Колко още хора трябва да умрат, за да се науча как да живея? Той беше прав. Аз съм ходещо бедствие.

Измъквам телефона от джоба си. Първо набирам мобилния телефон на Баронс. Няма връзка. Натискам АНМСМ. Няма връзка. Натискам АУ и сдържам дъха си, като гледам Баронс напрегнато. Няма връзка.

Както и самия мъж, всички линии са паднали.

Започвам да треперя. Не знам защо, но фактът, че мобилните телефони не работят, ме убеждава повече от всичко останало, че той е извън моя досег.

Навеждам глава надолу, обръщам косата си напред и въпреки че ми отнема няколко опита, за да наглася точния ъгъл, правя снимка на тила си. Със сигурност има две татуировки. Тази на Баронс е дракон с буквата Z в центъра, която блещука слабо в цветовете на дъгата.

Отляво има черен кръг, натъпкан със странни символи, които не разпознавам. Изглежда, Риодан е казал истината. Ако татуировката е била поставена от ЛГ, това обяснява много. Защо Баронс толкова силно охраняваше мазето, където ме измъкна от състоянието ми на При-я, как ЛГ ме намери в манастира, след като защитите бяха заличени, как ме намери отново в къщата, където с Дани се бяхме подслонили, и как ме е проследил до родителите ми в Ашфорд.

Изваждам малкия кинжал, който задигнах от КДБ.

Ръцете ми треперят.

Мога да сложа край на болката си. Мога да се свия и да оставя кръвта си да изтече до него. Всичко ще свърши толкова бързо. Може би ще получа друга възможност в друго време и на друго място. Може би двамата с него ще се преродим като в онзи филм „В какво се превръщат мечтите“, който двете с Алина мразехме страшно, защото децата и съпругът умряха, а после съпругата се самоуби.

Сега обичам този филм. Разбирам го, разбирам цялата идея доброволно да отидеш в ада заради някого. Да живееш там, луд, ако трябва, защото би предпочел да си луд с този някого, вместо да търпиш живот без него.

Взирам се в острието.

Той умря, за да живея аз.

– Проклет да си! Не искам да живея без теб!

„Начинът, по който продължаваш, те определя.“

– О, я млъкни, моля те! Ти си мъртъв, млъкни, млъкни!

Но една ужасна истина разкъсва сърцето ми.

Аз съм лъжливото овчарче.

Аз съм тази, която натисна АУ. Аз съм тази, която не помисли, че може да оцелее от глигана сама. И познайте!

Направих го.

Вече го бях пропъдила и бях в безопасност, когато Баронс се появи и му връхлетя.

Оказа се, че все пак не съм умирала.

Той умря заради мен, а не е било нужно.

Аз преиграх.

И сега той е мъртъв.

Взирам се в кинжала. Да се самоубия би било награда. А аз заслужавам само наказание.

Взирам се в снимката на тила ми. Ако лорд Господар ме намери сега, не съм сигурна, че ще се боря за живота си.

Обмислям да опитам хирургия върху собствения ми череп, после осъзнавам, че не съм в най-добрата си форма на ума за това. Може да не спра да режа. Близо е до гръбначния стълб. Лесен изход.

Забивам острието в земята, преди да мога да го обърна към себе си.

Как би ме описало това? Да убия него, а после да убия себе си? Като страхливка. Но не ме тревожи как би ме описало това. А какво ще стане с него – една напразна смърт.

Смъртта на мъж като него заслужава нещо повече.

Преглъщам поредния писък. Той вече е впримчен вътре в мен, натъпкан е в стомаха ми, гори гърлото ми, става труден за преглъщане. Чувам го в ушите си, въпреки че устата ми не издава звук. Това е тих писък. Най-лошият вид. Живях така преди, за да скрия от мама и татко, че смъртта на Алина убива и мен също като тях. Знам какво следва и знам, че ще бъде по-зле отпреди. Че аз ще бъда по-зле.

Много, много по-зле.

Спомням си сцените на клане, които Баронс ми показа в ума си. Сега ги разбирам. Разбирам какво би могло да накара човек да го направи.

Коленича до голото му окървавено тяло. Трансформацията от мъж в звяр сигурно е разкъсала дрехите му, пръснала е на парчета гривната от китката му. Почти две трети от тялото му са изрисувани с червени и черни защитни руни.

– Джерико – казвам. – Джерико, Джерико, Джерико.

Защо изобщо така неохотно казвах името му? „Баронс“ беше каменна стена, издигната между нас, и ако се появеше тънка като косъм пукнатина, аз прибързано я замазвах със страх.

Затварям очи и се стягам. Когато ги отварям, обвивам две ръце около копието и се опитвам да го издърпам от гърба му. Не излиза. Заседнало е в кост. Трябва да се боря с него.

Спирам. Започвам отново. Плача.

Не помръдва.

Мога да го направя. Мога.

Освобождавам копието.

След много време го претърколвам.

Ако съм имала някакво съмнение, че е мъртъв, то изчезва. Очите му са отворени. Празни са.

Джерико Баронс вече не е тук.

Отварям сетивата си за света около мен. Не мога да го усетя изобщо.

