– Никой ли никога не му е казвал за лаптопите? – прошепнах.

– Фае не могат да ги използват. Изпържват ги.

Може би имаше нещо в моята теория за енергията. Докато още листове падаха долу, аз ги събирах и ги проучвах. Под бдителните очи на стражите на Даррок, не бях имала възможност да си пъхна носа в личните му документи. Беше нещо очарователно. Този тайник с бележки беше за различните касти Ънсийли – силата и слабостите им, уникалните им вкусове. Беше шокиращо да разбера, че е трябвало да учи за Ънсийли точно като нас. Сгънах страниците и започнах да ги тъпча в раницата си. Това беше полезна информация. Шийте зрящите трябваше да си ги предават от едно поколение на друго. Можехме да съберем комплект Фае енциклопедии от бележките му.

Когато мястото в раницата ми свърши, започнах да трупам страниците на купчини, за да се върна за тях по-късно.

Тогава видях страница, която беше различна от останалите, изпълнена с надраскани мисли, списъци, оградени коментари и стрелки, сочещи от една бележка към друга.

Името на Алина беше върху него, заедно с това на Роуина и на десетки други. Надраскан до името им беше техният специален „талант“. Имаше списък със страни, адреси и имена на компании, които допусках, че са чуждестранните клонове на Корпорация Бързи пощи – куриерската служба, която беше наше прикритие. Един списък съдържаше шестте кръвни линии на нашата секта плюс още една, за която никога не бях чувала – О’Калахан. Възможно ли беше да има повече кръвни линии, отколкото знаехме? Ами ако друго Фае сложи ръка на тази информация? Можеха да пометат всички ни!

Продължих да преглеждам и ахнах. Роуина притежаваше късче умствена принуда? Кат беше дарена с емоционална телепатия? Как Даррок беше разбрал тези неща, по дяволите? Според него Джо беше в тайното Убежище! Името на Дани също беше на страницата, подчертано няколко пъти и с въпросителна. Аз не бях в списъка, което значеше, че е написан преди да бъде наясно със съществуването ми предишната есен.

На дъното на страницата имаше къс списък:

– Шийте зрящи – усещат Фае.

– Алина – усеща Шинсар Дъб, Фае Светини и реликви.

– Манастир – Шинсар Дъб.

– Ънсийли крал – Шийте зрящи?

Примигнах към него, опитвайки се да видя смисъл. Да не искаше Даррок да каже, че не Сийли кралицата, както твърдеше Нана О’Райли, е била тази, която е оставила Мрачната книга в манастира толкова отдавна? Дали самият Ънсийли крал ни я е донесъл, защото можем да усещаме Фае и Фае Светини и това ни е правило идеални пазители за нея?

Внезапно Баронс се озова зад мен и надникна през рамото ми.

– Кара те да мислиш за себе си малко различно, а?

– Не съвсем. Имам предвид на кого му пука кой я е донесъл в манастира? Въпросът е, че ние сме пазителите.

– Това ли разбираш от бележките, госпожице Лейн? – измърка той.

Погледнах към него.

– Какво разбираш ти от тях? – казах отбранително. Не ми харесваше тонът му, както не ми харесваше и веселият блясък в тъмните му очи.

– Казват, че кралят бил ужасен, когато разбрал, че резултатът от неговия акт на изкупление е родил най-могъщото му извращение. Той го гонил от един свят в друг с еони, решен да го унищожи. Когато най-накрая го настигнал, битката им продължила векове и докарала няколко свята до руини. Но било твърде късно. Шинсар Дъб била станала напълно съзнателна. Мрачна сила сама по себе си. Когато кралят създал Шинсар Дъб, той бил по-велик, а Книгата била по-слаба. Тя била хранилище за злото на краля, но без енергия и стремежи. Но докато скитала, тя се развила, докато станала всичко, което бил кралят, че и повече. Създанието, изоставено от своя създател, се научило да мрази. Шинсар Дъб започнала да преследва краля – той замълча и ми показа една от вълчите си усмивки. – И какво още е могъл да създаде кралят? Може би цяла каста, която да може да проследи най-големия му враг, да го задържи и да го възпре, така че да не може да унищожи него? Ще ми кажеш ли, че никога не си помисляла за това?

Зяпнах. Ние бяхме добрите. Хора до същността си.

– Шийте зрящи – кучета пазачи на ЪК – подигра се той.

Бях смразена от думите му. Беше достатъчно лошо да открия, че съм осиновена и че родителите, които ме бяха отгледали, не бяха мои биологични родители. Какво намекваше той сега? Че не съм имала родители?

– Това е най-голямата купчина глупости, които съм чувала! – първо Даррок беше предположил, че съм камък. Сега Баронс предполагаше, че шийте зрящите са тайна каста Ънсийли.

– Ако върви като патица и квака като патица...

– Аз не съм патица!

– Защо това те обижда толкова? Силата е сила.

– Ънсийли кралят не ме е направил!

