– Имаш ли каквото ти трябва, за да се слееш с нея? – питам откровено.

Той се смее.

– Ах, значи си замислила пълна фронтална атака. С тази рокля – казва той копринено – се надявах на прелъстяване.

Вдигам рамо и го оставям да падне в безгрижен жест, който отговаря на усмивката ми.

– Знаеш какво искам да знам. Не виждам причина да се преструвам. Ние сме това, което сме, ти и аз.

Харесва му да ни поставям в една категория. Виждам го в очите му.

– И какво, МакКайла? Какво сме ние? – обръща се леко настрани и дава рязка команда на чужд език. Един от Ънсийли принцовете се появява, слуша, кимва и изчезва.

– Оцеляващи. Двама души, които няма да бъдат водени, защото са родени да водят.

Той проучва лицето ми.

– Наистина ли вярваш в това?

Улицата изстива и палтото ми рязко е поръсено с тънки блестящи кристалчета от черен лед. Знам какво значи това. Кралски Ловец се е материализирал над нас. Черни кожести крила разбиват нощния въздух. Косата ми се раздвижва в ледения вятър. Поглеждам нагоре към люспестия корем на кастата, специално предназначена да лови и убива шийте зрящи.

Огромен сатанински дракон прибира масивните крила до тялото си и пада тежко на улицата, едва пропускайки сградите от двете си страни.

Чудовищен е. За разлика от по-дребния Ловец, който Баронс успя да подчини на волята си и да „заглуши“ в нощта, когато летяхме над Дъблин, този е сто процента концентриран Кралски Ловец. Добивам усещането за необятна древност. Сякаш е по-стар от всичко, което съм виждала или усещала да лети в нощното небе. Адският студ, който излъчва, чувството на отчаяние и празнота, което внушава, са непокътнати. Но не ме депресира, нито ме кара да се чувствам маловажна. Този тук ме кара да се чувствам... свободна.

Той нежно ме смушква умствено. Усещам въздържане. Той няма сила, той е сила.

Смушквам го в отговор с помощта на гладкото ми езеро.

Той изпуфква тих звук на изненада.

Връщам вниманието си върху Даррок.

„Шийте зрящ?“ – казва Ловецът.

Пренебрегвам го.

ШИЙТЕ ЗРЯЩ? – избухва Ловецът в ума ми толкова силно, че ме дарява с моментално главоболие.

Извръщам рязко глава.

– Какво? – изръмжавам.

Той се свива в сенките като огромно черно очертание. Главата му е ниско. Долната част на брадичкатка му опира в паважа. Прехвърля тежестта си от единия ноктест крак към другия, докато тежката му опашка помита улицата от отдавна неизползвани кофи за боклук и обивки от човешки остатъци. Огнени очи проблясват към моите.

Усещам как се притиска към мен умствено, внимателно. Легендите на Фае казват, че Ловците или не са Фае, или не са изцяло Фае. Нямам представа какво са, но не ми харесва да са в главата ми.

След миг кой казва: „Аххх! – и се настанява на задницата си. – Ето те!“

Не знам какво значи това. Свивам рамене. Махнал се е от главата ми и само това ме интересува. Обръщам се отново към Даррок, който подновява разговора ни от там, където спряхме.

– Наистина ли вярваш, че сме родени да водим?

– Някога питала ли съм те къде са родителите ми? – отговарям с въпрос, който наранява сърцето ми, наранява душата ми дори да мисля за това, но аз съм в настроение „всичко или нищо“. Ако мога да получа това, което искам тази нощ, се махам от тук. Болката и страданието ми ще свършат. Мога да спра да се мразя. На сутринта мога отново да говоря с Алина, да докосвам Баронс.

Погледът му се изостря.

– Когато за първи път видя, че ги държа в плен, те мислех за слаба, водена от сълзлива привързаност. Защо не попита?

Сега разбирам защо Баронс винаги настояваше да спра да му задавам въпроси и да го съдя само по действията му. Толкова лесно е да излъжеш. Още по-лош е начинът, по който се държим за тези лъжи. Умоляваме се за илюзията, за да не трябва да се изправяме пред истината, за да не трябва да се чувстваме сами.

Помня как бях на седемнайсет и мислех, че съм лудо влюбена. Тогава попитах кавалера ми за абитуриентския бал, нападателя от футболния отбор Род МакКуин: „Кейти не те е видяла наистина да целуваш Бренди в коридора пред тоалетната, нали, Род?“ И когато той каза: „Не“, аз му повярвах, въпреки петното от червило на брадичката му, което беше твърде червено, за да бъде моето, и начина, по който Бренди продължаваше да ни гледа над рамото на нейния кавалер. След две седмици никой не се изненада, когато той беше нейно гадже, не мое.

Взирам се в лицето на Даррок и виждам нещо, което ме обнадеждава. Той не се шегува, че ще ме направи негова кралица. Той ме иска. Не знам защо, може би защото той е запечатал в съзнанието си Алина, а аз съм най-близкото нещо, което е останало. Може би, защото той и сестра ми са открили кои са били заедно и на какво са способни, а едновременното самооткриване е могъща връзка. Може би заради моето странно гладко езеро или каквото там кара Шинсар Дъб да обича да си играе с мен.

