Правите малки бомбички. Обграждате с плът. Слагате фитил. Оформяте Ънсийли плътта в кръгла форма, за да се търкаля по-лесно. Сгащвате Сянка, търкулвате СЕНКОТРЕПАЧ и запушвате уши. Кретените са канибали!!! Гледайте как Сянката поглъща закуската и се изпарява, когато бомбата избухне вътре в нея! Ако яде СВЕТЛИНА, умира!


ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!

*Деца под 14 години: НЕ правете това без помощ! За никого няма да е добре, ако си отгърмите ръцете. Трябвате ни в този бой. Бъдете яки! Сега на мода е да си умен.

*Трябва да сте бързи! Ако намерите особено гадно гнездо, напишете адреса му върху „Ежедневникът на Дани“, залепете го на стената вътре в Главна поща, улица О’Конъл, Дъблин, и аз ще се погрижа вместо вас. (Не ме наричат МЕГА току-така!)

*НЕ използвайте СЯРА! Прави сместа УЖАСНО нестабилна. Още ми растат космите по веждите и в носа.

*Понякога бомбичките избухват преди Сянката да я изяде. Някои от тях са достатъчно тъпи, за да изядат следващата, която им хвърлите.


ЮРИДИЧЕСКО ОПРОВЕРЖЕНИЕ!

„Ежедневникът на Дани“ (ЕНД ООД) и съдружници НЕ са отговорни за странични щети от взрив или за наранявания!


Две


Странно какви неща казват хората, когато някой умре.

„Той е на по-добро място.“

Откъде знаят това?

„Животът продължава.“

И това трябва да ме утеши? Аз съм мъчително наясно, че животът продължава. Боли ме всяка проклета секунда. Колко прекрасно е да знам, че ще продължи така. Благодаря, че ми напомнихте.

Времето лекува.

Не, не лекува. В най-добрия случай времето е великият изравнител, който помита всички ни в ковчези. Ние намираме начини да се разсейваме от болката. Времето не е нито скалпел, нито бинт. То е равнодушно. Новата тъкан не е нещо добро. Просто е другото лице на раната.

Живея с призрака на Алина всеки ден. Сега ще живея и с духа на Баронс. Ще вървя между тях – един от ляво, един от дясно. Те ще ми говорят непрестанно. Никога няма да мога да избягам, притисната между най-големите ми провали.

Денят вече захладнява, когато успявам да се принудя да се раздвижа. Знам какво значи това. Че нощта ще се затръшне върху мен с безвъзвратността на стоманени капаци върху стъклената фасада на луксозен магазин в занемарен квартал. Опитвам се да се отделя от него. Не искам. Нужни са половин дузина опити, за да се накарам да седна. Главата ме боли от плач, гърлото ми гори от писъци. Когато сядам, единствено черупката на тялото ми помръдва. Сърцето ми все още лежи на земята до Джерико Баронс. Тупва още веднъж, после спира.

Покой, най-после.

Кръстосвам крака под мен и сковано се изправям. Стоя като стогодишна – всяка кост скърца.

Ако лорд Господар ме търси, съм седяла на ръба на скалата опасно дълго време.

Лорд Господар, Даррок, водач на мрачните Фае, копелето, което разкъса стените на Хелоуин и пусна на свобода ордите Ънсийли в моя свят.

Кучият син, който започна всичко. Който прелъсти и, или, уби Алина, или нареди да я убият. Който уреди да бъда изнасилена от Ънсийли принцовете, да бъда превърната в безмозъчна, безпомощна робиня. Който отвлече родителите ми и ме прати в Сребрата. Който ме докара до ръба на тази скала, на която убих Баронс.

Ако не беше настървението на едно бившо Фае да си възвърне изгубеното благоволение и желанието му за възмездие, нищо от това нямаше да се е случило.

Отмъщението никога нямаше да е достатъчно. Отмъщението щеше да приключи твърде бързо. То никога нямаше да задоволи сложните нужди на създанието, което станах, докато лежах тук и прегръщах Баронс.

Искам всичко обратно.

Всичко, което ми беше отнето.

Гейзер от гняв избухва в мен, просмуква се във всяко кътче, което скръбта ми заема. Приветствам го, насърчавам го, коленича пред новия ми бог. Кръщавам се в неговата вдигаща пара, съскаща ярост. Отдавам се. „Изискай ме, вземи ме, притежавай ме, аз съм твоя!“

Шийте зрящ е само с няколко букви по-различно от банши[2] – предвестничката на смъртта в родната ми страна, това пищящо митично създание, движено от ярост.

Търся тъмното, гладко като стъкло езеро в ума си. Заставам на покрития с черни камъчета бряг. По лъскавата абаносова повърхност се носят руни и светят със сила.

Навеждам се, плъзгам пръсти по черната вода, сграбчвам две шепи и предлагам на бездънното езеро дълбок благодарствен поклон.

То е мой приятел. Сега знам това. Винаги е било.

Яростта ми е твърде огромна за кътчета.

Не се опитвам да я сдържам. Оставям я да укрепне в опасна мрачна мелодия. Отмятам назад глава и правя място за нея, докато се издига. Тя се издува, изригва в гърлото ми, изпълва бузите ми. Когато избликва от устните ми, тя е нечовешки вик, който се понася над дърветата, разкъсва въздуха и разбива спокойствието на гората.