– Идеята те плаши. Страхът е от похабена емоция. Той е предпоследният чифт капаци. Ако не можеш да се изправиш пред истината за своята реалност, не можеш да бъдеш част от нея, не можеш да я контролираш. Можеш да хвърлиш кърпата и да се предадеш на прищевките на някой с по-силна воля. Харесва ли ти да бъдеш безпомощна? От това ли се възбуждаш? Затова ли в мига, когато вече ме нямаше, ти се обърна към копелето, което накара да те изнасилят?

– Е, какво сте ти и мъжете ти? – отговорих студено. – Още една от тайните касти на Ънсийли краля? Това ли сте вие, Баронс? Затова ли знаеш толкова много за тях?

– Не ти влиза в шибаната работа.

Той се обърна и продължи търсенето си.

Треперех и в устата ми имаше горчив вкус. Избутах документите, станах и излезнах на балкона, където стоях и се взирах в нощта.

Баронс ме беше разтърсил дълбоко с предположението си, че шийте зрящите бяха каста на Ънсийли. Трябваше да призная, че бележките на Даррок със сигурност можеха да бъдат тълкувани така.

Онази нощ стоях между двете Фае армии и мислех колко съм доволна, че съм като Ънсийли, укрепена от болка, по-малко лекомислена и чуплива.

А го имаше и онова тъмно гладко езеро в главата ми, което предлагаше толкова много необясними „дарове“, като руни, които бившето Фае беше разпознало, които го бяха накарали да се поколебае, руни, които Ънсийли принцовете мразеха силно.

Потреперих. Имаше нов въпрос, от който да съм обсебена, освен въпроса какво представлява Баронс.

Какво представлявах аз?


Осемнадесет


Когато си тръгнахме, сграбчих един Ежедневник на Дани от стълба пред сградата, плъзнах се на пътническата седалка на Вайпъра и започнах да го чета. Рожденият ù ден наближаваше. Усмихнах се леко. Знаех си, че ще каже на целия свят. Би го направила национален празник, ако можеше.

Не бях изненадана, че е била на улицата снощи и е видяла Ловеца да убива Даррок. Дани не приемаше заповеди от никого, дори от мен. Дали е била там, за да се опита сама да убие Даррок? Не бих се учудила.

Докато закопчавах колана, се чудех дали се е задържала достатъчно, за да види, че Ловецът беше обсебен от Шинсар Дъб и дали е решила да спести тази новина. Ако се беше задържала, какво мислеше за звяра, който ме отнесе? Вероятно е решила, че е някаква друга каста Ънсийли, която не е виждала преди.

Въпреки шока, че толкова много време е минало, докато бях в Сребрата, и че вече беше средата на февруари, трябваше да се сетя, че днес е Свети Валентин.

Погледнах горчиво към Баронс.

Никога не съм имала щастлив Свети Валентин. Винаги е бил в нюанси на гадното още от детската градина, когато Чип Джонсън изяде твърде много бисквити с глазура и оповръща новата ми рокля. Аз пиех плодов пунш и когато повръщаното ме достигна, получих неволен съчувствен спазъм и избълвах пунш навсякъде. Това беше отключило верижна реакция от повръщащи петгодишни, за която още не мога да мисля, без леко да ми се повдига.

Дори във втори и трети клас Свети Валентин е бил стресиращо изживяване за мен. Будех се, уплашена от мисълта, че трябва да отида на училище. Мама винаги даваше на Алина и на мен картички за всички от класа ни, но много майки не бяха толкова чувствителни. Седях на чина си със стаен дъх и се молех някой друг, освен Тантурко Томпсън и Блинки Брюър, да се е сетил за мен.

После в средното училище имаше танци, на които момичетата трябваше да канят момчетата, и това ми беше донесло само още напрежение. А за да станат нещата още по-лоши в това, което трябваше да бъде най-романтичният ден от годината, аз бях принудена да рискувам отказ от момчето на мечтите си и да се моля, че докато събера кураж, ще е останал някой друг, освен Тантурко и Блинки. В осми клас бях изчакала твърде дълго и никое от популярните момчета не беше свободно, затова на сутринта бях загряла челото си със сешоара, бях напръскала чаршафите си с вода и бях симулирала грип. Мама ме беше накарала да отида все пак. Белегът от изгоряно ме беше издал. Прибързано бях отрязала бретон в опита си да го прикрия и накрая се бях озовала на танците без кавалер, нещастна, с болезнено изгоряно чело и с лоша прическа.

Гимназията беше ми донесла цял нов комплект проблеми. Поклатих глава. Нямах настроение да съживявам тинейджърските ужаси. Хубавото в цялата работа беше, че този Свети Валентин можеше да бъде много по-лош. Поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че Баронс е жив.

– Накъде сега? – попитах.

Той се взираше право напред. Гърмящата змия се размърда в гърдите му.

Отбихме на улица „Ревемал“ 939, пред съборения вход на „Честър“ – клуба, който някога беше най-горещата точка в Дъблин за преситени богаташи и отегчени красавици, докато не беше унищожен на Хелоуин. Зяпах го невярващо.

Той паркира и изгаси двигателя.