Все още сияех, когато се качих по стълбите и паднах напряко на леглото си.

– Пич, какво е станало тук?

Облегнах метлата на една паднала библиотека, обърнах се и видях Дани, застанала в рамката на отворената врата на КДБ, тъпчеща протеинова закуска в устата си. Очите ù бяха присвити, сякаш попиваше разрушеното. Утринната светлина струеше в свода и обрамчваше кестенявите ù къдрици с ореол от огън. Въпреки че денят беше ясен, почти без вятър (със зашеметяващите шестнайсет градуса след скорошния сняг), не можех да се стопля дори след като включих двете газови камини.

– Затвори вратата, моля те! – казах. Бях сънувала Студеното място цяла нощ. Многократно бях изблъсквана до почти будно състояние от някакаква уплаха (подхлъзване в коварно течение, безименен ужас, който ме преследва), но всеки път кошмарът ме засмукваше обратно.

Бях катерила ледени скали в търсене на красивата тъжна жена, бях викала, сигурна, че ще я намеря точно след следващия хълм. Но на билото на всеки хълм намирах единствено десетки пясъчни часовници с фин черен пясък, който бързо изтичаше в долната половина. Бях тичала от един към друг, неистово ги бях обръщала, но те продължаваха да се изпразват за секунди.

Мигове преди да се събудя за последен път, осъзнах, че не мога да я намеря, защото съм чакала твърде дълго. Времето беше съществено, а аз бях закъсняла твърде много. Тя беше изчезнала. Надеждата, също като фините зрънца процеждащ се черен пясък, беше изчезнала.

Бях се провалила.

Бях се изкъпала и облякла, а провалът тежеше в костите ми. Обзета от отчаяна нужда да постигна някакъв напредък, да видя каквото и да е свършено както трябва, бях нападнала развалините в сринатата книжарница с метла и настървение. Разчиствах с часове. Тупах стърготини и трески от килимите на Баронс, помитах счупените стъкла в спретнати купчини.

Дани влезе наперено и затвори вратата.

– В’лане каза, че си искала да ме видиш. Не знам за какво. И тъй като не съм твърде заета тази сутрин, реших да те чуя. Ще бъде хубаво да е нещо различно от последния път, щот тогава не ми говореше като приятелка – тя се наперчи. – Той ми донесе шоколад. Пич... Сякаш съм му приятелка или нещо такова. Двамата с него си поговорихме. Казах му, че съм почти на четиринайсет и ще му отдам девствеността си някой ден.

Изстенах. Тя наистина ли му е казала това? Преди да го пратя при нея, го накарах да се закълне, че ще изключи смъртоносния еротизъм.

– Ще трябва да обсъдим надълго и нашироко твоята девственост и В’лане, щом нещата се успокоят.

– Новина, Мак! Никога няма да се успокоят. Светът е такъв, какъвто е. Това е животът сега – въпреки нехайната ù напереност и лекомисления тон, очите ù бяха студени. Бдителни.

Тежки думи. Още по-тежка за преглъщане истина. Никога нямаше да мога да я приема.

– Няма да бъде така завинаги, Дани. Няма да го позволим.

– Кво можем да направим? Светът е твърде голям. Освен тва не е толкова лошо. Докато ти не стана цялата нахакана. Мислех, че с теб сме като грахчета в Мега шушулката и че няма други зеленчуци в чинията. После ти играеш, че чукаш лорд Гадняр. Вбеси ме – тя ми хвърли поглед, пълен с думите, които никога нямаше да каже: „Ти ме изостави. Остави ме сама. Аз съм тук, но по-добре да си струва!“ Измъкна ябълка от джоба си и започна да я дъвче.

Снощи, преди В’лане да си тръгне, го помолих да я намери тази сутрин и да ù каже, че Баронс никога не е бил мъртъв, че съм била под прикритие и че съжалявам за измамата. Но извинение чрез пълномощник нямаше да свърши работа. Тя трябваше да го чуе от мен. И аз имах нужда да го кажа.

– Съжалявам, Дани! Чувствах се отвратително от това, че трябва да те нараня.

– Пич, стегни се! Не си ме наранила. Мога да поема много повече. Реших, че си в ПМС. Голяма работа. Просто исках да чуя как казваш, че си тъпачка.

– Бях тъпачка. И това може да не е тормозило теб, но мен ме побърка. Прощаваш ли ми?

Тя трепна и ме изгледа неловко. Рано развитата надарена тинейджърка е била третирана единствено по два начина – било ù е нареждано или е била пренебрегвана. Съмнявах се някой да си е дал труда някога да ù се извини за нещо.

– Да кажеш, че си постъпила като тъпачка, беше достатъчно. Боже! Ставам обидчива и чувствителна като възрастна! Ъгх! – тя обиколи останките от щанда и се опита да ми пусне усмивка, но излезе крива. – Е, какво? Миниторнадо ли е вилняло тук?

– Съблечи си палтото! – измъкнах се. Едва ли можех да кажа: „След като убих Баронс, той ми беше толкова ядосан, че разби книжарницата“.

– Да. Забравих.

Тя се измъкна от него и го остави като локва черна кожа на пода. Под него носеше опънати дънки с ниска талия, прилепнал пуловер и черни кецове. Зелените ù очи искряха.

