Едва не се плеснах по челото. Баронс ми беше казал, че се татуира с черни и червени защитни руни, защото използването на черна магия си има цена, освен ако не вземеш мерки да се защитиш срещу отката. Дали използването на АУ е изисквало най-черния вид магия, за да подейства? Дали би изпълнило искането му магически да го транспортира до мен, независимо къде съм, но да го прехвърли в най-мрачната му, най-дивата му версия като цена?

– Заради начина, по който той стигна там, нали? – казах. – Магията, която двамата сте създали, го е пратила при мен, както е трябвало, но цената е била да се превърне в най-малкия общ знаменател от самия него. Ненормална машина за убиване. Което той е сметнал за приемливо, защото ако умирам, вероятно ще ми трябва машина за убиване. Защитник, който да се появи и да покоси всички мои врагове. Това е, нали? – Риодан беше напълно неподвижен. Дори и мускул не трепваше по лицето му. Не бях сигурна дали диша.

– Знаел е какво ще стане, ако натисна АУ и сте направили планове как да се справите – това беше Баронс. Винаги мисли, винаги оценява рисковете, когато съм замесена аз. – Татуирал ме е, за да надуши белега си на мен и да не ме убие. А ти е трябвало да го проследиш. Затова двамата носите тези гривни. За да можете да се намирате. И да го убиеш, за да може да се върне в човешката си форма, а аз никога да не разбера. Аз съм спасена и нямам никаква идея, че Баронс го е направил или че понякога се превръща в звяр. Но ти се издъни. И затова той ти беше бесен сутринта по телефона. Твоят провал да го убиеш е пуснал котката от чувала.

Един малък мускул заигра на челюстта му. Беше вбесен. Определено бях права.

– Той винаги може да надхитри цената на черната магия – възхитих се аз. – Когато го убиеш, той се връща точно същият, какъвто е бил преди, нали? Може да татуира цялото си тяло със защитни руни, а когато му свърши кожата, се самоубива, за да може да се върне чист и да започне отначало – затова татуировките му не бяха винаги едни и също. – Говорим за истинска карта „измъкни се от затвора“! И ако ти не беше оплескал плана, никога нямаше да разбера. Твоя е вината, че знам, Риодан. Това, мисля, означава, че не трябва да убиваш мен, а себе си. О, не, чакай! – казах саркастично – Това не би подействало, нали?

– Знаеш ли, че докато беше в Сребрата, Книгата посети манастира.

Трепнах.

– Дани ми каза. Колко шийте зрящи уби?

– Няма значение. Защо мислиш, че е отишла в манастира?

Няма значение, друг път! Да си неспособен да умреш (все още ми беше трудно да го възприема и не бях сигурна, че мога да намеря изобретателни начини да го изпробвам) му беше дал високомерието на Фае и презрение към смъртните.

– Нека позная! – казах язвително. – Това някак също е по моя вина?

Риодан натисна бутон на бюрото си и каза в интеркома:

– Кажи на Баронс да ги остави, където са! По-безопасно е там. Ще я доведа при тях. Имаме проблем. Голям – той освободи бутона. – Да – каза на мен, – твоя е. Мисля, че когато не е могла да те намери, е отишла в манастира да те търси, опитала се е да хване следите ти.

– И другите ли вярват в това, или е твоя лична заблуда? Перспектива, Риодан! Намери перспектива!

– Не на мен ми трябва.

– Защо ме мразиш?

– Нямам никакви емоции към теб, Мак. Грижа се за моето. Ти не си моя – той мина край мен, притисна длани към вратата и застана да чака да изляза. – Баронс иска да видиш родителите си, затова помни, че са тук! С мен.

– Чудесно! – измърморих.

– Позволявам да живеят против убеждението ми като услуга към Баронс. А услугите ми свършват. Помни и това!


Деветнадесет


− Сложил си ги в стъклена стая? Не можа ли да им осигуриш малко уединение? – взирах се в родителите си през стената. Въпреки че беше уютно обзаведена с килими, легло, диван, малка маса и два стола, стаята беше направена от същото стъкло, като кабинета на Риодан, само че наопаки. Мама и тате не можеха да виждат навън, но всички останали можеха да виждат вътре.

Погледнах наляво. Душът имаше някаво ограждение, тоалетната нямаше.

– Те знаят ли, че хората могат да ги виждат?

– Аз им пощадявам живота, а ти искаш уединение! Не е заради теб. Или тях. Това е застраховка за мен – каза Риодан.

Баронс се присъедини към нас.

– Казах на Фейд да донесе чаршафи и тиксо.

– За какво? – бях ужасена. Дали щяха да увият родителите ми в чаршафи и да ги облепят с тиксо?

– Могат да залепят чаршафи по стените.

