– Даррок знаеше ли този език?

– Не. Знам го със сигурност. Бях там, когато пи за последно от Котела. Ако някой от расата ни знаеше, че Шинсар Дъб е била погребана под твоя манастир преди да пие от Котела толкова много пъти, че древният език да се изгуби в мъглите на изоставените спомени, е щял да срине планетата ти до основи, за да я вземе.

– Защо биха искали знанието, което кралят толкова съжалявал, че е придобил, че го е прокудил?

– Единственото, което нашата раса обича толкова силно, колкото и себе си, е мощта. Ние сме привлечени от нея без причина, точно както умът на човешки мъж може да бъде толкова скован от поразително сексуална жена, че да я следва до своето унищожение. Съществува този момент, който вие наричате „преди“, в който един мъж или Фае може да обмисли последствията. Кратък е, дори за нас. Освен това, докато кралят избрал да върши глупави неща със своята мощ, други от нас може да не го направят. Мощта не е добра или зла. Тя е отражение на същността на този, който я владее.

Беше толкова чаровен, когато беше открит и говореше свободно за слабостите на своята раса, като дори я сравняваше с нашата. Може би имаше надежда, че някой ден Фае и хора биха могли да се научат да... Разтърсих глава, прекъсвайки тази мисъл. Бяхме твърде различни, балансът на силата между нас прекомерно нестабилен.

– Отплати се за доверието ми, МакКайла! Знам, че си ходила в манастира. Научи ли как Книгата е била задържана първоначално?

– Така смятам. Открихме пророчество, което ни казва основните неща, които трябва да направим, за да я погребем отново.

Той се изправи и махна слънчевите си очила. Пъстрите очи изучаваха лицето ми.

– И сега за първи път се сещаш да го споменеш? – каза той невярващо. – Какво трябва да направим?

– Има петима друиди, които трябва да изпълнят някаква сковаваща церемония. Предполага се, че са били обучени на нея много отдавна от вашата раса. Те живеят в Шотландия.

– Келтърови – каза той. – Древните друиди на кралицата. Значи затова тя толкова дълго ги защитаваше. Сигурно е прозряла, че нещо подобно може да се случи.

– Познаваш ли ги?

– Тя... се е намесила в кръвната им линия. Земята им е защитена. Никое Сийли или Ловец не могат да се пресеят на определено разстояние от нея.

– Изглеждаш разтревожен от това.

– Трудно е да се грижа за безопасността на кралицата, когато не мога да претърся всички места за инструментите, които ми трябват, за да го правя. Чудех се дали те не пазят камъните.

Прецених го.

– След като се доверяваме един на друг, ти имаш един, нали?

– Да. Ти имаше ли успех в откриването на някой от другите?

– Да.

– Колко?

– Всичките три.

– Ти имаш останалите три? Ние сме по-близо, отколкото смеех да се надявам! Къде са? Келтърови ли ги притежават, както подозирах?

– Не – технически в момента аз ги притежавах, безопасно защитени, но ми беше по-удобно да го накарам да вярва, че са в Баронс. – Баронс.

Той изсъска – звукът на Фае за отвращение.

– Кажи ми къде са! Ще ги взема от него и ще свършим с Баронс завинаги!

– Защо го презираш?

– Преди време той изкла доста от моите хора и буквално остави широка пътека от трупове след себе си.

– Включително твоята принцеса?

– Той я прелъсти, за да научи повече за Шинсар Дъб. За известно време тя беше очарована от него и му разказа много неща за нас, които никога не трябваше да бъдат разкривани. Баронс търси Книгата отдавна. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

– Нито пък аз. Той не е човек, може да убива нашия вид и търси Книгата. Ще го убия при първа възможност.

„Късмет с това“, помислих си.

– Той никога няма да даде камъните.

– Вземи ги от него!

Засмях се.

– Не е възможно. Не крадеш от Баронс. Просто не става.

– Ако разбереш къде са, ще ти помогна да се сдобиеш с тях. Ние ще направим това, само ние двамата. Разбира се, Келтърови също са нужни, за да я задържат, но без други, МакКайла. Когато с теб я обезопасим за кралицата, тя ще те награди богато. Всичко, което пожелаеш, може да бъде твое – той замълча за момент, после каза внимателно: – Тя би могла дори да възстанови неща, които си загубила и за които скърбиш.

Загледах се към морето, опитвайки се да не се изкушавам от моркова в края на пръчката – Алина. Роуина настояваше да работя единствено с шийте зрящите. Лор настояваше да работя само с Баронс и мъжете му. Сега В’лане искаше да се съюзя с него и да изключа всички останали.

Доверявах на всеки от тях толкова, колкото беше необходимо, за да ги държа на разстояние от себе си.

