Не бях подготвена за смъртта. Никой не е. Губиш някой, когото обичаш повече от себе си и получаваш размазващ курс по смъртност. Лежиш буден нощ след нощ, чудиш се дали наистина вярваш в рая и ада и намираш всякакви причини да се държиш за вярата, защото не можеш да понесеш мисълта, че те не са там някъде, на няколко прошепнати думи от молитва.

Дълбоко в себе си знаех, че това е просто фантазия. Но тя ми беше нужна и помогна за малко.

Не си позволих фантазия с Баронс. Оставих се яростта да ме завладее, защото, както Риодан отбеляза, тя е природен газ и от него става страхотно гориво. Настървението ми беше като плутоний. С времето щях да мутирам от радиационното отравяне.

Най-лошата част от загубата на някой, когото обичаш (освен агонията, че никога повече няма да го видиш), са нещата, които никога не си казал. Те те дебнат, подиграват ти се, задето си мислил, че имаш цялото време на света. Никой от нас го няма.

Тук и сега, лице в лице с Баронс, езикът ми не помръдваше. Не можех да оформя и една дума. Неизказаното беше като пепел в устата ми – твърде суха за преглъщане, тя ме давеше.

Но по-лошо от това беше осъзнаването, че съм изиграна, отново. Независимо колко истински изглеждаше този момент, знаех, че не беше нищо повече от още илюзия.

Шинсар Дъб още ме държеше.

Никога не бях напускала улицата, където тя уби Даррок.

Все още стоях, вероятно лежах на купчина, пред К’Врук, разсеяна с фантазия, докато Книгата правеше каквото ù харесваше да прави с мен.

Не беше по-различно от нощта, когато с Баронс се опитахме да я приклещим с камъните и тя ме беше накарала да вярвам, че клеча на паважа и я чета, когато през цялото време тя беше клечала над моето рамо и четеше мен.

Трябваше да се боря. Трябваше да се гмурна дълбоко в езерото ми и да направя това, което правех най-добре – да се втурна в посока някъде напред, независимо колко лоши ставаха нещата. Но докато се взирах в съвършеното му копие, не можах да изкопая достатъчно енергия, за да отпъдя миража. Още не.

Имаше по-лоши начини да бъда измъчвана, отколкото с видението за Джерико Баронс гол.

Щях да потърся центъра си на шийте зрящ след минута. Или десет. Облегнах се назад върху камината с лека усмивка и си мислех: „Давай!“.

Илюзията за Баронс се вдигна и се изправи.

Боже, беше красив! Огледах го от горе до долу. Книгата беше свършила учудващо точна работа, чак до по-щедрите му атрибути.

Но беше направила татуировките му грешно. Познавах всеки сантиметър от тялото му. Последния път, когато видях Джерико Баронс гол, той беше покрит с червени и черни защитни татуировки, а по-късно ръцете му бяха обвити с тях от бицепса до китката. Сега единствените му татуировки бяха на корема.

– Издъни се – казах на Книгата. – Но добър опит.

Фалшивият Баронс се напрегна, коленете му се огънаха леко, тежестта се премести напред и за миг помислих, че ще скочи и ще ме нападне.

– Аз съм се издънил? – изръмжа измислицата Баронс. Започна да върви към мен. Беше трудно да гледам лицето му, когато нещо голямо подскачаше на нивото на очите ми.

– Коя дума не разбра? – казах сладко.

– Спри да зяпаш члена ми! – изръмжа той.

О, да, определено беше илюзия.

– Баронс обичаше да зяпам члена му – информирах го. – Щеше да е щастлив, ако зяпах члена му цял ден, съчинявайки оди за съвършенството му.

С едно плавно движение той ме хвана за яката и ме издърпа на крака.

– Това беше преди да ме убиеш, слабоумна кучко!

Не бях смутена. Да стоя до него беше наркотик. Нуждаех се от него. Копнеех за него. Не можех да сложа край на тази игра за нищо на света.

– Виждаш ли? Ти признаваш, че си мъртъв – парирах гладко. – И не съм слабоумна. Една слабоумна би била заблудена от теб.

– Аз не съм мъртъв – той ме блъсна обратно на стената, притискайки ме с тялото си.

Бях толкова възхитена, да бъда докосвана от ръцете на подобието на Баронс, толкова развълнувана да се взирам в илюзията за тъмните му очи, че дори не усетих главата ми да се удря в стената. Това беше много по-реално от краткия момент с него в черното крило на Белия палат.

– Си.

– Не съм.

Устата му беше толкова близо. На кого му пукаше, че не е наистина той? Имаше неговите устни. Неговите части. Една фалшива целувка толкова много ли беше? Навлажних устни.

– Докажи го!

– Очакваш да докажа, че не съм мъртъв? – каза той невярващо.

– Не мисля, че искам толкова много. Все пак, аз те намушках.

Той подпря дланите си на стената от двете страни на главата ми.

– Една по-мъдра жена би спряла да ми го напомня.

Вдишах аромата му – пикантен, екзотичен, лелеян спомен, който ме караше да се чувствам жива. Електричеството, което винаги зареждаше въздуха между нас, пращеше по кожата ми. Той беше гол, а аз бях притисната до стената и въпреки че знаех, че Книгата ме разиграва, трудно можех да се концентрирам върху думите ми. Усещах го толкова истински. Освен липсващите татуировки. Книгата знаеше колко е голям членът му, но не е могла да направи татуировките му правилно. Малко недоглеждане.

