Гледам с ужас как краката ми ме изправят, карат ме да напусна банята. Стъпалата ме отнасят през стаята, ръцете ми отварят балконската врата. Тялото ми е движено от невиждана сила в мрака, отвъд защитата на моята кървавочервена защитна линия.

Не действам по своя собствена воля. Знам го и не мога да се спра. Аз съм напълно незащитена на мястото, където стоя. Дори копието не е у мен. Даррок ми го отне, преди принцът да ме пресее.

Взирам се към сенчестите контури на покривите, чакам, страхувам се каква може да е следващата заповед. И знам, че няма да съм в състояние да отхвърля следващите заповеди така, както не бях успяла да отхвърля тази.

Аз съм кукла. И някой дърпа конците ми.

Сякаш да подчертаят това или може би просто да ме направят за посмешище, ръцете ми внезапно се стрелват нагоре във въздуха, размахват се диво над главата ми, преди да паднат отпуснато.

Гледам стъпалата си, докато се влачат във весел танц. Иска ми се да вярвам, че сънувам, но не сънувам.

Танцувам на балкона, тупайки с крака все по-бързо и по-бързо.

Точно когато започвам да се чудя дали ще бъда приказното момиче, което е танцувало до смърт, краката ми спират. Дишайки тежко, свивам пръсти плътно около парапета от ковано желязо. Ако неизвестният ми кукловод реши, че трябва да се хвърля през балкона, ще срещне здрава борба.

Даррок ли е? Защо му е да го прави? Може ли да го направи? Има ли такава сила?

Температурата пада толкова рязко, че ръцете ми замръзват на парапета. Когато ги дръпвам рязко, ледът се троши, пада в нощта и дрънчи на паважа. Малки парчета кожа от върховете на пръстите ми остават на парапета. Отдръпвам се, решена да не извърша принудително самоубийство.

„Никога не съм те наранявала, Мак“ – припява Шинсар Дъб в ума ми.

Вдишвам рязко. Въздухът е толкова злобно студен, че прогаря гърлото и дробовете ми.

– Току-що го направи – скърцам със зъби.

Усещам любопитството ù. Тя не разбира как ме наранява. Кожата зараства.

„Това не беше болка.“

Стягам се. Не ми харесва тонът ù. Твърде гладък, твърде пълен с обещание. Опитвам се отчаяно да стигна до моето тъмно езеро навреме, за да се въоръжа срещу нея, за да се защитя, но между мен и водната ми бездна изригва стена и аз не мога да намеря път около или през нея.

Шинсар Дъб ме поваля на колене. Напрягам се срещу нея на всеки сантиметър от пътя със стиснати зъби. Тя ме шибва и аз се сривам по гръб. Ръцете и краката ми се размахват, сякаш правя ангел в снега. Закована съм на студени метални греди.

„Това, Мак – мърка Шинсар Дъб, – е болка.“

Нося се в агония. Нямам представа колко дълго ме изтезава, но през цялото време съм мъчително наясно с едно – Баронс няма да ме спаси.

Няма да реве по мен, докато ме върне в реалността, както направи последния път, когато Книгата ме смаза на улицата, последния път, когато тя ме „вкуси“.

Няма да ме отнесе обратно в книжарницата, щом свърши, да ми направи какао и да ме загърне в одеяла. Няма да ме накара да се смея, като настоява да знае какво съм аз или по-късно да ме накара да плача, когато открадвам спомен от главата му и го виждам разбит от скръб, държащ умиращо дете.

Докато Книгата ме държи разперена върху студената стомана на пода на балкона, докато всяка клетка в тялото ми бива прогорена и всяка кост систематично смазвана една по една, аз се държа за спомените.

Не мога да стигна до езерото си, но мога да стигна до външните пластове на ума си. Шинсар Дъб също е там, проучва мислите ми, сондира.

„Научава ме“, както каза веднъж преди. Какво търси?

Казвам си, че просто трябва да оцелея. Че не наранява наистина тялото ми. Само си играе с мен. Дошла е за мен тази нощ. Аз я търся. И по някаква причина отвъд моето разбиране, тя търси мен. Това ли е представата на Книгата за страховита шега?

Тя няма да ме убие. Поне не днес. Предполагам, че я забавлявам.

Само ще ме накара да ми се иска да съм мъртва, а аз познавам това чувство. Живея с него от известно време.

След неопределено, безкрайно време болката най-после утихва и аз съм изправена рязко на крака.

Ръцете ми сграбчват парапета и горната част на тялото ми е разкривена над него.

Свивам пръсти здраво. Заключвам краката си долу. Призовавам всеки грам енергия, която имам, за да направя костите си цели и силни отново. Взирам се към покривите, усилвайки волята си.

Няма да умра.

Ако умра тази нощ, светът ще остане такъв, какъвто е сега, а това е недопустимо. Твърде много хора бяха убити. Твърде много хора ще продължат да умират, ако не съм тук, за да направя нещо. Подхранена от нуждата да защитавам нещо по-велико от мен самата, аз събирам волята си и се изстрелвам като ракета към езерото в главата си.