– От деня, в който пристигнах в Дъблин, всички се опитват да ме принудят да избера страна. Няма! Няма да избера някой пред другите. Ще направим това заедно или изобщо няма да го правим. И когато го направим, искам шийте зрящите да гледат, за да може, ако нещо отново тръгне на зле в бъдеще, да знаят как да го спрат.

– Твърде много хора са замесени – каза той рязко.

Свих рамене.

– Тогава доведи от твоите Сийли, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре!

Благоуханният ден внезапно захладня. Той беше силно подразнен. Но не ми пукаше. Чувствах, че най-после имаме солиден план, който може да подейства. Имахме камъните и пророчеството, трябваше ни само Крисчън. Отказвах да се тревожа какво щяхме да правим, след като Книгата бъде обезопасена, и дали да бъде позволено на кралицата да я прочете. Можех да се справям само с едно привидно непреодолимо препятствие наведнъж, а и нямах представа как щяхме да открием Крисчън в Сребрата. Жалко, че Баронс не беше белязал и него.

Имах още един въпрос. Той ме гризеше през цялото време, докато говорехме. Чувствах, че има нещо, което трябва да разбера за себе си, истина, която щеше да хвърли светлина върху сънищата, които сънувах цял живот.

– В’лане, как изглеждаше Крус?

Той вдигна рамо и го остави да падне, после скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето.

– Като другите Ънсийли принцове.

– Ти каза, че те ставали все по-добри, когато кралят ги е правил. Беше ли Крус различен по някакъв начин?

– Защо питаш?

– Просто нещо, което една от шийте зрящите каза – излъгах.

– Кога планираш да се опиташ да изпълниш условията на пророчеството?

– В мига, в който съберем всички Келтърови заедно и открием Книгата.

Той ме погледна.

– Значи скоро – промърмори. – Ще бъде много скоро.

Кимнах.

– Трябва да е възможно най-скоро. Боя се за кралицата.

– Попитах те за Крус – напомних му.

– Толкова много въпроси за един незначителен принц, който е спрял да съществува преди стотици хиляди години.

– И? – беше ли това сприхавост в гласа му?

– Ако той не беше мъртъв, можеше да изпитам... какво беше това, което ви движи толкова често? Ах, сетих се. Ревност.

– Угоди ми!

След един дълъг миг той изпусна още една от съвършено имитираните човешки въздишки.

– Според историите ни Крус бил най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да го разбере. Невероятна загуба на съвършенство е никога да не можеш да спреш поглед на такъв като него. Торквата на неговата кралска линия била изпъстрена със сребро, а ликът му излъчвал чисто злато. Но, подозирам, причината кралят да изпитва такава близост с него, преди да си позволи любовта му към една смъртна да унищожи всичко, което можели да бъдат, е в това, че Крус бил единственият от децата на краля, който приличал на своя създател. Като самия крал Крус имал величествени черни крила.


Двадесет и пет


Малко след полунощ крачех по уличката зад „Книги и дреболии Баронс“, спорех със себе си и не стигах до никъде.

Баронс все още не се беше върнал, което ме побъркваше. Планирах да си изясня всичко с него в мига, в който се появи. Истински дълъг спор, с цялото мръсно пране, което се беше събрало между нас. Трябваше да знам точно колко дълго да го чакам, ако отново го убият. Бях непрекъснато на ръба – чаках го, уплашена, че може никога да не се върне. Нямаше да се задоволя с твърдението, че е жив, докато не го видех със собствените си очи.

Всеки път, щом затварях очи тази нощ, се плъзвах към съня за Студеното място. Той ме чакаше в засада в мига, в който се отпуснех. Обърнах безброй пясъчни часовници с черен пясък, пребродих километри лед с растяща неотложност в търсене на красивата жена, многократно бягах от крилатия принц, от който и двете се страхувахме.

Защо продължавах да сънувам проклетия сън?

Преди десет минути, когато се бях събудила за пети път, бях принудена да приема, че просто няма да успея да поспя без да сънувам този сън, а това изобщо не беше спане. Страхът и страданието, които изпитвах, бяха толкова изтощаващи, че се събуждах по-изчерпана, отколкото бях преди да затворя очи.

Спрях да крача и се загледах в тухлената стена.

Сега, след като знаех, че е там, можех да го усетя – скрития в тухлите Табх’р, Среброто, което Даррок внимателно беше замаскирал в стената, диагонално на книжарницата.

Трябваше само да притисна и да вляза, да последвам тухления тунел до стаята с десетте огледала и да мина през четвъртото отляво, за да се върна в Белия палат. Трябваше да побързам, защото времето в Сребрата минаваше различно. Просто щях да се огледам набързо. Да видя дали има нещо, което съм пропуснала предишния път.

– Като например портрет, на който вървя ръка за ръка с Ънсийли краля, висящ на някоя стена – промърморих.