Бях загубила Алина и не се бях превърнала в унищожаващо света банши и при това нея бях обичала през целия си живот.

Познавах Баронс едва от няколко месеца. Ако трябваше да пресъздавам света заради някого, това трябваше да е заради сестра ми.

Добре, това беше решено. Не беше предателство към Алина това, че не бях станала като Лудия Макс заради нея.

Тогава защо все още чувствах нещо мрачно да се усуква и обръща в мен, да се опитва да стигне до повърхността? Какво ме ядеше?

– По дяволите, Риодан, говорихме за това хиляди пъти! – избухна Баронс. – По целия скапан път на връщане говорихме за това. Имахме план, ти се отклони. Трябваше да я отведеш на безопасно място. Тя не трябваше да знае, че съм аз. Твоя е вината, че тя знае, че не можем да умрем.

Замръзнах. Риодан също е жив? Гледах как беше разкъсан на парчета и хвърлен в трийсетметрова клисура. Намръщих се. Той беше казал „не можем да умрем“. Какво значеше това? Никога? Независимо от всичко?

Той мълча за момент и осъзнах, че говори по телефона.

– Знаеше, че ще се бия. Знаеше, че ще спечеля. Винаги печеля. Затова трябваше да ни разделиш и да ме застреляш, за да не разбере тя, че съм мъртъв. Вземи си повече амуниции другия път! Опитай с ракетна установка! Мислиш ли, че ще успееш да ме улучиш с това? – каза той саркастично.

Ракетна установка? Баронс би оцелял от това?

– Ти си този, който се издъни. Тя ни видя да умираме.

Наистина. Тогава защо не са мъртви? Последва още една пауза. Сдържах дъх и слушах.

– Не ми пука какво мислят те. И не ми пробутвай глупостите с гласуването! Никой не е гласувал. Лор дори не знае в кой век е, а Кастео не е казал и дума от хиляда години. Ти няма да я убиеш, нито пък те. Ако някой ще я убие, това ще бъда аз. И това няма да се случи точно сега. Трябва ми Книгата.

Сковах се. Той каза „точно сега“, загатвайки, че може да има друго време, в което ще се случи. А единствената причина да не ме убива, е защото му трябваше Книгата.

Това беше задникът, по когото скърбях? Чието завръщане празнувах? Не се спрях на коментара за хилядата години. Щях да го обмислям по-късно.

– Ако мислиш, че съм я търсил толкова дълго, за да убия най-добрата възможност, която имам, не знаеш нищо за мен.

Ето я отново – фразата, която Фиона използва в нощта, когато той я намушка, за да я накара да млъкне. Аз бях неговата „най-добра възможност“. За какво?

– Давай! Ти. Лор. Кастео, Фейд. Който иска да застане на пътя ми. Но на ваше място бих се оттеглил. Не ми давай причина да те накарам да съжаляваш! Това ли искаш? Безсмислена вечна война? Искаш да се хванем един друг за гушите?

Мълчание.

– Никога не забравям верността си. Ти си забравил своята вяра. Запази родителите ù живи! Следвай заповедите ми! Това ще свърши скоро.

Свих юмруци. Какво точно щеше да свърши?

– Ето тук грешиш. Един свят не е като всички останали. Някои светове са по-добри. Знаехме от самото начало, че тя е неизвестна карта. След това, което научих за нея онази нощ, трябва да оставя тази ръка да се разиграе. Откри ли вече Тели? Трябва да я разпитам. Ако приемем, че е още жива. Не? Прати повече хора!

Какво искаше да каже с това „след това, което научих за нея“? Че съм се съюзила с Даррок? Че според него, съм искала да го предам? Или беше нещо друго? Коя беше Тели и за какво искаше да я разпита?

– Даррок е мъртъв. Тя ще каже на В’лане, че си го е измислила. Никой няма да повярва на хлапето – още една дълга пауза. – Разбира се, тя ще направи каквото кажа. Ще очистя В’лане лично, ако трябва – замълча. – Как ли пък не можеш!

Мълчанието се проточи дълго и осъзнах, че сигурно е прекъснал разговора.

Стоях с ръка на касата на вратата и гледах стълбите.

– Вкарай си задника тук, госпожице Лейн! Веднага!

– Аз чух... – започнах.

– Аз ти позволих да чуеш – прекъсна ме той.

Стиснах уста, затворих вратата и се облегнах на нея. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, сякаш на някаква негова шега, и за момент помислих, че водим един от онези тихи разговори.

Мислиш, че е безопасно да се затваряш вътре със Звяра?

Ако мислиш, че се страхувам от теб, грешиш.

Трябва да се страхуваш.

Може би ти трябва да се страхуваш от мен. Давай, ядосай ме, Баронс! Виж какво ще се случи!

Устата му се разтегна в усмивка, която ми беше станала позната през изминалите няколко месеца, оформена от противоречащи чувства: отчасти подигравка, отчасти гняв и отчасти възбуда. Мъжете са толкова сложни.

– Сега знаеш какво мислят те за теб. Аз съм единственото, което стои между теб и мъжете ми – каза той.

