Татко се беше опитал да ми обясни, че старецът е смятал, че изказва уважение. Че било учтивост към мъжа, на когото принадлежи жената. Не успях да подмина думите „мъжа, на когото принадлежи жената“. Беше свързано с притежанието, чисто и просто. И очевидно Лор, който според Баронс дори не знаеше в кой век е, все още живееше във време, когато жените са били притежавани. Не бях забравила коментара му за Кастео, който не е проговарял от повече от хиляда години. Колко стари бяха тези мъже? Кога, как, къде бяха живели?

Баронс пое ръката ми и ме обърна към стълбището, но аз се отърсих и се обърнах отново към Лор. Лошият натиск ми идваше в повече. Не бях камък. Не бях създадена от Ънсийли краля. И не бях предател.

За едно от тези неща можех да поспоря задоволително.

– Защо да съм кучка? – настоях. – Защото мислиш, че съм спала с Даррок?

– Накарай я да млъкне, преди да я убия! – каза Лор на Баронс.

– Не говори на него за мен! Говори на мен за мен! Или мислиш, че не заслужавам да ме погледнеш, защото когато вярвах, че Баронс е мъртъв, се съюзих с врага, за да постигна целите си? Колко ужасно от моя страна! – подиграх се аз. – Предполагам, че е трябвало просто да легна и да умра с циврене. Това щеше ли да те впечатли, Лор?

– Разкарай кучката от лицето ми!

– Предполагам, че съюзяването ми с Даррок ме прави... ами – знаех каква дума Баронс мрази и бях в настроение да я изпробвам върху Лор – наемник, нали? Можеш да ме обвиниш в това, ако искаш. Или можеш да си извадиш главата от задника и да ме уважаваш за това.

Лор завъртя глава и погледна към мен, сякаш съм започнала да говоря неговия език. За разлика от Баронс, думата, изглежда, не го притесняваше. Всъщност, изглежда, я разбираше, дори я оценяваше. Нещо проблясна в студените му очи. Бях запалила интереса му.

– Някои хора не биха видели предател, когато погледнат към мен. Някои биха видели оцеляващ. Наричай ме каквото искаш! Аз спя добре нощем. Но ще гледаш мен, когато го казваш. Или ще се навра толкова близо в лицето ти, че ще ме виждаш със затворени очи. Ще ме виждаш в кошмарите си. Ще прогоря образа си върху клепачите ти. Престани да ме критикуваш! Не съм жената, която бях. Ако искаш война с мен, ще я имаш. Само опитай! Просто ми дай извинение да отида да си играя в онова тъмно място в главата ми!

– Тъмно място? – измърмори Баронс.

– Сякаш ти нямаш такова! – сопнах се. – Твоята пещера кара моята да изглежда като бял плаж в слънчев ден – избутах ги и тръгнах към стълбите. Стори ми се, че чувам тътен на смях зад мен и погледнах през рамо. Тримата мъже се взираха в мен с мъртви, безчувствени погледи на екзекутори.

Но, хей! Те всички гледаха.

Следващият етаж се простираше зад хромиран парапет. Арки с гладки тъмни стъклени стени без врати или дръжки.

Нямах представа колко стаи има там горе. От размера на помещението долу съдех, че можеше да са петдесет или повече.

Вървяхме покрай стъклените стени, докато някакъв малък детайл, който не можех да различа, показа вход. Баронс притисна длани до стъкления панел, който се плъзна настрани, после ме бутна в стаята. Той не влезе след мен, а продължи по тъмния коридор в друга посока.

Панелът се плъзна и се затвори зад мен, оставяйки ме сама с Риодан в стаята, която беше сърцето на „Честър“. Беше направена изцяло от стъкло – стени, под, таван. Можех да виждам навън, но никой не можеше да види вътре.

По обиколката на тавана бяха наредени десетки малки монитори, захранвани от камери, обхващащи всяко помещение в клуба, сякаш не можеше да се види достатъчно какво става просто като погледнеш под краката си. Останах там, където бях. Всяка стъпка по стъкления под е като скок на доверие, когато единствената сигурна повърхност, която можеш да видиш, е на дванайсет метра под теб.

– Мак – каза Риодан.

Стоеше зад бюро, наведен в сянка. Голям мъж, тъмен в бялата риза. Единствената светлина в стаята идваше от мониторите над главите ни. Исках да скоча през стаята и да го нападна, да издера очите му, да го хапя, да го удрям, да го намушкам с копието ми. Бях удивена от дълбочината на враждебността, която изпитвах.

Той ме беше накарал да убия Баронс.

Високо на скалата двамата бяхме били, рязали и мушкали мъжа, който ме беше пазил жива почти от деня, в който пристигнах в Дъблин. И се бях чудила с дни, които изглеждаха като години, дали Риодан иска Баронс мъртъв.

– Мислех, че си ме подмамил да го убия. Мислех, че си го предал.

– Не спирах да ти казвам да се махнеш. Не го направи. Не трябваше да виждаш какво е той.

– Искаш да кажеш какво сте всички вие – поправих го. – Всички вие деветимата.

– Внимавай, Мак! За някои неща не се говори. Никога.

