Не можех да изхвърля картината от главата си. Сега имах две видения за Баронс, с които да се измъчвам – изкормен и застрелян. На всичко отгоре бях ужасена за родителите си. Ужасена колко лесно Книгата беше проникнала до най-близките ми. Вече не можех да оспорвам убеждението на Риодан, че Книгата ме намира. Че си играе с мен. Но защо просто не ме убие и не се свърши? Наистина ли мислеше, че аз, както каза Риодан, ще се „обърна“? Нищо у Шинсар Дъб нямаше логика. Понякога ми причиняваше смазващо главоболие и можех да я усетя, че идва от километър. Друг път, като тази вечер, нямах представа, че е в една стая с мен.

Тя убива всички, които имат контакт с мен. Но не и мен. Наранява ме, но винаги ме оставя жива. Защо?

Бях настояла Лор да премести мама и тате извън Дъблин. Той отказа дори да го обмисли. Каза, че никой от тях няма да си мръдне пръста, ако Баронс не им каже. Дотук с настояванията им за главата ми. Очевидно Баронс имаше последната дума за всичко.

Винаги можех да принудя В’лане да се пресее вътре, да ги вземе и да ги прехвърли някъде на сигурно място, само че... Е, може би е само кръвта ми на шийте зрящ, но просто не мога да поверя родителите си на Фае.

– Не съм глупак, МакКайла. Ти разиграваше Даррок. Единственият ми въпрос е защо.

Сякаш тежест падна от раменете ми. Крайно време беше някой да ми повярва. Мислех, че ще е В’лане.

– Благодаря! – казах просто.

Обърнах се и очите ми се разшириха одобрително. В’лане винаги е видение. Беше се заглушил, беше навлякъл „човешката“ си форма, но това слабо намаляваше неземната му съблазън. В черни панталони, ботуши и черен кашмирен пуловер, с дълга коса, разливаща се по гърба му, и кадифена кожа, поръсена със злато, той изглеждаше като паднал архангел.

Тази нощ беше дори още по-величествен. Чудех се дали това, че води армията на Сийли, му е дало цел, която му е липсвала, дали вече не е просто безсмъртен, обзет от скука и дребнави желания, а се превръща в истински водач на народа си. Щеше да е доста зает да се опитва да води Сийли двора. Може би ако Джейни и Бранителите бяха отстреляли и вкарали в клетка достатъчно от тях, щяха да си извадят главите от пясъка. Малко трудности и страдания биха направили услуга на Сийли.

– Никога не си се съмнявал в мен? Дори когато стоях на улицата с армията Ънсийли?

– Познавам жената, която си, МакКайла. Ако беше Фае, щеше да принадлежиш на моя двор – той ме проучи с древните си пъстри очи. – Армията ми не е толкова прозорлива, колкото съм аз. Те вярват, че си негов съюзник. Ще ги убедим в противното – усмивка докосна ъгълчетата на устните му. – Ако не друго, то твърдението ти, че Баронс е мъртъв, те издаде. Видях го тази вечер в „Честър“ – той замълча. – Не съм сигурен, как си успяла да заблудиш Ънсийли принцовете. Те бяха убедени, че е мъртъв.

Той го заяви толкова невъзмутимо, че почти пропуснах въпроса и заплахата. В копринените му думи имаше стомана. Под игривостта си В’лане беше в опасно настроение. Но защо? Знаех, че е бил в „Честър“. Нещо беше ли се случило, след като Лор ме беше отпратил и ме беше изхвърлил във Вайпъра? Дали знаеше, че и Шинсар Дъб също е била там?

– Просто малък номер, който научих – измъкнах се аз.

– Баронс никога не е бил мъртъв? Беше ли той... изваден от строя за известно време?

В’лане и Баронс се мразят. Има нещо общо с това, че Баронс е убил принцесата на В’лане преди много време. Инстинкт, много по-дълбок, отколкото бих могла да проумея, ме накара да излъжа.

– Шегуваш се, нали? Баронс е неубиваем.

– Бих искал да знам как си заблудила Ънсийли принцовете, МакКайла – отново имаше стомана в коприната. Не беше въпрос. Беше заповед.

Той се премести в свода с мен и опияняващия аромат на Фае двора, на жасмин и сандалово дърво, парфюмира деликатния аромат на пурпурни венчелистчета, смазани под ботушите му. Опасността пристъпи с него.

Килнах глава, изучавайки го. Внезапно разбрах откъде идва гневът му. Той беше докаран опасно близо до ръба не защото мислеше, че съм успяла да заблудя мрачните принцове, а защото се безпокоеше, че те са знаели, че Баронс не е мъртъв и някак са успели да заблудят него.

В’лане беше член на Висшия съвет на кралицата. Бил е подбран от водача на тяхната раса да открие истината сред придворните интриги. А се е провалил. Неспособността му да различи истина от лъжа, най-малкото от Ънсъйли, беше го разтърсила. Разбирах това. Ужасно е да осъзнаеш, че не можеш да се довериш на преценката си.

Но в този случай не грешеше. Баронс наистина беше мъртъв, а Ънсийли принцовете не бяха заблудили В’лане. Но нямах намерение да му го казвам. Не само че Баронс беше настоял да лъжа В’лане, но, изглежда, аз бях програмирана с непоколебимата повеля да пазя тайната на Баронс.

