Мисля, че ще пищя, докато той стане.

Баронс беше този, който ми каза да не вярвам, че нещо е мъртво, докато не го изгоря, не разръчкам пепелта му, а после не изчакам ден-два, за да видя дали нещо няма да се вдигне от нея.

Със сигурност не се очаква да го изгоря.

Не мисля, че има някакви обстоятелства, при които бих могла да го направя.

Ще клеча.

Ще пищя.

И той ще стане. Мрази, когато съм мелодраматична.

Докато го чакам да се съживи, се ослушвам за драскане по ръба на скалата. Наполовина очаквам Риодан да довлече почупеното си, окървавено тяло през ръба. Може би той също не е наистина мъртъв. Все пак сме в света на Фае или поне в Сребрата. Кой знае кой свят е това? Може водата да има възстановителни сили. Трябва ли да опитам да вкарам Баронс в нея? Може би сме във Фантазия и ужасното нещо, което се случи, е кошмар и аз ще се събудя на дивана в „Книги и дреболии Баронс“, а знаменитият, вбесяващ собственик ще повдигне вежда и ще ме погледне с онзи поглед, аз ще кажа нещо смислено и животът отново ще бъде чудесен, отново натъпкан с чудовища и дъжд, точно както го харесвам.

Клеча.

Няма дращене по камъните или по глината.

Мъжът с копието в гърба не помръдва.

Сърцето ми е пълно с дупки.

Той даде живота си за мен. Баронс даде живота си за мен. Моят егоистичен, арогантен, константен задник беше константна скала под краката ми, беше готов да умре, за да мога да живея аз.

Защо, по дяволите, би го направил?

Как да живея с това?

Хрумва ми ужасна мисъл. Толкова ужасна, че за няколко мига затъмнява дори скръбта ми. Никога нямаше да го убия, ако не се беше появил Риодан. Дали Риодан ме беше измамил? Дали е дошъл тук, за да убие Баронс, който не е бил непобедим, а просто труден за убиване? Може би Баронс е можело да бъде убит само в животинската си форма и Риодан е знаел, че трябва да бъде тук, за да ме защити. Дали не е било сложна хитрост, която няма нищо общо с мен? Дали Риодан не е работил с ЛГ, дали не са искали да премахнат Баронс от пътя си, за да им е по-лесно да се справят с мен и дали отвличането на родителите ми не е било просто трик с ръцете? „Гледай там, докато убиваме мъжа, който заплашва всички ни!“ Или може би Баронс е бил прокълнат да изживее някаква адска присъда и да може да бъде убит само от някой, на когото има доверие, а той вярваше на мен. Под цялата тази студена арогантност, под присмеха, под непрестанния натиск, дали не ми беше дал тази най-лична част от себе си – доверието, което не бях заслужила. Не бих могла да докажа това твърдение по-сигурно, отколкото ако го бях намушкала в гърба?

О, не, момент! Аз направих точно това. Доверих се на думата на Риодан и се обърнах срещу него.

Обвинението в предателство в погледа на звяра не беше илюзия. Джерико Баронс се взираше в мен иззад тези предисторически вежди, оголваше зъби, а в свирепите му жълти очи проблясваше упрек и омраза. Той беше моят демон-пазител, а аз го бях убила.

Дали не ме беше презрял, за това, че не виждах мъжа отвътре през кожата на звяра, която носеше?

„Виж мен!“ Колко пъти ми беше казвал това? „Виж мен, когато гледаш мен!“

А когато беше най-важно да го видя, се бях оказала сляпа. Той ме следваше на всяка крачка, отнасяше се с мен с характерната бароновска комбинация от агресия и животинско чувство за собственост, а аз нито веднъж не го разпознах.

Аз го провалих.

Беше дошъл при мен във варварска, нечовешка форма, за да ме опази жива. Беше се отзовал на моето АУ обаждане, независимо какво е му е коствало това, със съзнанието, че ще се превърне в безмозъчен, беснеещ звяр, способен само да убива всичко в непосредствена близост, освен едно.

Мен.

Боже, този поглед!

Покривам лице с ръце, но картината не се маха – звяр и Баронс, тъмната му кожа и екзотичното лице, сивата му кожа и примитивните черти. Тези древни очи, които са видели толкова много и които искаха в замяна само да бъдат видени, в спомена ми горят с презрение: „Не можа ли да ми се довериш поне веднъж? Не можа ли да се надяваш на най-доброто поне веднъж? Защо избра Риодан пред мен? Аз те пазех жива. Имах план. Някога разочаровал ли съм те?“

– Не знаех, че си ти! – дълбая длани с ноктите си. Те кървят за кратко, после заздравяват.

Но звярът/Баронс в ума ми не е приключил да ме измъчва. „Трябваше. Взех пуловера ти. Подуших те и ти осигурих преминаване. Убих прясно, нежно месо за теб. Пиках около теб. Показах ти в тази форма, както във всяка друга, че си моя. А аз се грижа за това, което е мое.“

Сълзите ме заслепяват. Превивам се надве. Боли толкова силно, че не мога да дишам, не мога да помръдна. Изгърбвам се, свивам се на кравай и се люлея.