– Впечатлена съм – шепна. – Наистина съм.

– Не давам и една скапана пукната пара дали си впечатлена, госпожице Лейн. Пука ми за едно и само за едно. Знаеш ли къде е Шинсар Дъб? Намери ли я за скапаното шибано нечистокръвно копеле?

– О, това е добро! – изсумтях през смях. Шинсар Дъб е създала илюзия за човек и това продължение на Шинсар Дъб ме питаше къде е Шинсар Дъб. – Безкраен регрес[8]?

– Отговори ми или ще ти откъсна главата!

Баронс никога не би направил това. Шинсар Дъб току-що направи още една грешка. Баронс се беше заклел да ме опази жива и беше останал верен на тази клетва до самия край. Беше умрял, за да ме спаси. Никога нямаше да ме нарани и определено не би ме убил.

– Ти не знаеш нищо за него – присмях му се.

– Знам всичко за него – той изруга. – За мен.

– Не знаеш.

– Знам.

– Глупости!

– Не са!

– Са! – изплюх.

– Не! – изстреля той обратно, после избухна. – По дяволите! Госпожице Лейн, ти направо ме побъркваш, мамка му.

– И ти също, Баронс. И можеш да спреш с ругатните, когато пожелаеш. Прекаляваш. Истинският Баронс не псува толкова много.

– Аз знам колко точно ругатни би използвал Баронс, мамка му. Не го познаваш толкова добре, колкото мислиш.

– Престани да се преструваш на него! – блъснах го в гърдите аз. – Ти не си и никога няма да бъдеш!

– А и това беше преди да ме убиеш и да решиш да ме замениш с Даррок за по-малко от месец. Много ли скърбиш, госпожице Лейн?

О, как се осмелява! Скръбта беше всичко, което бях аз. Скръб и отмъщение в едно.

– За протокола, ти беше мъртъв от три дни. И аз изобщо няма да играя тази игра. Махай се от тук! Върви! Махай се! – избутах ръцете му и забързах покрай него. – Няма да защитавам причините да направя това, което направих, когато ти дори не си наистина тук. Твърде е откачено, дори за мен.

Той ме сграбчи и отново ме провеси.

– По-добре повярвай, че съм тук, госпожице Лейн! И по-добре повярвай, че ще те убия. Не можеше да докажеш по-добре лоялността си или липсата ù по-напълно. Ти скочи върху мен в секундата, в която Риодан каза, че съм заплаха, и ме очисти без никакво колебание...

– Поколебах се! Не исках да убивам моя звяр-пазител! Риодан ми каза, че трябва. Не знаех, че си ти! – супер! Сега спорех с фалшивия Баронс на Шинсар Дъб за убийството му. Защо искаше да прави това с мен? Какво би могла да спечели Книгата от това да ме накара да изживея този спор?

– Ти трябваше да знаеш! – избухна той.

Знаех, че трябва да сложа край, да спра илюзията сега, но не можех.

Нещо се случваше с мен винаги когато бях близо до Баронс, което ме караше да подпалвам всички цилиндри, и изглежда, нямаше никакво значение, че този Баронс е мираж. Някои хора изваждат наяве най-лошото от човека, други – най-доброто. А има едни, забележително редки, пристрастяващи типове, които изваждат просто най-много. От всичко.

Карат те да се чувстваш толкова жив, че би ги последвал право в ада, само за да продължиш да получаваш дозата си.

– И как трябваше да разбера? Може би, защото винаги си бил честен с мен? Защото споделянето на информация е това, което Джерико Баронс прави най-добре, в което наистина блести? Не защото си направи труда да ме предупредиш какво може да се случи, ако натисна АУ. Чакай, сетих се! Сигурно е трябвало да знам, защото ти си ми се доверил (по същия доверчив и открит начин, по който сме споделили толкова много тайни, че понякога се превръщаш в триметрово, рогато, безумно чудовище!).

– Не съм безумен. Бях достатъчно с всичкия си да припикая кръгове около теб. Убих храна за теб. Взех нещата ти. Кой друг би направил това? В’лане няма пишка, с която да пикае. Малкият ти МакКелтър няма топките, за да отговаря за действията си. Със сигурност не е способен да направи каквото е нужно, за да притежава жена!

– Да притежава? Мислиш, че жените могат да бъдат притежавани?

Той ми хвърли поглед, който казваше: „О, скъпа, разбира се, че могат. Толкова бързо ли забрави?“.

– Аз бях При-я!

– И аз те харесвах много повече тогава! – очите му се присвиха, сякаш най-накрая е осъзнал нещо, което съм казала по-рано. – Бил съм мъртъв за теб от едва три скапани дни? А вече беше притиснала Даррок на моята стена преди две нощи? Изчакала си един шибан ден, за да ми намериш заместник? Прекарах седмици в тревога дали той няма да изстърже моята дамга от черепа ти и по този начин да ме лиши от единствената възможност да те проследя в Сребрата. През цялото време, докато се опитвах да се върна и да спася задника ти от него, ти си му давала част от същия този задник?