Не бих се изненадала да открия, че е прадядото на всички тях.

Наричам себе си К’Врук. Хората нямат дума за него. Означава състояние отвъд смъртта. Смъртта е дребна, в сравнение с К’Врук.

– Ъ? – заеквам. Гласът е в ума ми.

К’Врук е много по-цялостен от смъртта. Той е редукция на материята до състояние от крайна инертност, от която нищо никога не може вече да се издигне. По-малко от нищото. Нищото е нещо. К’Врук е абсолютен. Вашият вид приема загубата на душата, за да се опита да обвие хилавия си мозък около него.

Сковавам се. Познавам този глас. Тази подигравка. Копието ми няма да е от полза срещу него. Ако убия Ловеца, вероятно просто ще скочи в мен.

Ще ти кажа тайна – казва копринено. – Вие наистина продължавате напред. Човеците. Освен ако не сте – засмива се тихо – К’Врукнати.

Поемам накъсано дъх.

МакКайла, не позволявам на никого да ме контролира. Даррок никога няма да използва своя пряк път, а ти никога няма да го научиш.

Ловецът пуква главата на Даррок сякаш е зърно грозде. Коса и кост плясват на паважа. И сега, след като вече не съм вкаменена от кървавата гледка, виждам какво държи Ловецът в другата си ръка. Какво е държал през цялото време.

Отстъпвам назад бързо.

Никога не е имало шанс Даррок и аз да се понесем в нощта и да търсим Шинсар Дъб.

Тя ни е изпреварила.

Качила се е на стоп на нашия Ловец и е дошла за нас.

И ето ме тук, безпомощна. Нямам камъни, а копието ми е непотребно.

Амулетът! Когато Ловецът откъсна главата на Даррок, той остана на тялото му. Оглеждам се диво наоколо, опитвайки се да не гледам в нещо определено и във всичко едновременно, за да не предам намеренията си.

Къде са принцовете, по дяволите? Те биха могли да ме пресеят от тук! Какво направиха? Изчезнаха в мига, когато Даррок беше убит? Страхливци!

Той е там! Когато тялото на Даррок се срина на земята, амулетът се изплъзна от врата му. Сребро и злато, той лежи в локва кръв на три метра от мен! Имам сила в гладкото си езеро. Дали с помощта на амулета бих могла да я укрепя достатъчно, за да удържа?

Обръщам се навътре, за да стъпя на обсипания с черни камъчета бряг, но проклетата стена изскача преди да стигна там. Шинсар Дъб се смее. Напуках тази стена снощи. Ще го направя тази вечер или ще умра, докато опитвам.

Силата се печели, а ти не си спечелила нищо.

Няма нужда да поглеждам, за да знам, че се издига, отделя се от Ловеца, извисява се, става Звяра от Книгата, готов да ме смаже с болка.

Или, кой знае, този път? Може би по-лошо. Може би ще ме отнесе с К’Врук.

Скачам напред и сграбчвам. Пръстите ми закачат веригата. Хванах я! Дръпвам я към мен.

Тогава внезапно нещо се забива в мен отстрани, амулетът е избит от ръката ми и изчезва. Ръката ми остава под лош ъгъл, протегната напред, и чувам как изпуква, когато съм избутана в дълго, безпомощно хлъзгане на една страна и очегъртвам паважа. Главата ми удря земята и челото ми се влачи. Усещам как кожата се съдира.

После съм вдигната и хвърлена във въздуха. Оглеждам се диво наоколо, но не виждам амулета никъде. Когато падам надолу, някой ме мята на рамото си. Косата ми е върху лицето ми, ръката ми виси отпуснато, а челото ми кърви в очите. Едва не се скалпирах на паважа.

Всичко се движи толкова бързо, че е замъглено.

Суперсила. Суперскорост. Усещам как гаденето идва.

– Дани? – ахвам. Дошла е да ме спаси, въпреки че се държах като такава кучка и я изпъдих?

Дани, не! Нужен ми е амулетът!

Вися надолу с главата и гледам как паважът профучава.

Дани, спри!

Но не спира. Чувам ръмжене, което се отдалечава бързо зад нас.

Ловецът реве.

Смразяващ кръвта вой разтърсва нощта.

Трепвам. Познавам този звук. Чувала съм го преди.

– Върни ме, върни ме! – крещя аз, но вече по съвсем различна причина. Кои са те, тези зверове, които звучат като Баронс? Трябва да знам!

– Дани, трябва да ме върнеш!

Но тя не ме връща. Продължава да тича. Не чува и една дума, която казвам. Тича с мен право към мястото, което никога повече не искам да видя.

„Книги и дреболии Баронс“.

Четиринадесет


Първото ми подозрение, че не ме носи Дани, надигна глава, когато прелетяхме през предната врата на книжарницата.

Или по-скоро подозрението обърна главата си и облиза кръв от задната част на бедрото ми.

Освен ако Дани нямаше някои сериозни проблеми, за които не знаех, не бях на нейното рамо.

Облиза ме отново, прокарвайки език по крака ми, точно до извивката на задника ми. Роклята ми беше вдигната нагоре, притисната между корема ми и неговото рамо. Захапа ме. Здраво.

– Ох!

