Чудех се дали Баронс осъзнава това. Чудех се дали му пука. Каквото и да беше той, вероятно можеше да оцелее всякакъв разпад – ядрен или Фае. Дали просто щеше да се свърже с другите безсмъртни на нашата планета и да продължи с тях? Трябваше да знам къде стои.

– Имаме сериозни проблеми, Баронс.

Той наби спирачките толкова силно, че главата ми се люшна. Толкова се бях отплеснала в мисли, че не бях забелязала, че сме пристигнали.

– Аз съм смъртна! – казах ядосано, разтривайки врата си. – Можеш да се опиташ да си го спомняш... Ох! Какво... Баронс! – бях издърпана от колата толкова рязко, че ръката ми едва не изскочи от ставата.

Дори не бях видяла да излиза от колата и да идва от моята страна. После се озовах на тротоара и залепена за тухлената стена на една сграда.

Той се наведе към мен, притисна краката ми между неговите и завърши клетката с ръце.

Положих длани на гърдите му, за да го държа на разстояние. Гръдният му кош се издигаше и спускаше под ръцете ми, издуваше се като мях. Той беше твърд като камък до бедрото ми, много по-голям, отколкото някога го бях усещала. Твърде голям. Чух звука от разпаряща се тъкан.

Погледнах към лицето му. Погледнах отново. Кожата му беше с цвета на махагон и потъмняваше с всяка секунда. Беше по-висок, отколкото трябваше, и червени искри проблясваха в очите му. Когато изръмжа, на лунната светлина присветнаха дълги черни кучешки зъби.

Той се променяше. Косата му ставаше по-дълга, по-гъста, сплъстяваше се около лицето. Той отпусна глава и остри зъби одраскаха ухото ми.

– Никога! Не използвай! Секса! Като оръжие! Срещу мен! – думите бяха гърлени, деформирани от зъби, твърде големи за човешка уста, но аз ги разбрах перфектно.

Свих рамене.

– Не ми свивай рамене, мамка му! – изръмжа той. Бузата му беше до моята и можех да усетя как чертите му се изостряха и разширяваха. Отново чух разпарящи се дрехи.

– Бях ядосана – имах всичкото право да бъда.

– Аз също съм. Но не ме виждаш да си играя с теб.

– Ти ме манипулираш през цялото време.

– Дали съм безскрупулен? Да. Дали не издавам плановете си? Със сигурност. Дали понякога те притискам да кажеш нещо, което и без това искаш да кажеш? Разбира се. Но никога не играя игри.

– Виж, Баронс! Какво искаш от мен? Това беше... – потърсих точната дума и не ми хареса това, което намерих. – Незряло. Добре. Но и ти не си невинен. Ти говореше за убийството ми.

Гърмящата змия се раздвижи в гърлото му.

– Ти също ми дължиш извинение! – сопнах се.

– За какво? – нещо гризна ухото ми, разкъса нежната кожа и усетих топла кръв, а после езикът му докосна кожата ми.

– За това, че не ми каза, че не можеш да умреш. Имаш ли някаква представа какво ми причини това да гледам как умираш?

– А! Да видим! Да. Накара те да изчукаш Даррок след часове.

– Ревнуваш ли, Баронс? Така изглежда – нямаше да се оправдавам. Той не ми беше дал никакви обяснения. По тази причина бях допуснала всякакви неща и едва не се бях направила на голям идиот пред него снощи.

Въздухът изсъска между зъбите му, когато се избута от стената. Не бях усетила колко е студена нощта, преди топлината от тялото му да изчезне. Той стоеше по средата на улицата с гръб към мен, ръцете му бяха свити в юмруци отстрани, дълги нокти се плъзгаха през чудовищни пръсти, а той потреперваше и ръмжеше.

Облегнах се на стената и го наблюдавах. Бореше се за контрол върху формата, която да придобие господство, и въпреки че бях бясна и на двамата в момента, предпочитах мъжа. Звярът беше много по-... емоционален, ако тази дума може да бъде приложена за Баронс в някаква форма. Караше ме да се чувствам объркана, в конфликт. Никога нямаше да изкарам картината на намушкването му от главата си.

Когато го провокирах, не ми беше хрумнало, че изходът може да е такъв. Баронс винаги е бил толкова контролиран, дисциплиниран. Мислех, че трансформацията в звяр е съзнателна. Че, като всичко останало в неговия свят, се случва само ако той го иска, или изобщо не се случва.

Спомних си първия път, когато чух странното тракане в гърдите му, в нощта, когато с него бяхме тръгнали след Книгата с трите камъка и се бяхме провалили. Беше ме отнесъл обратно в книжарницата и се бях събудила на дивана, а той се взираше в огъня. Спомних си как мислех, че кожата на Баронс може да е калъф за нещо, което не исках да видя. Била съм права. Под човешката форма имаше напълно нечовешка. Но защо? Как? Какво беше той?

Нито веднъж не беше губил контрол около мен по този начин. Дали способността му да сдържа животинската си природа отслабваше?

Или аз бях проникнала по-дълбоко под тази променяща се кожа?

Усмихнах се, но без капка радост. Харесваше ми тази мисъл. Не бях сигурна кой е по-прецакан от това – той или аз.

Стоях до стената, а той стоеше на улицата с гръб към мен поне три или четири минути.