Посегнах за копието си. Той можеше да ми каже истината на скалата, но също като Баронс ме беше оставил да страдам. Колкото повече мислех как те двамата са премълчали истината, която можеше да ми спести толкова много агония, толкова повече се ядосвах.

– Просто искам да съм сигурна, че когато те намушкам, ще се върнеш, за да мога да го направя отново.

Копието беше в ръката ми, но внезапно тя се озова в огромен юмрук, а върхът на копието беше насочен към собственото ми гърло.

Риодан можеше да се движи като Дани, като Баронс и останалите. Толкова бързо, че не можех да се защитя. Стоеше зад мен, увил ръка около кръста ми.

– Никога не отправяй тази заплаха! Пусни го, Мак! Или ще ти го отнема завинаги – той ме мушна с върха на копието предупредително.

– Баронс не би ти позволил да го направиш.

– Може да се изненадаш какво би ми позволил да направя Баронс.

– Защото смята, че съм предател.

– Сам те видях с Даррок. Чух те в уличката онази нощ. Когато дела и думи са на една страна, истината е ясна.

– Вярвах, че и двамата сте мъртви. Какво очакваше? Същият инстинкт за оцеляване, на който се възхищавате, когато става за вас, ви обижда, когато се проявява у мен. Мисля, че това те тревожи. Прави ме по-непредвидима, отколкото ти харесва.

Той насочи ръката ми към кобура и затъкна копието обратно.

– „Непредвидима“ е ключовата дума. Обърна ли се, Мак?

– Изглежда ли да съм се обърнала?

Докосна леко кичур коса от лицето ми и го затъкна зад ухото ми. Излъчваше същия вид енергия като Баронс – жега, мускули и опасност. Когато Баронс ме докосва, това ме възбужда. Но когато Риодан стои зад мен, приковал ме с ръка от стомана, докосвайки ме нежно – това ме плаши до смърт.

– Нека ти кажа нещо за обръщането, Мак! – каза той тихо в ухото ми. – Повечето хора са добри и понякога правят нещо, което знаят, че е лошо. Някои хора са лоши и се борят всеки ден да държат нрава си под контрол. Други са покварени в същината си и не им пука, стига да не ги хванат. Но злото е напълно различно създание, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

– Какво казваш, Риодан? Че съм се обърнала и съм твърде глупава, за да го знам?

– Ако обувката пасва.

– Не. Любопитна съм. В кой лагер сте ти и Баронс? Може би сте покварени в същината си и не ви пука?

– Защо мислиш, че Книгата уби Даррок?

Знаех накъде води това. Теорията на Риодан беше, че не аз проследявах Шинсар Дъб, а тя продължаваше да намира мен. Щеше да ми каже, че е убила Даррок, за да улесни целта си да се приближи до мен. Грешеше.

– Уби Даррок, за да го спре. Каза ми, че никой няма да я контролира. Сигурно е научила от мен, че Даррок знаеше пряк път за задържането и използването ù и тя го е убила, за да не науча аз или някой друг.

– Как го научи от теб? Приятен разговор на чаша чай?

– Намери ме в нощта, когато спах в апартамента на Даррок. Тя... чете ума ми. Вкусва ме, опознава ме, говори.

Ръката му се стегна болезнено на кръста ми.

– Нараняваш ме.

Ръката му се отпусна едва забележимо.

– Каза ли на Баронс това?

– Баронс не беше в настроение за разговори.

Риодан вече не стоеше зад мен. Отново беше на бюрото си. Разтрих стомаха си, облекчена, че вече не ме докосва. Толкова много приличаше на Баронс, че тялото му до моето ми действаше обезпокоително на много нива. Не можех да видя много от лицето му в сенките, но нямаше нужда. Той беше толкова ядосан, че нямаше доверие в себе си да не ме нарани, ако останеше близо.

– Шинсар Дъб може да улавя мисли в ума ти? Обмисляла ли си възможните усложнения от това?

Свих рамене. Не бях имала много време да обмислям каквото и да било. Бях толкова заета да скачам от тигана в огъня и обратно в тигана, че размишленията върху различните възможности не бяха на челно място в списъка с приоритетите ми. Кой би се тревожил от потенциални усложнения, когато истинските продължаваха да те ритат в зъбите?

– Това значи, че тя знае за нас – каза той сковано.

– Първо: Какво те засяга? Второ: Едва ли знам нещо за вас изобщо, така че не може да е научила много.

– Убивал съм и за по-малко.

В това не се съмнявах. Риодан беше студен като камък и не страдаше от вътрешни конфликти.

– Ако изобщо си е дала труда да обере информация за вас, единственото, което знае, е, че вие двамата сте мъртви, а не сте.

– Не е вярно. Знаеш много повече, а това, че книгата може изобщо да знае за нас, трябваше да е първото нещо, което си казала на Баронс в мига, в който се промени и ти разбра, че е жив.

– Е, прости ми, по дяволите, че бях шокирана, когато осъзнах, че не е мъртъв! Защо не ми каза, че той е звярът, Риодан? Защо трябваше да го убием? Знам, че не е защото не може да се контролира, когато е звяр. Той се контролираше снощи, когато ме спаси от Книгата. Може да се променя, когато пожелае, нали? Какво стана в Сребрата? Мястото ли оказва някакъв ефект върху вас? Може би ви прави неконтролируеми?