно въплъщение?

Зарових ръце в косата си и дръпнах, сякаш болката можеше да проясни мислите ми или може би да укрепи волята ми.

„Виж мен!“ – непрестанно казваше Баронс.

А наскоро: „Ако не можеш да се изправиш срещу истината за своята реалност, не можеш да я контролираш“.

Риодан беше прав. Аз бях непредвидима, но не по причините, които той смяташе.

Не знаех истината за моята реалност. И докато не я научех, бях непредвидима, бях нещо, което можеше да се обърне във всяка една посока. Въпросът, който ме държеше будна нощем, не беше дали шийте зрящите са каста на Ънсийли, или не. Това беше нещо дребно, в сравнение с моя проблем. Въпросът, който ми пречеше да спя, беше много по-тревожен.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, се чудех дали аз не бях наложницата на краля. Превъплътена и върната към живот в ново тяло. Обречена на нечовешкия си любовник, предопределена за трагичен кръг на прераждане.

А точно какво бяха Баронс и неговите осмина? Моят злочест любовник, разделен в девет човешки съда? Това беше уникална мисъл. Нищо чудно, че наложницата беше намирала краля за ненаситен. Как би могла една жена да се справи с девет мъже?

– Какво правиш, госпожице Лейн? – сякаш мислите ми го бяха призовали, гласът на Баронс се плъзна от мрака зад мен.

Погледнах го. Бях запалила външните прожектори на КДБ, захранвани от грамадните генератори на магазина, но светлината беше откъм гърба му и той беше в сянка. Но аз щях да знам, че е той, дори да бях сляпа. Можех да го усетя във въздуха. Можех да го подуша.

Той ми беше бесен. Не ми пукаше. Беше се върнал. Беше жив. Сърцето ми подскочи. Вълнувах се от присъствието му. Щях да се вълнувам навсякъде, по всяко време, при всякакви обстоятелства. Независимо какво беше той, какво беше направил. Дори да беше една девета от Ънсийли краля, който беше започнал всичко.

– Нещо сериозно не ми е наред – казах, почти на себе си.

– Едва сега го разбираш, нали?

Погледнах го.

– Хубаво е да те видя жив.

– Хубаво е да съм жив.

– Наистина ли имаш предвид това? – той беше правил коментари относно смъртта в миналото, които нямаха смисъл за мен. Очевидно той никога нямаше да я преживее, а понякога беше изглеждал почти... завистлив.

– Хубав тен. Просто не можеш да стоиш настрана от Фае, когато ме няма, нали? В’лане отново ли те заведе на плажа? Изгоря ли, когато те чукаше?

– Ти ли си Ънсийли кралят, Баронс? Това ли сте ти и твоите осем? Различни части от теб, натъпкани в човешка форма, докато претърсвате Дъблин за изчезналата ти Книга?

– Ти наложницата ли си? Книгата определено изглежда влюбена в теб. Не може да стои настрана. Убива всички останали. Играе си с теб.

Примигнах. Винаги е бил на крачка преди мен, а дори не знаеше за съня ми с крилатия принц или моето дежа вю преживяване в палата. Мислехме едни и същи неща. Нямах представа, че се чуди дали не съм умрялата според слуховете наложница.

– Има един начин да разберем. Ти продължаваш да ми казваш, че трябва да видя теб, да се изправя пред истината. Готова съм – протегнах ръка.

– Ако мислиш, че ще те пусна отново в главата си, грешиш.

– Ако мислиш, че си в състояние да ме спреш, ако поискам, ти грешиш.

– Колко си сигурна в себе си! – присмя се той.

– Искам да дойдеш на едно място с мен – казах. Дали Баронс знаеше какво е, но нямаше намерение да си признае? Беше ли възможно кралят да може да се разделя на човешки части и да забравя кой е? Или е бил подмамен да приеме човешка форма, а личните му части са били принудени да пият от Котела. Може би сега най-страшният от всички Ънсийли вървеше по земята без никаква идея какво представлява?

Исках да получа отговори по един или друг начин. Бях достатъчно сигурна в истината за себе си, за да опитам. Ако грешах за него, той нямаше много за губене – просто щеше да прекара още няколко дни в еквивалента на „дрямка“. Но някак си знаех, че случаят няма да е такъв. Бях права за това. Трябваше да съм.

Той се взираше в мен в мълчание.

– Хайде, Баронс! Какво е най-лошото, което може да стане? Да те заведа в капан и ти да умреш и да те няма известно време. Не че ще го направя – добавих бързо.

