– Пич, гадост! Кой пише такива лиготии? – възкликна Дани през рамото ми.

Джо се скова.

– Направих най-доброто, което можах, след като жената не пише една дума по един и същи начин два пъти.

– Щеше ли да я убие да е малко по-точна? – оплака се Дани.

– Вероятно е мислила, че е точна – казах. Нюансите в езика се променят постоянно, особено в диалекта и жаргона. – Наистина, Дани, кой ще бъде в състояние да преведе „пич и гадост“ след хиляда години?

Но не беше само езикът, който усложняваше нещата. Да предадеш сън е трудно. Бях толкова изтормозена от сънищата ми за Студеното място в средното училище, че накрая казах на тате, че имам повтарящ се кошмар. Той ме насърчи да го запиша и заедно се бяхме опитали да решим какво означава.

Логичният, прагматичен Джак Лейн вярваше, че мозъкът е като огромен компютър, а сънищата са начин на съзнателния ум да архивира и да съхрани събитията от деня в подсъзнанието, като подрежда спомени и организира уроци. Но той също така вярваше, че ако един сън продължава да се повтаря, това подсказва, че умът или сърцето имат проблем да се справят с нещо.

Беше предположил, че моят сън отразява естествения страх на едно дете да загуби майка си, но дори на десет това не ми звучеше съвсем вярно. Сега се чудех дали татко не е бил тайно разтревожен, че повтарящият се сън има нещо общо с биологическата майка, която съм загубила, че може би съм била някъде на студено, принудена да я гледам как умира.

Аз също бях мислила за това преди скорошното ми преживяване в Белия палат с наложницата и краля, когато бях осъзнала, че тя е жената от моите сънища, свързана с последния ми сън, в който я гледам как умира и в който имам чувството, че умирам аз. Сега ме тревожеше изцяло различна възможност.

Въпреки всичко, когато се бях опитала да запиша моя сън за Студеното място, той беше изглеждал много подобен на това пророчество – неясен, смътен и адски объркващ.

– Освен това мислим, че сме го разбрали – каза Джо. – Думата „Келтър“ означава магическа мантия. Кланът Келтър или МакКелтър са служили като друиди на Туата Де Данан преди хиляди години, когато Фае все още живели сред нас. Когато била договорена Спогодбата и Фае се оттеглили от нашия свят, оставили Келтър да отговаря за почитането на Спогодбата и за защитата на древната наука.

– А ние научихме, че има петима мъже Друиди живи – каза Мери.

– Дагиъс, Дръстан, Киън, Крисчън и Кристофър – добави Джо. – Вече им изпратихме съобщение с покана да се присъединят към нас тук.

За съжаление Крисчън щеше да бъде проблем.

– Каза, че знаеш къде са четирите камъка – каза Кат.

Кимнах.

– Значи само трябва да ни кажеш къде е Книгата, един от Келтър да я вземе и да я донесе тук, четирите камъка да бъдат положени около нея и петимата да я погребат отново с каквато обвързваща песен или мантра знаят. Изглежда, един от тях ще знае какво е нужно да се направи накрая. Говорих с една от жените им и тя, изглежда, разбира какво означава „обитаван или обладан“.

– Да я погребе отново къде? – настоях, като следях Роуина плътно. Изглежда, моята единствена роля в цялата работа беше да проследя Книгата. През цялото време бях имала чувството, че ще трябва да направя всичко, но моята част в пророчеството беше наистина съвсем малка. В него нямаше нищо за мен, което да е лошо. Просто че Алина може да умре и аз ще копнея за смъртта – това го бях минала. Усетих как огромна тежест се смъкна от плещите ми. Имаше петима други, отговорни за този товар. Можех единствено да се опитам да не размахам юмрук във въздуха и да викна „Да!“

– Където беше преди – каза тя студено.

– И къде е това?

– По коридора, по който Дани каза, че не си могла да минеш – каза Джо.

Великата повелителка ù хвърли усмиряващ поглед.

– Можеш ли да минеш покрай жената, която пази? – попитах Роуина.

– Не се занимавай с моята работа, момиче! Аз ще свърша моята част. Ти свърши твоята!

– В’лане също не можа да премине – опитах, като се чудех защо.

– Никое Фае не може – самодоволство капеше от думите ù и разбрах, че има нещо общо с това.

– Коя е жената, която пази коридора?

Джо отговори:

– Последната известна водачка на Убежището.

Сегашното убежище на Роуина беше обвито в тайна.

– Имаш предвид майка ми?

– Айла не е твоя майка! Тя имаше само едно дете – сопна се Роуина.

– Тогава коя съм аз?

– Точно – тя успя да ме даде под съд, да ме осъди и да ме екзекутира с тази една дума.

– Пророчеството казва, че има две от нас. Едната умира млада, другата копнее за смърт – ако двете с нея бяхме сами, не бях сигурна докъде щях да стигна, за да я принудя да ми отговори, но знаех, че нямаше да се харесвам, когато свърша.

– Сигурно перачката е яла развалена риба, сънувала е на неспокоен стомах и се е обявила за пророк. Думата е „кръвни линии“. Множествено число.