Може би, защото част от него е човек и той жадува за същите илюзии като всички нас.

Баронс беше пурист[7]. Сега го разбирам. Думите са толкова опасни.

Казвам:

– Нещата се променят. Аз се адаптирам. Отрязвам непотребното, когато обстоятелствата се променят – пресягам се и погалвам лицето му, прокарвам показалец по перфектните му устни, проследявам белега му. – И често откривам, че обстоятелствата не са се влошили, както първоначално съм си мислела, а са се подобрили. Не знам защо толкова много пъти те отхвърлях. Разбирам защо сестра ми те е искала – казвам го толкова просто, че думите звънят като истина. Дори аз се стряскам от това колко искрено звуча. – Мисля, че ти трябва да бъдеш крал, Даррок, и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да съм твоя кралица.

Той поема рязко въздух, бакърените му очи блестят. Обхваща главата ми и заравя ръце в косата ми, прокарва копринените къдрици през пръстите си.

– Докажи, че наистина мислиш тези думи, МакКайла, и няма да ти откажа нищо! Никога.

Той накланя главата ми и свежда уста към моята.

Затварям очи. Отварям устни.

И точно тогава го убиват.


Тринадесет


Няколко промени са настъпвали в модела ми на мислене от деня, в който самолетът ми кацна в Ирландия и аз започнах да търся убиеца на Алина. Големи, или така мислех, но този обира тортата.

Стоя със затворени очи и разтворени устни и чакам целувка от любовника на сестра ми, когато внезапно нещо мокро и топло ме шибва по лицето, капе по брадичката ми, напоява врата ми и тече в сутиена ми. Друго оплисква палтото ми.

Когато отварям очи, започвам да пищя.

Даррок вече не е на път да ме целуне, защото главата му я няма, просто я няма. Никога не си готов за това, независимо колко студен, твърд и мъртъв мислиш, че си отвътре. Това да бъдеш оплискан с кръвта на безглав труп (особено на някой, когото познаваш, независимо дали го харесваш, или не) е нещо, което ти влияе на дълбоко ниво. Двойно повече, когато тъкмо си на път да го целунеш.

Но още по-тревожно е, че не знам как да се слея с Книгата.

Единственото, за което мисля, е: „Главата му я няма и не знам как да се слея с Книгата“. Той яде Ънсийли. Мога ли да поставя главата му обратно? Ако го направя, ще може ли да говори? Може би мога да го закърпя и да измъкна истината с мъчение от него.

Свивам юмруци, бясна от този развой на събитията.

Бях на една целувка (добре, може би на няколко нощи спане с врага и на повече самопрезрение, отколкото някога съм мислела, че е възможно) от получаването на това, което исках. Но щеше да се случи, защото печелех доверието му. Видях го в очите му. Той щеше да ми се довери. Щеше да ми каже всичките си тайни, а аз щях да го убия и да поправя света.

А сега главата му вече не беше свързана с тялото, а аз не знам това, което трябваше да науча, и не мога да живея в тази адска реалност през всичките месеци, които ще са ми нужни, за да намеря четирите камъка, петимата и пророчеството.

Цялата ми мисия беше дестилирана в една цел... а сега тази цел се олюлява обезглавена пред мен!

Пълен провал.

Оставих го да ме докосва за нищо.

Взирам се в кървавия остатък от врата му, докато тялото му се олюлява в малък кръг без глава. Поразена съм, че още се движи. Сигурно е от Ънсийли плътта във вените му.

Той се препъва и се срива на земята. Някъде наблизо чувам объркани звуци. О, Боже, главата му още говори!

Добре! Може ли да оформя изречения? Аз съм в силна позиция за пазарлък. „Кажи ми каквото искам и ще поставя обратно главата ти!“

Мръщя се. Къде са принцовете? Защо не го предпазиха? Чакай малко! Кой му причини това?

Аз ли съм следващата?

Оглеждам се диво наоколо.

– Ъх... – успявам. Не мога да продължа.

Шийте зрящ – мърка Ловецът в ума ми.

Опулвам се празно. Ловецът, който Даррок призова да яздим, е клекнал на десетина крачки, клати главата на Даррок във въздуха и я размахва с ноктест крак.

Ако Ловците се усмихват, този определено го прави. Кожести устни се разпукват над остри зъби и от него се излъчва весело настроение.

Неговата... ръка, поради липса на по-добра дума, е с размера на малка кола. Как е отскубнал толкова точно главата на Даррок?

Дали я е откъснал с ноктите си? Стана толкова абсурдно бързо.

Защо го уби?

Даррок беше съюзен с Ловците. Ловците са го научили да яде Ънсийли. Дали те, както веднъж го предупредих, че ще направят, са се уморили от него и са му обърнали гръб?

Посягам за копието ми. Тук е. Супер, принцовете определено ги няма. Но преди да мога да го извадя, Ловецът се засмива сухо и прашно в ума ми и съм нападната от чувство на възраст, която не се поддава на времето, на здрав разум, който е изкован по дълга пътека от лудост. Преди се беше заглушил. Този тук е много различен от другите Ловци.