– След като Книгата си намира превоз и се крие в хората, предполагам, че всички ще се обличаме като пачаври, а? Много тесни дрехи или кожа. Пич, всичко на всички ще виси навън, а някои от дебелите мацки в манастира ще ме докарат до идеята да си избода очите. Тесто нагоре и камилски пръсти. Гадост!

Прехапвам устна, опитвайки се да не се разсмея. Това е Дани. Нито грам такт. Както и светът около нея, тя беше такава, каквото беше и не спазваше никакви правила.

– Не всички имат супербърз метаболизъм – казвам сухо. И какво ли не бих дала за него! Бих яла шоколад на закуска, пасти за обяд и пай за вечеря.

Тя довърши ябълката и я хвърли в купчината.

– Нямам търпение да видя Баронс обаче – каза тя ентусиазирано. – А ти? Не, сигурно не ти пука. Гледала си го гол, колко? Месеци, нали?

Имаше време, когато сериозно ми се искаше да спазва някакви правила. Внезапно се бях озовала отново в мазето, гледах как Баронс върви гол из стаята и му казвах, че е най-красивият мъж, който някога съм виждала.

Смених темата набързо.

– Какво става в манастира? Знам, че се махна, но как бяха нещата, преди да го направиш?

Лицето ù помръкна.

– Лоши, Мак. Наистина лоши. Защо? Мислиш да се върнеш обратно ли? Трябва да ти кажа, че не е добра идея според мен.

Добра или не, нямах избор. Според Нана, когато Шинсар Дъб избягала от манастира преди двайсет и няколко години, майка ми е била Повелителка на Убежището. Според Риодан цялото Убежище е било заличено същата нощ, с изключение на майка ми.

Нана ме беше нарекла Алина.

Според Риодан Алина беше единственото дете, което Айла е имала. Разпитът на Риодан беше упражнение по безполезност, като се има предвид колко неща останаха неизказани, а отгоре на всичко сега той беше мъртъв и нямах представа за колко време.

Това оставяше две възможности – Нана или манастира.

Манастирът беше по-близо, а обитателите му не бяха на почти един век и склонни да задрямват по средата на изречение.

Може всички членове на Убежището да са мъртви, но някои от равните на мама трябва да са още живи, дори след скорошното масово клане на Книгата. И други, освен Роуина, са познавали майка ми. И са знаели нещо, дори само слухове, за станалото в онази нощ.

А там бяха и онези библиотеки, в които трябваше да вляза. Крилото, в което не успях да проникна и в което дори В’лане получи пристъп. Като говорим за това, сетих се, че забравих да го питам какво му се е случило, когато го призовах в манастира. Отбелязах си наум да разбера.

Занимаваше ме също идеята да се изправя пред Роуина и да се опитам да изтръгна истината от нея. Чудех се дали силата на умствената принуда, която Даррок вярваше, че старата жена притежава, беше подобна на силата, която наскоро бях открила у себе си. Едно от нещата, които ме задържаха да я изпробвам, беше съзнанието, че ако го направя, не само ще изгоря моста, а ще изпепеля земята, на която стоя, с всички шийте зрящи. Независимо дали бяха съгласни с решенията на Роуина, голяма част от шийте зрящите ù бяха крайно верни. Другото, което ме задържаше, беше, че не бях сигурна откъде идва тази сила, а нямах желание да издавам нещо, което Великата повелителка можеше да използва срещу мен. Освен това, какво щеше да стане, ако всичките руни, които имах, бяха някакви паразити и можеха да нанесат още по-голяма щета на нашия свят?

Все пак имаше още едно оръжие на мое разположение, което можех да изпробвам. Бях станала веща в Гласа и можех лесно да го обясня с друидско изкуство, на което Баронс ме е научил.

– Нуждая се от отговори, Дани. С мен ли си?

– Ро ще избие нитовете, ако ни пипне – предупреди тя. Очите ù блестяха и тя започваше да се замъглява от вълнение.

Усмихнах се. Обичах това хлапе. Отново се разбирахме. Още една болка в сърцето ми си отиде.

– О, тя определено ще ни хване. Възнамерявам да разменя няколко думи с дъртата – ако нещата тръгнеха накриво, щях да обуздая силата си и да оставя Дани да ни изведе или щях да призова В’лане. – Искаш ли да дойдеш?

– Майтапиш се, нали? Не бих пропуснала това за нищо на света!


Двадесет и две


Дори със суперскоростта на Дани ни откриха в южното крило за по-малко от три минути.

Ро сигурно беше поставила нови защити, за да ни усетят и да я известят, ако влезем в манастира. Чудех се как го е направила. Дали беше нещо като вещерство и изискваше стиска коса, кръв или нокът. Лесно можех да си представя старата жена да стои над бълбукащ котел, да пуска разни неща в него, да го разбърква и да се кикоти от удоволствие.

Както и да го беше постигнала, група шийте зрящи, водена от Кат, ни пресрещна на пресечката на два коридора, преди дори да сме на половината път към Забранената библиотека, в която бях влязла предишния път. Тогава бях оставила група да я претърсва, докато се опитвах да премина покрай холографския пазител към още един, както изглеждаше „задънен коридор“ на манастира.