– Изживяването едва ли може да се нарече приятно, госпожице Лейн. Освен това е силно неудобно.

Неудобно. Това беше умирането за него на скалата. Неудобство. А аз бях готова да затрия света заради него.

– Добре. Прави, каквото искаш! Аз отивам.

Обърнах се и се плъзнах в стената.

– Какво мислиш, че... Разкарай си задника от... Госпожице Лейн! Мамка му! Мак!

Докато изчезвах в стената, усетих ръката му да хваща палтото ми и се засмях. Беше ме нарекъл Мак, а аз дори не умирах.

– Кое ще изберем сега, госпожице Лейн? – той огледа бялата стая, проучвайки десетте огледала.

– Четвъртото отляво, Джерико – беше ми писнало да ме нарича госпожице Лейн. Вдигнах се от белия под. Сребното отново ме беше изплюло навън с твърде много ентусиазъм, а аз дори не носех камъните. Не носех нищо друго, освен копието в кобура, протеинова закуска, две фенерчета и бутилка Ънсийли в джобовете.

– Нямаш право да ме наричаш Джерико.

– Защо? Защото не сме били достатъчно близки ли? Правила съм секс с теб във всяка възможна поза, убих те, храних те с кръвта си с надеждата, че би могла да те върне към живот, тъпках Ънсийли в стомаха ти и се опитвах да пренаредя червата ти. Бих казала, че това е доста лично. Колко по-близки трябва да станем, за да се чувстваш удобно да те наричам Джерико? Джерико.

Очаквах да се нахвърли върху коментара за „секс във всяка възможна поза“, но той каза само:

– Хранила си ме с твоята...

Минах през огледалото, отрязвайки го. Както и първото, в началото то ми се опъна, а после ме сграбчи и ме изплю от другата страна.

Гласът на Баронс изпревари пристигането му.

– Проклета глупачка! Никога ли няма да спреш и да се замислиш върху последиците от действията ти? – той излезе бързо от огледалото зад мен.

– Разбира се – казах студено. – Винаги има достатъчно време да обмислям последиците. След като съм се издънила.

– Забавно момиче си ти, нали, госпожице Лейн?

– Със сигурност. Джерико. Мак. Аз съм Мак. Стига вече фалшива официалност! Свиквай с програмата или се махай от тук!

Тъмните му очи пламнаха.

– Големи приказки, госпожице Лейн. Опитай се да ме принудиш! – предизвикателството гореше в погледа му.

Тръгнах бавно към него. Той ме гледаше студено и сякаш ми напомняше за онази вечер, когато се бях престорила, че му се нахвърлям, защото бях ядосана. Той смяташе, че отново го правя. Не го правех. Това, че бях с него в Белия палат, ми влияеше доста странно. Разнищваше всички мои задръжки, сякаш тези стени не търпяха лъжи или между тях нямаше нужда от преструвки.

После той се взираше втренчено покрай мен.

– Не мога да повярвам! Ние сме в Белия палат! Ти просто небрежно ме доведе тук, сякаш отиваш на пазар в бакалията. Търсех скапаното място цяла вечност.

– Мислех, че си бил навсякъде – никога не е бил тук? Или не помнеше, че е бил тук много отдавна, в друго превъплъщение?

Той се завъртя бавно, попивайки белите мраморни подове, високите сводести тавани, колоните, блестящите прозорци, гледащи към ярък, мразовит снежен ден.

– Знаех къде трябва да бъде, но Белият палат се показва само когато и на когото избере. Това е невероятно! – той отиде до прозореца и се взря навън. После се обърна към мен. – Намери ли библиотеките?

– Какви библиотеки? – беше ми трудно да гледам към него, хипнотизирана от блестящия зимен ден зад рамото му. Колко пъти бях седяла в тази снежна градина, обкръжена от заслепяващи ледени скулптури и замръзнали фонтани, докато го чаках?

Огън за неговия лед. Лед за нейния пламък.

Обичах това крило. Докато се взирах навън през прозореца, наложницата внезапно се появи там, но беше неясна по краищата, малко мъглива, частично осъзнат спомен.

Тя седеше на каменна пейка в червена като кръв рокля и с диаманти, през които виждах снега и заледените клони. Светлината беше странна, сякаш всичко, освен нея, беше нарисувано в полутонове.

Трепнах. Четвъртият Ънсийли принц, Война/Крус тъкмо се беше появил. Той също беше полупрозрачен, остатък от отдавна отминало време. На китката му блестеше широка сребърна гривна, а около врата му имаше амулет, много различен от този, който Даррок беше носил.