– Правописът беше ужасен. Има допълнителни букви във всяка дума – каза Джо.

– Трябва да неутрализирате точно тези защити – казах студено.

– Нито едно Фае няма да бъде допуснато тук, когато запечатваме извращението!

– В’лане няма да ми даде камъка – казах ù. – Няма начин просто да ми го даде.

– Разтвори си краката за още едно Фае и си го заработи! – каза тя мазно. – Тогава ще ни ги дадеш всичките. Няма нужда да присъстваш, когато се изпълнява ритуалът.

Бузите ми пламнаха и това ме вбеси. Тази стара жена влизаше под кожата ми така, както никой друг не можеше. Чудех се дали майка ми (Айла, поправих се набързо) се беше чувствала по същия начин. Бях толкова обнадеждена да открия самоличността на биологичната ми майка, а сега, когато всички ми казваха, че е имала само едно дете, имах чувството, че не само майка ми е открадната от мен, но може би дори и сестра ми. Никога не се бях чувствала толкова сама през целия си живот.

– Шебай се, стара жено! – казах.

– Не се хаби с мен! – отвърна тя. – Не съм аз тази с камъка.

– Какво ми беше казала веднъж? Чакай, помня! – използвах цялата сила на Гласа, когато казах: – Замълчи, Роуина!

– Мак! – предупреди ме Кат.

– Тя може да ме нарича с имена, а аз не мога да ù кажа да млъкне?

– Разбира се, можеш. Но на равни начала, без принуда. Ако разчиташ на такива сили във времена, когато няма нужда, рискуваш да изгубиш това, което те прави човек. Имаш горещ темперамент и още по-горещо сърце. Трябва да охладиш и двете.

– Можеш да говориш, Роуина. – Гласът никога не беше звучал толкова надменно, когато го използваше Баронс.

– Твоята лоялност трябва да е първо към нас, шийте зрящите – каза тя мигновено.

– Искаш ли стените да се върнат, Роуина? – настоях.

– О, разбира се, че искам!

– Тогава Сийли трябва да бъдат включени. След като Книгата бъде погребана отново, кралицата ще трябва да потърси в нея Песента на Сътворението...

– Песента на Сътворението е в Шинсар Дъб? – възкликна тя.

– Кралицата вярва, че части от нея са и че от тях ще може да пресъздаде цялата Песен.

– И ти си толкова сигурна, че искаш това да стане?

– Не искаш ли Ънсийли отново да бъдат заключени?

– Да, искам. Но те са били затворени и без Песента на Сътворението дълго преди ние да ги срещнем. Ако Фае си върнат тази древна мелодия, тяхната сила отново ще бъде безкрайна. Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат тези времена? Толкова ли си сигурна, че човешката раса ще оцелее?

Примигнах към нея, стресната. Бях толкова съсредоточена върху повторното затваряне на Ънсийли и пращането на Сийли обратно в техния двор, че не бях размислила сериозно върху възможните последици от възстановяването на Песента на Сътворението за Фае. Сигурно се е изписало на лицето ми, защото тонът на Роуина омекна, когато каза:

– О, ти не си пълна глупачка.

– Много ми се беше събрало. И със сигурност научих Гласа бързо, нали? Но имаме други, много по-неотложни проблеми. Познавам Крисчън МакКелтър и той е изчезнал. Впримчен е в Сребрата от Хелоуин. Не можем да направим нищо, докато не го намерим.

– В Сребрата? – възкликна Кат. – Не можем да влезем в Сребрата! Никой не може!

– Самата аз бях там наскоро. Може да се направи.

Роуина ме оцени.

– Била си в Сребрата?

– Стоях в Залата на всички дни – казах и се изненадах да чуя нотка гордост в гласа си. Най-накрая си позволих да задам въпроса, който ме гризеше, откакто чух, че има две пророчества и в едно от тях се твърди, че обричам света. Наистина ли беше за мен? Или беше също толкова неясно като това? – Чух, че има две пророчества. Къде е другото?

Кат и Джо си размениха неспокойни погледи.

– Перачката пише несвързано до края на страницата колко камъни имало да се хвърлят в езеро във всеки един момент и че някои от тях са по-възможни от други – каза Джо. – Тя твърди, че сънувала десетки такива камъни, но само два изглеждали вероятни. Първият може да ни спаси. Вторият най-вероятно ще ни обрече.

Кимнах нетърпеливо.

– Знам. Какво е второто пророчество?

Кат ми подаде тънкия том.

– Обърни страницата!

– Не мога да чета древен ирландски галски.

– Просто я обърни!

Направих го. Тъй като мастилото, което беше използвала, се беше просмукало през листовете пергамент, свързани в тънкия дневник, Лудата Мори беше писала само от едната страна на листа. Следващият липсваше. Малки парчета пергамент и скъсани конци стърчаха от корицата.

– Някой я е откъснал? – казах невярващо.

– Преди доста време. Този том е един от първите, които описахме, след като махна защитите на библиотеката. Намерихме го отворен на една маса, а тази и още няколко страници липсваха. Подозираме, че е този, който унищожи защитите около твоята килия, докато беше При-я – каза Кат.