– О! – казах. – Благодаря! – промърморих. За момент замълчах и ги гледах през стъклото. Татко седеше на дивана срещу мама, държеше ръцете ù и говореше тихо. Беше здрав и красив както винаги, а допълнителното сребро в косата му само го правеше да изглежда по-изискан. Мама имаше изцъкления поглед, който добиваше, когато не може да се справи, и знаех, че той вероятно ù говори за нормални, ежедневни неща, за да я върне в реалност, с която можеше да се справи. Не се съмнявах, че я уверява, че всичко ще бъде наред, защото това правеше Джак Лейн. Излъчваше безопасност и сигурност, караше те да вярваш, че може да достави всичко, което е обещал. Това го правеше толкова добър адвокат, толкова чудесен баща. Никое препятствие не изглеждаше твърде голямо, никоя заплаха не беше твърде страшна, щом тате беше наоколо.

– Трябва да говоря с тях.

– Не – каза Риодан.

– Защо? – настоя Баронс.

Поколебах се. Не бях казвала на Баронс, че съм ходила до Ашфорд с В’лане, не бях признала, че съм подслушала разговор между родителите си, в който обсъждаха обстоятелствата около нашето осиновяване, нито че татко беше споменал пророчество за мен – това, в което се твърдеше, че накрая обричам целия свят.

Нана О’Райли – деветдесетгодишна жена, която с Кат посетихме в дома ù до морето, беше споменала две пророчества. Едно, което обещаваше надежда, другото – предупреждение за гибел на Земята. Ако наистина бях част от тях, бях решена да изпълня първото. Исках да знам повече за второто, за да мога да го избегна.

Исках имената на хората, с които татко беше говорил преди всички тези години, когато е отишъл до Ирландия, за да търси медицинското досие на Алина, когато тя беше болна. Исках да знам точно какво са му казали.

Но нямаше начин да попитам за това пред Баронс и Риодан. Ако усетеха дори най-слабия полъх за някакво пророчество, в което се твърди, че обричам света, можеше да ме заключат и да изхвърлят ключа.

– Липсват ми. Трябва да знаят, че съм жива.

– Знаят. Записах как влизаш, а Баронс им показа записа – Риодан направи пауза, после добави: – Джак настоя.

Погледнах рязко Риодан. Това да не беше лека усмивка на лицето му? Той харесваше баща ми. Бях го чула в гласа му, когато го нарече Джак. Той го уважаваше. Засиях вътрешно. Винаги съм се гордяла с баща ми, но когато някой като Риодан го харесва... Въпреки че не можех да понасям собственика на „Честър“, го приех като комплимент.

– Жалко, че не си наистина негова дъщеря. Той има силна кръв.

Хвърлих му поглед, който бях научила от Баронс.

– Никой не е сигурен точно откъде си дошла, нали, Мак?

– Биологичната ми майка е Айла О’Конър, водач на Убежището на шийте зрящите – информирах го студено.

– Нима? Защото поразрових, когато Баронс ми каза какво е казала старата О’Райли, и се оказва, че Айла е имала само едно дете, не две. Името ù е Алина. А тя е мъртва.

– Очевидно не си разровил достатъчно дълбоко – отвърнах. Но внезапно се почувствах неспокойна. Значи затова Нана ме беше нарекла Алина. – Сигурно ме е родила по-късно. Нана просто не е знаела.

– Айла е била единственият член на Убежището, оцелял след нощта, в която Шинсар Дъб се е освободила от затвора си.

– Откъде намираш информация? – настоях аз.

– И не е имало „по-късно“ за нея.

– Откъде знаеш това? Какво знаеш за майка ми, Риодан?

Риодан обърна очи към Баронс. В погледа, който си размениха, се четяха томове, но за съжаление нямах представа на какъв език.

Изгледах свирепо Баронс.

– А се чудиш защо не ти се доверявам? Ти не ми казваш нищо!

– Остави! Аз ще се оправя с това – каза Баронс на Риодан.

– Предлагам да свършиш по-добра работа!

– А аз предлагам да си го начукаш!

– Тя не ти е казала, че Книгата я е посетила онази нощ при Даррок. Рови в ума ù, вади мислите ù.

– Мисля, че избира само тези на повърхността – казах бързо. – Не всичко.

– Убила е Даррок, защото е научила от нея, че той знае пряк път. Чудя се какво още е научила.

Баронс завъртя глава към мен и ме загледа втренчено.

Не си ми казала нищо за това?

Ти не си ми казал нищо за майка ми? Какво знаеш за нея? За мен?

Тъмните му очи обещаваха наказание за пропуска ми.

Моите също.

Мразех това. С Баронс бяхме врагове. Това объркваше ума ми и нараняваше сърцето ми. Бях скърбяла за него, сякаш бях изгубила единствената личност, която имаше значение за мен, а сега ето ни тук – отново противници. Беше ли ни отредено да бъдем вечни врагове?

Един от нас трябва да се довери на другия – казах му.

Ти първа, госпожице Лейн!

Това беше целият проблем. Никой от нас нямаше да рискува. Аз имах дълъг списък с причини защо да не го правя и те бяха солидни. Татко би могъл да отнесе случая чак до Върховния съд, защитавайки моята страна. Баронс не вдъхваше доверие. Дори не си даваше труда да опита.

Когато адът замръзне, Баронс.