Аз съм на тази скала сама.

Никога не съм била толкова сама.

Опитвам всичко, за което се сещам, за да го върна към живот.

Спомням си за Ънсийли плътта, която натъпкахме в раницата ми, както изглежда преди цял живот време в книжарницата, когато се подготвях да се изправя пред лорд Господар. По-голямата част е все още тук.

Само ако тогава знаех това, което знам сега! Че следващия път, когато видя Джерико Баронс, той ще е мъртъв. Че последните думи, които изобщо ще чуя от него, ще бъдат: „И Ламборгинито“ – изказани с онази вълча усмивка и с обещанието, че винаги ще бъде зад гърба ми, ще диша в него, ще го пази.

Гърчещата се накълцана плът от Момчета-носорози все още е здраво затворена в бурканчета от бебешки храни. Натъпквам я между подутите му окървавени устни и държа устата му затворена. Когато изпълзява през назъбената дупка във врата му, преглътнатият ми писък едва не ме оглушава.

Не мисля ясно. Паниката и скръбта ме направляват. Баронс би казал: „Безполезни емоции, госпожице Лейн. Издигни се над тях! Спри да реагираш и действай!“ Ето го, отново ми говори.

Какво не бих направила за него? Нищо не е твърде противно, твърде варварско. Това е Баронс. Искам го отново цял.

Риодан го разпра от корема до гърдите, преди да му среже гърлото. Внимателно разтварям плътта на татуирания му корем и натъпквам Ънсийли в срязания му стомах. Изпълзява навън. Обмислям да се опитам да зашия стомаха му, за да принудя тялото му да усвои плътта на мрачното Фае и се чудя дали ще стане, но нямам игла и конец, нито други средства да поправя разкъсаната му плът.

Правя опит да сложа червата му обратно в тялото му, да ги подредя в нещо подобно на ред, като слабо усещам, че това вероятно не е нещо нормално и смислено.

Веднъж той каза: „Влез в мен, виж колко навътре можеш да отидеш!“. С ръце върху далака му мисля: „Ето ме. Твърде късно“.

Използвам новооткритото си умение в Гласа и му заповядвам да стане. Беше ми казал, че ученик и учител развиват имунитет един към друг. Почти съм облекчена. Боях се, че Гласът може да вдигне зомби, възстановено, но не истински съживено.

Отварям устата му и я задържам с клечка. Срязвам китката си и пускам капка кръв на езика му. Трябва да срежа дълбоко, за да изкарам няколко капки, и продължавам да режа, защото продължава да зараства. Това само го прави още по-окървавен.

Търся в специалното си място на шийте зрящ магия, с която да го излекувам. Няма нищо с такова предназначение у мен.

Внезапно се вбесявам.

Как може да е смъртен? Как смее да е смъртен? Никога не ми е казвал, че е смъртен. Ако знаех, можеше да се държа различно.

– Стани, стани, стани! – крещя.

Очите му все още са отворени. Не мога да се помиря с това, че са отворени и празни, но да ги затворя би било признание, приемане, че го няма.

Никога няма да затворя очите на Джерико Баронс.

Те бяха широко отворени в живота. Би искал да са отворени и в смъртта. Ритуалите биха били загуба на време за него. Където и да е Баронс, би се смял, ако опитам нещо толкова шаблонно като погребение. Твърде дребно за толкова голям мъж.

Да го сложа в ковчег? Никога.

Да го погреба? Няма начин.

Да го изгоря?

Това също би било приемане. Признание, че е мъртъв. Никога няма да се случи.

Дори в смъртта той изглежда несломим. Голямото му, татуирано в черно и червено тяло е като епичен гигант, паднал в битка.

Настанявам се на земята, нежно повдигам главата му, подлагам крака под нея и обвивам лицето му с ръцете си. С ризата ми и със сълзите, които не спират да падат, измивам пръстта и кръвта и го почиствам нежно.

Сурово, неприветливо, красиво лице.

Докосвам го. Прокарвам пръсти отново и отново, докато научавам и най-неуловимите нюанси на чертите му и вече мога да го издялам от камък дори ако съм сляпа.

Целувам го.

Лягам и се протягам до него. Притискам тяло до неговото и го държа.

Държа го, както никога не съм си позволявала, докато беше жив. Казвам му всички неща, които никога не съм му казвала.

За известно време нямам представа къде свършва той и къде започвам аз.

Ежедневникът на Дани


91 дни ССС

НАПРАВЕТЕ СИ СЕНКОТРЕПАЧИ!!!

ПРОЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА!!!

Да, правилно ме чухте! Шибаняците МОГАТ да бъдат убити! Доставено за вас от „Ежедневникът на Дани“, ваш ЕДИНСТВЕН източник на всички новини ССС (След като стената падна, тъпаци! Няма да ви разяснявам всичко).


Сенкотрепачът на Дани „Мега“ О’Мали

– 1 парче Ънсийли плът.

– Фитил.

– Барут. Използвайте само смес с индустриален стандарт! НЕ използвайте хлорат или сяра! СИЛНО нестабилни. Приемете го на доверие от мен! Знам какво говоря.