Вълците се стряскат, будят се в бърлогите си и вият в скръбен хор. Глиганите квичат. Създания, които не мога да назова, пищят. Концертът ни е оглушителен.

Температурата пада и гората около мен внезапно се покрива с плътен сребрист слой лед, от най-малкото стръкче трева до най-високия клон.

Птици замръзват и умират с разтворени човки, докато хранят малките си.

Катерици се вкочаняват насред скок и падат като камъни на земята, където се пръсват.

Поглеждам ръцете си. Те са оцапани в черно, дланите ми стискат сребристи руни. Вече знам къде свършва Баронс и къде започвам аз.

Когато Баронс свърши, започнах аз.

Аз.

Мак О’Конър.

Шийте зряща, за която един определен Сийли принц твърди, че светът трябва да се страхува от нея.

Коленича и целувам Баронс за последен път.

Не го покривам, нито изпълнявам някакъв ритуал. Това би било за мен, не за него. Остава само още едно нещо, което ще направя за себе си. Бездруго скоро нищо от това няма да има значение.

Трябваше да бъда разцепена наполовина, за да спра да се чувствам толкова раздвоена. Разделена, без да знам на кого да се доверя.

Вече съм жена с една-единствена амбиция.

Знам точно какво ще направя.

И знам как ще го направя.


Три


След като оставям тялото на Баронс, тръгвам в посоката, в която ме подкарваше моят демон-пазител. Вярвам, че е искал да отида в тази посока по някаква причина.

Доверявам му се в смъртта така, както никога не съм му се доверявала в живота.

Какво нещо съм!

Следвам реката с километри. Той остава все по-далеч зад мен, а аз изчезвам. С всяка стъпка, която правя, откъсвам още едно парче от себе си. Слабите части. Частите, които няма да ми помогнат да постигна целите си. И ако това са така наречените човешки части, е какво пък! Не мога едновременно да чувствам и да оцелея в това, през което трябва да мина.

Когато съм сигурна, че съм готова, спирам и чакам врага си.

Той не ме разочарова.

– Мислех, че никога няма да стигнеш до тук – казвам, а гласът ми е дрезгав от писъците. Болезнено е да говоря. Наслаждавам се на болката. Заслужавам я.

ЛГ все още е на разстояние, скрит в гората, но аз виждам сенките, които се движат твърде криволичещо, за да бъдат хвърляни от някое дърво.

– Излез! – облягам се на някакво дърво с едната ръка в джоба на подпрения ми хълбок, а другата на кръста. – Аз съм това, което искаш, нали? Това, за което си дошъл. За което е всичко. Защо се колебаеш сега?

Копието е в кобура под мишницата ми, кинжалът в колана на панталона. Кожената торбичка, покрита с руни, с трите камъка, които иска ЛГ (три четвърти от това, което всички се надяваме да формира нещо като клетка за Шинсар Дъб), са затъкнати на сигурно място в раницата ми, която виси през рамото ми.

В мрака се плъзгат сенки – ЛГ и последните двама Ънсийли принцове.

Джак и Рейни Лейн не са с тях.

Това би ме обезпокоило, но онази част от Мак, която обича родителите си, остана назад при тялото на Баронс. Баронс е мъртъв. Вината е моя. Нямам родители. Нямам любов. Нямам слабости. Няма дори един лъч светлина в моята душа.

Чувствам се неизмеримо по-лека, по-силна.

Даррок (вече няма да го наричам ЛГ, дори съкращението на самодоволната му титла намеква превъзходство) е изял голямо количество Ънсийли плът. Силата е плътна във въздуха около нас. Не съм сигурна какво идва от него и какво се излъчва от мен. Чудя се как лакеите му приемат факта, че канибализира собствените им събратя. Може би това, което е мерзост в Светлия двор, е обичаен порок в Мрачния, приемлив риск да бъдеш Ънсийли.

Докато приближава кръга от сребриста светлина, в който стоя, очите му се разширяват едва забележимо.

Смея се – гърлено мъркане. Знам как изглеждам. Измих се след като оставих Баронс и се приготвих грижливо. Сутиенът ми е в раницата. Косата ми е меко накъдрена и дива около лицето ми. Отне ми време да махна черните петна от дланите си. В мен няма нищо, което да не е оръжие, да не е предимство, което да използвам, за да взема, каквото искам, в това число и тялото ми. Научила съм едно-две неща от Баронс. Силата е секси. Тя оформя гръбнака ми, изпълва подканващата ми ръка.

Не бях съкрушена от смъртта на Баронс. Алхимията на скръбта е изковала нов метал.

Аз съм преобразена.

Има само един начин да направя смъртта му приемлива. Да я обърна.

И докато се занимавам с това, тази на Алина също.

Всички, които съм срещала, които знаят нещо за Шинсар Дъб, бяха загадъчни за нея. Никой не желаеше да ми каже точно какво представлява тя. Единственото, което всички ми казваха, беше, че е наложително да я намеря, и то бързо, защото може да се използва, за да попречи на стените да паднат.