Доколкото го познавах, сигурно го беше татуирал някъде по мен.

Но все пак можех да дам на В’лане част от истината.

– Помниш ли, когато каза, че едва съм започнала да откривам какво съм?

Погледът му си изостри и той кимна. Докосна косата ми.

– Доволен съм, че я възстанови, МакКайла. Чудесна е.

Да, така е, но Баронс, изглежда, беше на друго мнение.

– Ти беше прав. Наскоро разбрах, че има едно място в мен и в него има познание, което не мога да обясня. Намирам неща, които не разбирам.

Той наклони глава, изчаквайки.

– Открих руни, които принцовете не харесваха. Използвах ги в комбинация с други, за да създам илюзия, че Баронс е мъртъв – излъгах.

Той обмисли думите ми. Ънсийли принцовете не го бяха измамили. Аз бях измамила Ънсийли. Леките линии на напрежение на лицето му се отпуснаха.

– Убедила си Даррок и принцовете, че Баронс е мъртъв, за да повярва Даррок, че ти искрено търсиш съюз с него?

– Точно.

– Защо?

Поколебах се.

– МакКайла, не може ли вече да се доверим един на друг? – каза той меко. – Какво да направя, за да те убедя? Заповядай ми, аз съм твой!

Бях толкова уморена да лъжа и да бъда лъгана, да не се доверявам и да не ми вярват.

– Той знаеше пряк път към контрола върху Шинсар Дъб. Затова Книгата го уби.

– Значи е вярно това, което чухме – прошепна той. – Не е бил Ловец все пак.

Кимнах.

– И какъв е този пряк път?

– Не можах да го измъкна от него, преди да умре.

Той ме огледа.

– Да заблудиш принцовете толкова цялостно би изисквало невероятна сила – той започна да казва нещо, после, изглежда, размисли и спря. След малко каза внимателно: – Тези руни, които си използвала, какъв цвят бяха?

– Кървавочервени.

Той остана неподвижен и ме наблюдаваше, сякаш не беше съвсем сигурен какво гледа. Почувствах се изключително неудобно. После каза:

– Те туптят ли като малки човешки сърца?

– Да.

– Невъзможно!

– Искаш ли да ги призова сега?

– Можеш да го направиш толкова лесно?

Кимнах.

– Няма да е необходимо. Приемам думата ти, МакКайла.

– Какви са те? Даррок не ми каза.

– Представям си, че е бил още по-заинтригуван от теб, след като ги е видял. Огромна сила, МакКайла. Паразити. Те се впиват във всичко, което докоснат, растат и се разпространяват като човешка болест.

Супер! Спомних си как изглеждаха по-големи в спалнята ми в апартамента на Даррок. Дали по невнимание не бях освободила друго Ънсийли зло в света?

– Използвани с Песента на Сътворението, могат да оформят непробиваема клетка – каза той. – Никога не съм ги виждал лично, но историите ни разказват, че са били използвани от първата Сийли кралица за наказание и са една от съставките, използвана в стените на Ънсийли затвора.

Трепнах.

– Как бих могла да знам нещо за руните, използвани за изграждането на стените на Ънсийли затвора?

– Точно това бих искал да знам.

Въздъхнах и разтрих очи. Още въпроси. Започваха да гризат здравия ми разум.

– Уморена си – каза той тихо. – В тази нощ на любовниците, къде ще спиш ти, МакКайла? В копринен хамак, вързан между палмови дървета, полюшващ се над тропическия бряг, с отдаден Фае любовник, който да задоволява всяко твое желание? Би ли споделила будоара на един Фае принц? Или би се качила по стълбите в разрушена книжарница, за да спиш сама в сградата на мъж, който никога не ти е вярвал и никога няма да ти се довери?

Ох!

Той докосна челюстта ми, плъзна пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми.

– Каква прекрасна жена си станала! Вече не си детето, което пристигна тук преди месеци. Била си закалена. Показваш сила и решителност, съзнание и цел. Но дали си мъдра? Или си водена от сърце, което глупаво си е втълпило грешния мъж? Дали като повечето хора си неспособна на промяна? Промяната изисква признаване на грешка. Вашата раса е посветена да оправдава грешките си, не да ги поправя.

– Сърцето ми не си е втълпило никого.

– Добре. Тогава още може да бъде мое – той склони глава и ме целуна.

Затворих очи и се разтопих в тялото му. Беше приятна промяна някой да вярва в мен, да отговаря на въпросите ми, когато ги задавам, просто да бъде мил с мен, а не мога да отрека и еротичната му съблазън. Когато неговото Фае име се освободи в устата ми, дразнещо, предлагащо, чакащо да го поканя да се настани, аз въздъхнах в целувката му, той също въздъхна. Съгласни, които никога няма да съм в състояние да произнеса с гласни, съставени от нежни арии, започнаха да продупчват езика ми, карайки цялото ми тяло да разцъфти от чувствено удоволствие.

Вдишвах аромата на Фае принц и опияняващия мирис на рози. Не беше лоша целувка за Свети Валентин. Никак не беше лоша.

Той отдели време да ми даде името си, позволявайки невъзможните срички да навлязат нежно, бавно в мен, докато накрая те се наместиха и аз избухнах, треперейки, срещу него. Стоях в арката на КДБ и го целувах дълго след като неговото име беше отново мое.