По фланговете на кастата на В’лане (по начина, по който другите касти, изглежда, я закрилят, допускам, че това е кастата с най-висш ранг) има неща като излезли от приказките. Нежни Фае с цветовете на дъгата, които се стрелкат като колибри на ефирни крила, сребристи нимфи, които танцуват на нежни крака, и други, които дори не мога да видя, но които оставят заслепителни дири от светлина след себе си. Те са толкова ярки и пламтящи, че биха могли да са само звезди.

Надсмивам се на нежността на армията му. Тя е ефирна, родена да се носи наоколо, да прелъстява и да ù служат.

Моята е груба, солидна. Родена да се тъпче, да убива и да властва.

Там, където Сийли крака докосват земята, снегът се топи със съскане. Вдига се пара и през пукнатините разцъфват цветя, насищащи въздуха с аромата на жасмин и сандалово дърво. Краят на улицата, където са Сийли, е окъпан в златна светлина.

Върху камъните, по които минават копитата и люспестите кореми на моята армия, се оформя кора от черен лед. Нощта ни прегръща. Ние се процеждаме от тъмнината като безшумни сенки.

Само веднъж преди Сийли и Ънсийли са се срещали така. И в този ден Сийли кралицата умряла. Това е същината на легенди, никога невиждани от хора, освен, може би, в сънищата ни.

Деформирани чудовища и противни демони се взират с гибелни, пълни с омраза очи към своите съвършени златни съответствия.

Ангели гледат свирепо и с презрение към извращенията, които никога не е трябвало да бъдат раждани, които помрачават съвършенството на Фае расата и петнят честта ù само с това, че съществуват.

Чудя се какво мисли Даррок, като ги събира така.

Спираме на десетина крачки едни от други.

Лед и жега се сблъскват на улицата.

Дъхът ми замръзва във въздуха, после се превръща в пара, когато минава през невидима граница. По паважа между нас се въртят вихрушки, събират несмилаемите останки от хора, които Сенките са оставили след себе си, и започват да се оформят малки торнада.

Осъзнавам, че който и да е измислил приказката, че Фае не чувстват, е пробутвал пълни глупости. Те изпитват пълната гама от човешки емоции. Просто се справят с тях различно – с търпение, родено от вечността. Обучени на придворни маниери, те надяват маски на безчувственост, защото имат безкрайност, за да играят своите игри.

Докато се изучаваме пред бързо растящи торнада, си спомням как В’лане ми разказа, че са унищожили собствения си свят, докато са се били. Разпукнал се е от край до край. Затова ли е било? Ще продължи ли да расте смущението във времето, създадено от сблъсъка на тези два могъщи двора, ако се сбият? Ще разкъса ли това и моя свят? Не че имам нещо против, след като възнамерявам да го пресъздам с Книгата, но тя ми трябва преди този свят да бъде разрушен.

Което значи, че това буреносно състояние трябва да спре.

– Стига мелодрама, В’лане – казвам студено.

Очите му са очи на непознат. Той ме гледа със същото изражение, което отправя на чудовищата зад гърба ми. Малко съм ядосана да разбера, че не гледа Даррок. Погледът му се плъзва по него, сякаш той изобщо не е там. Той е падналият Фае, предател на тяхната раса, отговорният за разкъсването на стените. Аз съм просто шийте зрящ, опитващ се да оцелее.

Поръсен със злато гръцки бог, стоящ отдясно на В’лане, се надсмива:

– И това... нещо... е човекът, когото каза, че трябва да браним? Тя общува с извращения.

Златокожа богиня отляво ръмжи:

– Унищожи я веднага!

Стотици Сийли, вървящи, танцуващи и летящи, започват да крещят за моята смърт.

Без да махам очи от тях, аз се сопвам на Даррок:

– Наистина бих могла да използвам копието си сега.

Допускам, че все още е в него, че В’лане не го е изтръгнал някак от него, както го взема от мен.

Докато дребните, нежни Фае започват да предлагат методи за екзекуцията ми, кой от кой по-бавни и по-болезнени, богът и богинята от двете страни на В’лане го обстрелват:

– Тя е човек, а е избрала мрачните! Погледни я! Носи техните цветове!

– Ти каза, че ни боготвори!

– И че ще ни се подчинява във всичко!

– Те са я докоснали! Подушвам го по кожата ù! – богът изглежда отвратен... и възбуден. Пъстрите очи бляскат със златни искри.

– Те са я използвали! – ръмжи богинята. – Тя е омърсена. Няма да я търпя в двора!

– Тишина! – прогърмява В’лане. – Аз водя Истинската раса от името на кралицата ни. Аз говоря от името на Авийл!

– Това е неприемливо!

– Възмутително!

– Непоносимо, В’лане!

– Ще правиш, каквото аз кажа, Дрий’лия! Аз решавам съдбата ù. И само аз ще отнема живота ù.

Прошепвам на Даррок:

– Трябва да вземеш решение, и то бързо.

– Те винаги преиграват – шепне Даррок. – Едно от многото неща, които презирах в двора. Заседание на Висшия съвет може да продължава така няколко човешки години. Дай им време! В’лане ще ги подчини.