С кучешки зъби. Недостатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но достатъчно, за да боли. Прокарах ръкав през лицето си, забърсвайки кръвта от очите си с мекия маншет.

Бях зашеметена от внезапното убийство на Даррок и шокирана от това, че К’Врук е Книгата. Ако мислех ясно, щях да знам от началото, че съм твърде високо от земята, за да е Дани. Няколко стъпки по-високо.

Рамото, на което бях преметната, беше масивно, както и останалата част от тялото, но беше твърде тъмно, за да видя ясно. Прожекторите по покрива вече не осветяваха фасадата на книжарницата, а обичайният кехлибарен блясък не къпеше вътрешността. Само светлината от почти пълната луна се изливаше през високите прозорци.

Какво ме беше отмъкнало? Ънсийли? Защо ме беше донесло тук? Не исках никога повече да виждам това място! Мразех КДБ! Беше тъмно и празно, и имаше призраци навсякъде. Те стояха с тъжни очи върху касата ми, клюмаха покрай редовете с книги и висяха тънки като хартия и провалени на моите дивани, треперещи пред камини, които никога повече нямаше да бъдат запалени.

Не бях подготвена да бъда хвърлена от рамото му. Полетях назад във въздуха, забих се в канапето в задната част, отскочих от него, срутих се в един стол, оплетох се в един от скъпите килими на Баронс и забуксувах по полирания под. Главата ми се фрасна в емайлираната камина.

За миг можех само да лежа там. Всяка кост в тялото ми беше натъртена. Кръв се беше съсирила по лицето ми и в ъгълчетата на очите ми.

С болезнен стон се претърколих и се подпрях на лакът, за да оценя щетите. Поне ръката ми не беше счупена, както си бях помислила.

Избутах косата от лицето си.

И замръзнах. В слабата светлина на книжарницата стоеше форма, която беше унищожително позната.

– Излез от сенките! – казах.

Ниско ръмжене беше единственият отговор.

– Моля те, разбираш ли ме? Излез!

Стоеше до една библиотека и дишаше тежко. Беше огромно, поне три метра високо. Очертано на лунната светлина, процеждаща се през прозореца зад него, то имаше три чифта остри извити рога, поставени на равни интервали по продължението на два костени гребена, които се протягаха от двете страни на главата му.

Бях виждала такива рога преди. Торбичката ми с камъни беше вързана на подобни. Рога, които бях гледала да се стопяват, когато звярът, който ги носеше, възвърна човешката си форма.

В Сребрата Баронс беше тъмносив с жълти очи през деня и черен с червени очи през нощта. Това тук беше в пълна нощна форма – кадифеночерно в мрака, освен проблясъка на дивите очи. Бях чула още от тези зверове на улицата, преди този да ме отнесе. Откъде бяха дошли?

Ръцете ми започнаха да треперят. Избутах се предпазливо в седнала позиция, съвсем наясно с всяко разтегнато сухожилие и разпънат мускул по тялото ми. Облегнах се на камината, свих крака и ги прегърнах. Не се доверявах на себе си да стана. Това същество беше от същия вид, от който беше Баронс, и беше връзка към мъжа, когото бях изгубила.

Какво правеше тук? Все още ли ме предпазваше някак, дори в смъртта? Беше ли назначил други от неговия вид да ме пазят, ако се случеше най-лошото и бъдеше убит?

Нещото в сенките внезапно се обърна и заби юмрук в библиотеката. Високите рафтове се залюляха на болтовете в пода. С метално стържене богато украсеният шкаф се изскубна от пода и започна да пада. Заби се в следващия до него, който се заби в следващия, поваляйки ги като домино и напълно разрушавайки моята книжарница.

– Престани! – извиках.

Но ако можеше да ме разбере или дори да ме чуе през шума, не му пукаше. Прехвърли се на рафта за списания и строши и него. Ежедневници и месечници полетяха във вихър от страници и трески от стелажите. Столове се забиха в стените. Телевизорът ми беше стъпкан. Хладилникът ми беше смачкан. Касата избухна в дрънчене на звънчета.

То се развилня из магазина, съсипвайки целия първи етаж, покосявайки всичко, което обичах, и превръщайки лелеяното ми убежище в руини.

Можех единствено да се свивам и да гледам.

Когато не беше останало нищо за смазване или чупене, то се обърна към мен.

Лунната светлина посребряваше абаносовата му кожа и проблясваше в кървавочервените му очи. Вени и сухожилия изпъкваха по ръцете и врата му, а гърдите му се издуваха като мях. Късове от отломките бяха заседнали в рогата му. То разтърси глава яростно и парчета хоросан и дърво се разлетяха във въздуха.

Взираше се в мен от преисторическо лице, през дълги кичури сплъстена черна коса, с изпълнени с омраза очи.

Взирах се в него, уплашена да дишам. Дали ме беше спасило, за да ме убие? Не беше повече, отколкото заслужавах, наистина.

То беше живо напомняне за това, което бях имала... и загубила. За това, което така и не бях видяла ясно... и което бях убила. Приличаше твърде много на съществото в Сребрата, но все пак беше различно. Баронс беше неконтролируемо убийствен, неспособен (или нежелаещ) да спре да убива всичко, попаднало в полезрението му, независимо колко малко и безобидно беше то. На онази скала в очите на Баронс бях зърнала лудост.