Забивам се в стената, която Шинсар Дъб издигна между мен и моя арсенал.

В нея се появява тънка като косъм пукнатина.

Не знам кой е по-стреснат – аз или Шинсар Дъб.

После внезапно тя се ядосва.

Усещам яростта ù, но тя не е ядосана, задето пропуках стената, която издигна. Ядосана е по някаква друга причина.

Сякаш аз лично съм я вбесила някак.

Тя е... разочарована от мен?

Намирам това за неизразимо обезпокоително.

Главата ми се превърта на гръбнака ми и съм принудена да погледна надолу.

Една личност стои под мен – тъмно петно върху яркия сняг, и държи книга, затъкната под ръката си.

Личността извива глава назад и поглежда нагоре.

Преглъщам писък.

Разпознавам плаща с качулка, която се вее леко назад, подета от лекия вятър. Разпознавам косата.

Но не разпознавам нищо друго, защото (ако наистина е Фиона – бившата продавачка на Баронс и любовница на Дерек О’Баниън) тя е била одрана жива. Ужасът в това е, че след като О’Баниън я е научил да яде Ънсийли, тя не е умряла от одирането.

Инстинктът ме кара да посегна за копието. Разбира се, то не е там.

– Милост! – крещи Фиона. Одраните ù устни оголват окървавени зъби.

И аз се чудя: Останала ли е някаква милост в мен? Дали посегнах към копието, защото я съжалявам?

Или защото я мразя за това, че е имала Джерико Баронс преди мен, и то за по-дълго?

Гневът на Книгата към мен расте.

Усещам как се разлива, изпълва улицата. Той е огромен, едва сдържан.

Объркана съм.

Защо се сдържа? Защо не унищожава всичко? Аз бих, ако само се задържи мирна достатъчно дълго, за да я използвам. Тогава ще я пресъздам по начина, по който я искам.

Внезапно тя се преобразява в Звяра – сянка, по-черна от чернотата. Уголемява се, извисява се, издига се нагоре и нагоре, докато се изравнява с мен.

Задържа се във въздуха, примигвайки между собствения си ужасен лик и месото на одраното лице на Фиона.

Стискам очи.

Когато ги отварям отново, съм сама.


Дванадесет


− Тъпи шебани тъпи шебаняци! – ритам кутия по улицата. Тя профучава във въздуха, удря тухлена стена и се размазва в нея. И... пич... имам предвид „в“ нея. Няколко сантиметра навътре. Кикотя се. Знам, че някой ден някой ще мине от тук и ще каже: „Пич, как тази кутия се е забила в стената?“.

Просто още една Мистерия на Мега О’Мали! Градът е пълен с тях.

Оставям следи из цял Дъблин. Моят начин да кажа „аз бях тук!“ Маркирам го от години, откакто Ро започна да ме праща сама да върша разни задачи за нея. Придържах се към дребни неща, като да извивам скулптори пред музея съвсем леко, така че аз да знам, че са били различни, но никой друг да не забележи. Откакто стените паднаха, вече няма значение. Забивам неща в стени и в камък, пренареждам парчета чакъл, за да изписвам МЕГА, налагам стълбове в изкривени букви за „Дани“, „Опасна“ и „Пич“.

Влагам малко напереност в походката си.

Суперсила – това съм аз.

Мръщя се.

– Тъпи шебани шебаняци! – мърморя.

Хормони – това съм аз. В една минута горе, в следващата – долу. Настроенията ми се сменят с бързината, с която летят краката ми. В една минута нямам търпение да порасна и да правя секс. В следващата мразя хората, а мъжете са хора. И пич!... не е ли спермата най-гадното нещо, което сте виждали? Ъгх! Кой иска някой пич да му пръска сополи в устата?

Сама съм вече няколко дни и е суууупееер! Никой не ми казва какво да правя. Няма да си лягам. Никой не ми казва какво да мисля. Сега сме само аз и сянката ми. А ние с нея сме яки пичове. Кой не би искал да е на мое място?

Все пак... безпокоя се за тъпите овце в манастира.

Мамка му, не, не се безпокоя! Ако не искат да си извадят главите от задниците, не е мой проблем!

Жалко, че някои не искат да ме вземат насериозно. Ще трябва да им разбъркам света, за да ме видят.

Ходих до „Честър“ отново.

Нужни бяха седем от хлъзгавите тъпаци, за да ме задържат отвън този път. Не спрях да им казвам, че трябва да говоря с Ри-О, щот мисля, че той им е водач, когато Баронс не е наоколо.

А Баронс не е наоколо.

Търсих го навсякъде снощи, след като очите ми бяха омърсени от Мак, която разменяше мръсотийки с лорд Гадняр.

Пич, какво беше това? Тя би могла да има В’лане или Баронс! Кой иска да разменя слюнка с ядач на Ънсийли? Особено с този, който причини цялата шебана каша? Къде беше отишла за толкова дълго? Какво е станало с нея?

Не ме пуснаха в „Честър“. Отново, мамка му! Не съм достатъчно стара. Не е като да искам да пия или нещо. Това е отрова! Само исках да им кажа.