Поглеждам към Даррок. Чудех се каква ще е реакцията му, ако се опитам да си взема копието. Сега виждам в очите му изражение, което не беше там преди малко. Аз съм едновременно по-голям пасив, отколкото е мислел, и по-голям актив. И това му харесва. Той обича силата. Да я има и да има жена, която я притежава.

Мразя да вървя с Ънсийли принцове зад гърба. Но забележката му за Сийли, които събират армии, невежеството ми за руните, които държа в ръце, и ледените мрачни Фае, обградили ме като сандвич, са доста убедителни аргументи.

Вирвам глава, отмятам тъмни къдрици от очите си и го поглеждам. Харесва му, когато използвам името му. Мисля, че това го кара да се чувства, сякаш отново е с Алина. Алина беше мека и южнячка до корен. Южняшките жени знаем едно-две неща за мъжете. Знаем как да използваме имената им често, да ги караме да се чувстват силни, необходими, сякаш имат последната дума, дори когато я нямат, и как винаги, ама винаги да ги караме да вярват, че са спечелили най-добрата награда в единственото състезание, което има значение, в деня, когато казваме „да“.

– Ако влезем в битка, Даррок, ще ми обещаеш ли да ми върнеш копието, за да мога да помогна да се защитим? Ще позволиш ли това?

Харесват му думите „да помогна да се защитим“ и „позволиш“. Виждам го в очите му. На лицето му се появява усмивка. Той докосва бузата ми и кимва.

– Разбира се, МакКайла.

Поглежда принцовете и те вече не са до мен.

Не съм сигурна как да върна руните. Не съм сигурна, че могат да бъдат върнати.

Когато ги мятам през рамо, принцовете издават звук като избухващи кристални бокали, сякаш пресяват набързо, за да избегнат руните. Чувам как руните се изпаряват и съскат, когато падат на паважа.

Смея се.

Даррок ме поглежда.

– Аз се държа прилично – отговарям сладко. – Не можеш да кажеш, че не са го предвидили.

Ставам по-добра в това, да го разчитам. Той ме намира забавна. Изтривам длани в кожените панталони, опитвайки се да се отърва от кървавия остатък от руните. Опитвам с ризата. Но няма полза. Червеното е попило.

Когато Даррок поема ръката ми и ме повежда по уличката между „Книги и дреболии Баронс“ и гаража на Баронс, който подслонява колекцията от коли, за които жадувах, не поглеждам настрани. Държа погледа си право напред.

Загубих Алина, не успях да спася Крисчън, убих Баронс, сближавам се с любовника на сестра ми. Нараних Дани, за да я прогоня, а сега съм се съюзила с армията на Ънсийли.

Очите ми са в наградата. Няма връщане назад.


Десет


Започва да пада сняг, който покрива нощта с мека бяла тишина. Вървим през нея – петно Ънсийли, с тъпчене и пълзене към Темпъл Бар.

Зад мен има касти, които съм виждала само веднъж преди – в нощта, когато Даррок ги доведе през долмена. Нямам желание да ги видя по-отблизо, отколкото в онази нощ. Някои Ънсийли не са толкова лоши за гледане. Момчетата носорози са отвратителни, но край тях не се чувстваш... мръсен. Други... ами, дори начинът, по който се движат, кара кожата ти да се гърчи, да се чувстваш слизест там, където се спират очите им.

Докато подминаваме една улична лампа, хвърлям поглед към постер, който виси вяло от нея: „Ежедневникът на Дани, 97 дни ССС“.

Заглавието се фука, че тя е убила Ловец. Поставям се в главата на Дани, за да разбера датата. Отнема ми минута, но схващам – след като стените се срутиха. Извършвам бърза сметка. Последният ми ден в Дъблин беше дванайсти януари.

Деветдесет и седем дни от Хелоуин (нощта, когато стените се срутиха) прави пети февруари.

Което значи, че ме е нямало двайсет и четири дни, вероятно повече. Постерът беше отрупан, овехтял от природните сили. Още малко сняг и нямаше да го видя.

Колкото и дълго да ме е нямало, Дъблин не се е променил особено.

Въпреки че много от уличните лампи, които бяха изтръгнати от цимента и унищожени, са били подменени, а счупените светлини поправени, електричеството все още не работи. Тук и там бръмчат генератори, издайници за живот, барикадиран в сгради или сврян в подземия.

Подминаваме червената фасада на самия Темпъл бар. Поглеждам вътре. Не мога да спра. Обичах това място ПСС – преди стените да се срутят.

Сега е тъмна черупка с разбити прозорци, обърнати маси и столове и подобни на хартия обвивки от човешки останки. От начина, по който са скупчени, знам, че посетителите са били скупчени вътре, сгушени заедно, когато краят е дошъл.

Спомням си как изглеждаше Темпъл бар, когато го видях за първи път – ярко осветен, с хора и музика, изливащи се от отворените врати върху павираните улици на ъгъла. Момчета ми подсвиркваха. Бях забравила скръбта си по Алина за благословени една или две секунди. После, разбира се, се мразех затова, че съм забравила.

Мога почти да чуя смеха, напевния ирлански говор. Сега всички са мъртви като Алина и Баронс.