Това и едно много дълбоко гладко езеро. Бих се гмурнала до дъното, ако трябва. Въпреки че отново беше жив, сега разбирах, че никога нямаше да унищожа света, за да го възкреся. Вече не бях жената, която бях преди да помогна да го убием и никога повече нямаше да бъда.

Трансформацията, която претърпях, беше нанесла трайни щети. Емоциите, които изпитвах, докато вярвах, че е мъртъв, бяха срязали дълбоко, оставяйки сърцето ми белязано, а душата ми променена. Скръбта може да се беше стопила, но споменът за онези дни, решението, което взех, нещата, които почти направих, щяха да са част от мен завинаги. Подозирах, че част от мен е все още леко вцепенена и може да остане така дълго време.

Погледът ми се задържа на врата му. Сякаш гърлото му никога не беше срязвано. Нямаше рана, нямаше белег. Беше напълно изцерен. Бях го видяла гол предишната нощ и знаех, че няма белези и по торса му. Тялото му не носеше доказателство за жестоката смърт.

Погледнах обратно към лицето му. Той се взираше в новобоядисаната ми коса. Избутах я назад и я прибрах зад ушите. По враждебността в погледа му съдех, че ако си отворя устата, ще ме среже, затова зачаках и се наслаждавах на гледката.

Едно от нещата, които осъзнах, докато скърбях за него, беше колко е привлекателен за мен. Баронс е... пристрастяващ. Започва да ти харесва все повече и повече, докато вече не можеш да си представиш да гледаш друг. Носи черната си коса пригладена назад, понякога къса, понякога дълга, сякаш не може да бъде безпокоен да я поддържа редовно подстригана. Сега знам защо при тази височина и с твърди мускули той се движи с такава животинска грация.

Той е животно.

Челото, носът, устата и челюстта му носят отпечатъка на генетичен фонд, измрял много отдавна, смесен с каквото там го прави звяр. Макар че е симетрично и с остри черти, лицето му е твърде примитивно, за да е красиво. Баронс може и да е еволюирал да върви изправен, но никога не е изоставял чистотата и непрощаващите движения на роден хищник. Агресивната безпощадност и кръвожадност на моя демон-пазител са присъщи за природата му.

Когато пристигнах в Дъблин, той ме ужаси.

Вдишах дълбоко, изпълвайки дробовете си дълго и бавно. Разделя ни три метра широко бюро, но аз все пак мога да го помириша. Никога няма да забравя аромата на кожата му, независимо колко дълго живея. Познавам вкуса му в устата си. Познавам миризмата, която правим заедно. Сексът е парфюмерия, която създава свой собствен аромат – взема двама души и ги прави да миришат като трети. Това е мирис, който никой човек не може да създаде сам. Чудя се дали тази трета миризма може да стане наркотик от смесени феромони, които могат да бъдат произведени само от смесването на пот, слюнка и семенна течност на тези двама души. Исках да го бутна назад на бюрото. Да го възседна. Да изхвърля буря от емоции по тялото му с моето.

Осъзнах, че той ме гледа втренчено, твърдо и че мислите ми може би са били малко прозрачни. Желанието е трудно за скриване. То променя начина, по който дишаме и едва доловимо пренарежда крайниците ни. Ако си настроен към някого, е невъзможно да не забележиш.

– Има ли нещо, което искаш от мен, госпожице Лейн? – казва той много тихо. В древните му очи се раздвижва похот. Спомням си първия път, когато погледнах там. Исках да избягам с писъци. Дивата Мак искаше да играе.

Отговорът на въпроса му е отекващо „да“. Исках да се хвърля през бюрото му и да пропъдя нещо яростно от системата си. Исках да удрям, да го накажа за болката, която изстрадах. Исках да го целуна, да се тръшна върху него, да се уверя, че е жив по най-първичния начин, по който можех.

„Ако някой ще я убие – беше казал преди минути, – това съм аз.“

Боже, как скърбях за него!

Той говореше за убиването ми толкова небрежно. Все още не ми се доверява. Никога не ми се е доверявал. Мрачните течения бълбукат, започват да избликват. Бясна съм. На него. Той заслужава доза скръб. Навлажнявам устни.

– Всъщност има.

Той наклони глава надменно, чакайки.

– И само ти можеш да ми го дадеш – измърках аз и извих гръб.

Погледът му падна върху гърдите ми.

– Слушам.

– Отдавна е просрочено. Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Едва не ме побърка днес, докато чаках да дойдеш тук, за да мога да си го поискам.

Той се изправи и ме огледа критично.

Втора употреба – казаха очите му.

Ти го имаше първи – отвръщам тихо. – Според мен това означава, че той е получил остатъците.

Избутах се от вратата, обиколих бюрото, прокарвайки пръсти по Среброто, докато минавах покрай него. Той проследи ръката ми и знаех, че си спомня как някога докосвах него.

Спрях на няколко сантиметра от него. Вибрирах от енергия. Той също. Можех да го усетя.

– Обсебена съм от мисълта да го получа и ако откажеш, просто ще трябва да си го взема.

Той вдиша рязко.

– Мислиш, че можеш? – предизвикателството гореше в погледа му.