Едно от мъничките крилати Сийли разкъсва строя и се стрелка право към главата ми. Аз се навеждам, но то лети около мен.

Стряскам се, когато чувам, че избухвам в смях.

Още две от тях нарушават строя и започват да свистят в плътни кръгове около главата ми.

Докато бръмчат около мен, смехът ми става истеричен. Няма нищо смешно в ставащото, но все пак аз рева и пухтя от смях. Не мога да го спра. Никога не съм била толкова развеселена през целия си живот. Хващам се за стомаха и се превивам надве, кикотя се силно, давя се в хълцания от пресилено веселие, докато те се движат все по-близо около мен. Ужасена съм от звуците, излизащи от устата ми. Потресена съм от неконтролируемата им природа. Мразя Фае и техния начин да отнемат волята ми.

– Спри да се смееш! – ръмжи Даррок.

Веселието ме е докарало до ръба на истерията и ми причинява болка. Успявам да повдигна глава от коленете си достатъчно, за да му хвърля мръсен поглед. Бих искала да спра да се смея. Но не мога.

Искам да му кажа да накара проклетите неща да се махнат, само че не мога да дишам, не мога дори да затворя устни достатъчно дълго, за да изстържа съгласните. Каквито и да са тези малки Сийли чудовища, специалността им е смях до смърт. Какъв проклет начин да си отидеш. След само няколко минути страните ме болят от конвулсии, коремът ми гори и съм толкова останала без дъх, че съм замаяна. Чудя се колко дълго отнема да умреш от принуден смях. Часове? Дни?

Четвърто дребно Фае поема играта и аз се подготвям да се гмурна навътре, да намеря оръжие в моята мрачна пещера с езеро, когато внезапно един дълъг език, от който капе отрова, профучава покрай ухото ми и дръпва нежното Сийли право от въздуха.

Чувам хрущящи звуци зад мен.

Кикотя се безпомощно.

– В’лане! – пищи златната богиня. – Това нещо, това ужасно нещо изяде М’рии!

Чувам още едно плющене, последвано от още крущящи звуци и второ изчезва. Кудкудякам диво.

Останалите две се оттеглят, размахали мънички юмручета и крещят на език, който не разбирам. Дори ядосани, звукът, който издават, е по-красив от ария.

Смехът ми изгубва принудения си характер.

След един дълъг момент съм способна да се отпусна и спирам да издавам побъркани звуци на веселие. Смехът преминава в стонове, после в тишина. Пускам стомаха си и гълтам студен, облекчаващ дробовете ми въздух.

Изправям се, внезапно разярена, а тази емоция е изцяло моя. Писна ми да бъда уязвима. Ако имах копието си, тези гадни малки феи, причиняващи смях до смърт, нямаше никога да се осмелят да ме приближат. Щях да ги намушкам във въздуха и да направя от тях Фае кебап.

– Приятелите – съскам на Даррок – се доверяват един на друг.

Но той не. Виждам го в лицето му.

– Каза, че ще ми го дадеш, за да мога да ни защитя.

Той се усмихва леко и знам, че си спомня как умря Малуш – бавно, ужасяващо, изгнивайки отвътре навън. Копието убива всичко Фае. И тъй като Даррок е ял толкова много Ънсийли, той е нашарен с вени от Фае. Едно мъничко бодване с върха на копието ми би било смъртна присъда.

– Ние все още не сме нападнати.

– С кого говориш, човеко? – настоява богинята.

Поглеждам Даррок, който свива рамене.

– Казах ти, че първото Сийли, което ме види, ще се опита да ме убие. Следователно те не ме виждат. Моите принцове ме пазят скрит от техния взор.

Сега разбирам защо погледът на В’лане се плъзна през него, сякаш не беше там. Той не е.

– Значи за тях изглежда, че единствено аз стоя тук? Мислят, че аз водя твоята армия!

– Не се страхувай, шийте зрящ! – казва В’лане студено. – Подушвам покварата на това, което нявга е било Фае, а сега канибализира расата ни. Аз знам кой води тази армия. Колкото до този твой приятел, този, с когото така неразумно вървиш, няма приятели. Винаги е служил само на собствените си цели.

Врътвам глава.

– Ти мой приятел ли си, В’лане?

– Щях да бъда. Предлагах ти защитата си многократно.

Богинята ахва.

– Предлагал си нашата защита и тя е отказала? Избрала е тези... неща пред нас?

– Тишина, Дрий’лия!

– Туата де Данан не предлагат два пъти! – пуши тя.

– Казах да мълчиш! – сопва се В’лане.

– Явно ти не раз-...

Ахвам.

Дрий’лия няма уста. Има само гладка кожа там, където бяха устните ù. Нежни ноздри трептят под древни, изпълнени с омраза очи.

Златният бог се премества, за да я прегърне. Тя отпуска глава на рамото му и го сграбчва.

– Това беше ненужно – казва той на В’лане сковано.

Поразена съм от абсурдността на момента. Ето, стоя тук, между враждебните половини на най-могъщата раса, която можем да си представим. Те са във война една с друга. Те се презират и си съперничат за една и съща награда.