Спомням си как прекарах дългата седмица преди Хелоуин, кръстосвайки улиците на Дъблин на часове от края, от зори до здрач, чувствах се безпомощна, безполезна с всичките ми предполагаеми умения на шийте зрящ. Не бях сигурна дали някоя от нас ще преживее Хелоуин, затова се опитах да запълня с живот тези последни няколко дни.

Бъбрих с уличните продавачи и играх табла с беззъби старци, които говореха версия на английски, толкова тежко изкривена от диалект и венци, че разбирах едва всяка пета дума, но нямаше значение. Те се наслаждаваха на вниманието на красиво момиче, а аз жадувах за родителска утеха.

Посетих известните туристически места. Ядох в долнопробни кръчми и надигах шотове уиски с всеки, който искаше да го прави с мен.

Влюбих се в града, който не можех да защитя.

След като Ънсийли избягаха от затвора си и нападнаха града (тъмен, изгорял и разбит), бях решена да го видя възстановен.

Сега жадувах да го заменя.

– Усещаш ли я, МакКайла? – пита Даррок.

Държа сетивата си на шийте зрящ колкото е възможно по-затворени. Уморена съм и нямам желание да намеря Шинсар Дъб. Не и преди да науча всичко, което той знае.

Отварям сетивата си предпазливо и включвам „звука“ на две по скала от нула до десет. Сетивата ми на шийте зрящ прихващат същността на безброй неща Фае, но никое от тях не е Шинсар Дъб.

– Не.

– Има ли много Фае?

– Градът гъмжи от тях.

– Светъл или Мрачен двор?

– Не действа така. Мога единствено да засека Фае, не принадлежността им или кастата.

– Колко?

Настройвам звука на три и половина. Една десета от толкова много Фае близо до мен ме караха да се държа за корема и да се опитвам да не повърна. Сега се чувствам заредена. По-жива, отколкото искам да бъда.

– От всичките ни страни са, по двама и по трима. По покривите над нас са и в небето. Нямам усещането, че наблюдават нас, по-скоро наблюдават всичко – и те ли търсят моята Книга? Ще ги убия всички! Моя е!

– Стотици? – притиска той.

– Хиляди – поправям го.

– Организирани?

– Има една група на изток, която е значително по-голяма от другите, ако това питаш.

– Тогава отиваме на изток – казва той. Обръща се към принцовете и излайва команда. Те изчезват.

Изказвам на глас растящо подозрение:

– Не са наистина заминали, нали? Никога не са, когато ги отпращаш.

– Остават наблизо, наблюдават, но без да бъдат видени. Те са на едно пресяване разстояние с част от моята армия.

– А когато намерим тази група Фае? – настоявам.

– Ако са Ънсийли, значи са мои.

– А ако са Сийли?

– Тогава ще ги изгоним от Дъблин.

Добре. Колкото по-малко Фае на пътя ми, толкова по-добре.

Малцина някога са виждали Сийли, освен редките смъртни, откраднати и държани в двора на Фае и, разбира се, Баронс, който някога е прекарал доста време там, спал е с принцеса, преди да я убие и да вбеси В’лане за цяла вечност.

Виждала съм хиляди Ънсийли, но до този момент дори аз – изключителен шийте зрящ – бях видяла само един Сийли.

Бях започнала да се чудя защо.

В тъмните часове на нощта се питах дали той не е единственият останал, дали не крие нещо или може би изобщо не е Сийли, въпреки доказателството в подкрепа на твърдението му.

Всичките ми съмнения се изпаряват, когато го виждам такъв, какъвто е в момента.

Това са Сийли.

Най-после са си размърдали задниците и са започнали да обръщат внимание на кашата, която са сътворили в моя свят. Предполагам, че не са могли да си помръднат пръста преди.

Дори толкова изпълнена с омраза към всички Фае, колкото съм аз, не мога да отрека, че В’лане прилича на ангел-отмъстител, който се спуска от небето, за да намести света ми обратно на своята ос и да разчисти цялата каша. Сияещ, златен и хипнотизиращ, той води армия от ангели.

Високи, грациозни, мускулести, те стоят рамо до рамо с него, изпълвайки улицата. Поразителни, с кадифена кожа, изпъстрени със злато, те са толкова смразяващо изящни, че ми е трудно да ги гледам, а аз съм имунизирана към очарованието им вследствие на това, че бях При-я – пристрастена към секс с Фае. Те са не от този свят, божествени.

Има десетки от кастата на В’лане, мъжки и женски. Притежават ужасяващ еротизъм, който ги прави смъртоносни за хората. Ако някой учен успее да пипне някой от тях, за да го изучава, може би ще открие, че кожата им отделя феромон, за който ние копнеем. Това не би ме учудило.

Под древни чужди очи с цветовете на дъгата, на неустоими устни се рее вечното обещание за усмивка. Въпреки всичко, което съм преживяла в техни ръце, искам да изтичам напред и да падна на колене пред тях. Искам да плъзна длани по безупречната им кожа, да открия дали на вкус са също толкова невероятни, колкото на мирис. Искам да бъда приласкана в прегръдка на Фае, да се откажа от спомени, ум и воля и да бъда отнесена в двора на Фае, където да остана вечно млада, обвита от илюзия.