Отвъд болката, ако има такова място, знам някои неща.

Неща като: Според Риодан (ако не е предател, а в случай, че е и някак все още е жив, ще го убия така, както убихме Баронс) имам дамга на тила, поставена там от лорд Господар, който вероятно още държи родителите ми, тъй като щом Баронс е тук, значи очевидно никога не е стигал до Ашфорд.

Освен ако... времето тече различно в Сребрата и той е имал време да стигне до Ашфорд, преди да набера АУ, призовавайки го тук – в седмото измерение, в което съм, откакто влезнах в хлъзгавия розов коридор на лорд Господар в Дъблин.

Нямам представа колко дълго съм била в Залата на всички дни или колко време е минало в истинския свят, докато се припичах на слънце с Крисчън на езерото.

Някога, благодарение на В’лане, прекарах един следобед на плаж в света на Фае с илюзията за сестра ми и това ми струваше цял месец в човешкия свят. Когато се върнах, Баронс беше бесен. Беше ме оковал с верига за една греда в гаража си. Носех яркорозови бански с прашки.

Спорихме.

Затварям очи и прегръщам спомена.

Той стои там – ядосан, обграден от игли и бои, на път да ме татуира (или по-точно, да се престори, че ме татуира там, където вече ме е татуирал, но аз още не съм разбрала), за да може да ме проследи, ако някога реша да направя нещо толкова глупаво, като да се съглася отново да остана в света на Фае за какъвто и да е период от време.

Казвам му, че ако ме татуира, приключваме. Обвинявам го, че никога не е изпитвал нещо повече от алчност и му се присмивам, че е неспособен да обича. Наричам го наемник, упреквам го, че е изгубил контрол, когато не е могъл да ме намери и е разбил магазина и язвително добавям, че ако понякога му става, то несъмнено е от нещо като пари, артефакт или книга, а не от жена.

Помня всяка дума от отговора му: „Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като всеки друг играч в тази игра и никога няма да съм като В’лане, и ми става много често, а не само понякога. Понякога е заради разглезено момиченце, което не е жена. И да, разбих магазина, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти красив свят се е преобърнал с главата надолу, но това се случва с всички и те успяват да продължат напред. Начинът, по който продължаваш, те определя като човек.“

Като погледна назад, виждам през себе си с патетична лекота.

Ето ме там, вързана за греда, почти гола, сама с Джерико Баронс – мъж, който е толкова далеч от представите ми за истински мъж, но, Боже, той ме възбужда! Той планира да работи бавно и внимателно по голата ми кожа с часове. Коравото му татуирано тяло е неизречено обещание за посвещаване в таен свят, в който бих могла да изпитам неща, които дори не мога да си представя, и аз искам той да работи по мен с часове. Отчаяно. Но не да ме татуира. Предизвиквам го с най-доброто от моите наивни, закърнели способности. Искам да вземе от мен това, което нямам куража да предложа.

Какво сложно, нелепо, саморазрушително чувство! Боя се да помоля за това, което искам. Боя се да призная собствените си желания. Движена съм от ограниченията на възпитанието, а не от природата. Дойдох в Дъблин, носейки оковите на ограниченията си. Аз цялата бях възпитание.

Той целият беше природа, опитваше се да ме научи да се променя.

Както казах – степени на отрицание.

Той се беше облегнал на мен в онзи гараж, секс и едва сдържано насилие, а когато бях усетила възбудата му, се бях почувствала толкова дива и жива отвътре, че по-късно трябваше да сваля банския си и да се погрижа за себе си под душа отново и отново, представяйки си един съвсем различен развой на събитията в гаража му. Такъв, който би отнел цяла нощ.

Бях си казала, че е заради прекарания ден в непосредствена близост до Секс-до-смърт-Фае. Още една лъжа.

Беше ме развързал и ме беше пуснал.

Ако сега бях окована за тази греда, нямаше да имам проблем да му кажа точно какво искам. И това нямаше да включва развързването ми. Поне не в началото.

Фокусирам се през сълзите.

Трева. Дървета. Той.

Лежи по очи. Трябва да отида при него.

Земята е влажна, кална от снощния дъжд, от кръвта му.

Трябва да го почистя. Не бива да е мърляв. Баронс не обича да е мърляв. Той е педантичен, облича се изискано. Може да съм му оправяла реверите няколко пъти, но е било само като извинение да го докосна. Да навляза в личното му пространство. Да упражня интимност, за да подчертая, че имам това право. Непредвидим като гладен лъв, той е всявал страх у всички други, но никога не е разкъсвал моето гърло, само ме е облизвал и въпреки че езикът му беше малко груб понякога, си струваше да вървя до краля на джунглата.

Сърцето ми ще се пръсне.

Не мога да го направя. Съвсем скоро минах през това със сестра ми. Съжаление върху съжаление. Пропуснати възможности. Лоши решения. Скръб.