Бавно, както изглеждаше с голяма доза болка, той се промени обратно, треперейки и ръмжейки през цялото време. Разбирах защо помислих, че съм го убила с руните си предишната нощ. Трансформацията от звяр към мъж изглеждаше изключително болезнена.

Когато най-после се обърна, нямаше и следа от кървавочервено в тъмния му поглед. От черепа му не стърчаха остатъци от рога. Той направи гримаса, когато пристъпи на бордюра, сякаш крайниците го боляха, а зъбите му проблясваха бели и равни на лунната светлина.

Отново беше мъж със силно телосложение на трийсетина години или там някъде, носещ дълго палто, което беше разкъсано на раменете и сцепено на гърба.

– Ако отново се ебаваш с мен, ще ти го върна. Но няма да е с ума ми.

– Не ме заплашвай! – бях изкушена да го направя точно там и в този момент и да видя дали ще изпълни заканата си. Бях му бясна. Исках го. Бях пълна каша що се отнася до всичко, в което беше замесен Баронс.

– Не те заплашвам. Предупреждавам те.

На върха на езика ми напираше остър отговор.

Той ме засрами да премълча с:

– Очаквам нещо по-добро от теб, госпожице Лейн – после се обърна към вратата и влезе в сградата.

Почти очаквах да има Ънсийли стражи на последния етаж, но или Даррок беше твърде арогантен да си даде труда да остави стражи, или след като беше убит, армията му вече не виждаше смисъл да брани скривалищата му.

Вече вътре, Баронс тръгна право към спалнята, която заемаше Даррок. Последвах го, защото беше единственото място, което не бях имала възможност да претърся. Стоях на вратата и гледах как обръща разкошно обзаведената стая, избутвайки столове и отоманки от пътя си, обръщайки скрина и ритайки съдържанието му, преди да се занимае с леглото. Разкъса одеялата и чаршафите, издърпа матрака от рамката, извади нож и разпори матрака, търсейки нещо скрито вътре, после спря и вдиша дълбоко. След миг килна глава и вдиша отново.

Разбрах мигновено. Баронс имаше изключително усилени сетива. Да си във връзка с животното в теб си има и предимства. Той познава миризмата ми, а не можеше да я подуши по леглото на Даррок.

Разбрах на мига, че е решил, че вероятно сме го правили на кухненската маса или под душа, или на дивана, или на балкона, или може би просто сме си направили оргия и всички момчета носорози са ни гледали.

Извъртях очи и го оставих да довърши претърсването на спалнята сам. Можеше да вярва в каквото иска. Надявах се да се удави в картините как аз правя секс с Даррок. Може да не изпитваше емоции към мен, но със сигурност имаше териториален инстинкт на животно. Надявах се, че идеята някой друг да играе на негова почва го побърква.

Побързах към спалнята, в която бях спала. Руните ми все още туптяха в кървавочервено на прага и по стените. Бяха по-големи и пулсираха по-ярко. Не се мотах. Бях претърсила мястото основно предишната нощ. Грабнах раницата си, втурнах се в дневната и започнах да тъпча фотоалбумите на Алина в раницата си. Сега те бяха мои и когато всичко това свършеше, щях да седна и да се изгубя в тях с дни, може би седмици, и да си разказвам щастливата част от нейната история.

Чувах Баронс в кабинета. Риташе лампи и столове и хвърляше неща наоколо. Отидох и загледах как книги летяха, а документи избухваха във въздуха. Той държеше звяра си под контрол, но не си даваше труда да контролира мъжа. Беше заменил скъсаното палто с едно от тези на Даррок. Беше му твърде малко, но поне покриваше остатъка от раздраните му дрехи.

– Какво търсиш?

– Според слуховете той е знаел пряк път или щях да съм го убил отдавна.

– Кой ти каза за него? – имаше ли нещо, което Баронс не знаеше?

Той ми хвърли поглед.

– Нямаше нужда някой да ми казва. Prima facie, госпожице Лейн. Фактите говорят. Не си ли се чудила защо той продължава да я търси, въпреки че няма нито един от камъните и би бил покварен в мига, в който я вземе?

Поклатих глава, отвратена от себе си. Беше ми отнело месеци да започна да се чудя над това. Какъв страхотен копой бях!

– Мислиш, че е оставил бележки?

– Знам, че е. Ограниченията на смъртния му мозък бяха проблем за него. Той беше свикнал със способностите на паметта на Фае.

Значи Баронс също е знаел, че има пряк път, и го е търсил от известно време.

– Защо никога не ми каза?

– Неслучайно се нарича пряк път. Колкото по-къс е, толкова повече реже, обикновено[11]. Всичко си има цена, госпожице Лейн.

Не го ли знаех! Коленичих и започнах да преглеждам листовете на пода. Даррок не беше писал в дневници, беше използвал листове плътна, скъпа пергаментова хартия и ги беше изписвал с красив почерк, сякаш беше очаквал работата му един ден да бъде увековечена: документи от Даррок, освободител на Фае, изложени, както ние показваме Конституцията в музей някъде. Погледнах към Баронс. Той вече не хвърляше неща. Подреждаше документи и тефтери. Нямаше и следа от темпераментния звяр или от ядосания мъж. Беше отново ледения, непроницаем Баронс.