– Никой не знае какво наистина е направил кралят, след като е полудял. Може би е направил един от камъните различен, за да го скрие по-добре.

– Камъните не стават хора!

– Но Шинсар Дъб се опитва да направи точно това.

Присвивам очи. Прав ли беше Риодан? За това ли беше всичко – Книгата искаше веществена, съзнателна форма? Интересно, че и той, и Даррок вярваха в това, сякаш, може би, го бяха обсъждали, докато оформяха други планове, като да убият Баронс и да го махнат от пътя! Все пак Баронс ме върна от състоянието ми на При-я, в което толкова лесно можех да бъда използвана. Какво проклето неудобство за тях!

– Но хората, които превзема, продължават да се самоубиват – казвам.

– Защото Книгата не е открила някой, достатъчно силен, за да издържи сливането.

– Какво имаш предвид под да издържи сливането? Да не казваш, че точната личност би могла да вземе Шинсар Дъб, без да се самоубие?

– И да я контролира – казва той самодоволно.

Вдишвам рязко. За първи път научавам нещо такова. А той звучи толкова уверен, толкова сигурен.

– Да използва Книгата, вместо да бъде използван?

Той кимва.

Недоверчива съм.

– Просто да я вдигне и да я отвори? Без вреда, без поквара?

– Да попие цялата сила.

– Как? Коя е тази „точна личност“? – настоявам. Аз ли бях? Затова ли можех да я проследя? Затова ли наистина всички преследваха мен? Той ми се усмихва подигравателно.

– О, незначителен човек! Ти страдаш от такава заблуда за величие. Не, МакКайла. Никога не си била ти.

– Тогава кой?

– Аз.

Зяпвам го. Той ли? Оглеждам го от горе до долу. Защо? Как? Какво знае той, което аз не знам? Което Баронс не е знаел?

– Какво е толкова специално в теб?

Той се смее и ме поглежда с поглед, който казва: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа това?“. Мразя, когато хората ми хвърлят моите погледи в лицето.

– Но аз ти казах. Отговорих на въпросите ти.

– Незначителни въпроси.

Присвивам очи.

– Ако знаеш как да се слееш с нея, защо настоя да донеса камъните в тунела с мен, когато отвлече родителите ми? Защо толкова се интересуваш от тях?

– Казано е, че камъните могат да я приковат. Нямах голям успех да я приближа. Ако не мога да я доближа достатъчно сам, ще трябва да ги използвам. Ти ще я проследиш, камъните ще я спрат, а аз мога да свърша останалото.

– Защото ядеш Ънсийли ли? Затова ли ще можеш да го направиш? – аз мога да накълцам и погълна най-добрите от тях. Ще видите как Мак се тъпче.

– Едва ли.

– Значи е заради нещо, което си? Нещо, което си направил? Нещо, което знаеш как да направиш? – усещам лудостта в гласа си и това ме ужасява, но ако той знае начин да избегне цялата абсурдност, да вземе четвъртия камък от В’лане, да събере петимата друиди (Баронс беше съвсем сигурен, че един от тях е Крисчън, а той е изгубен в Сребрата), да разбере пророчеството и да извърши някаква сложна церемония, искам да знам какъв е. Ако има пряк път, ако има някаква възможност да постигна целта си за часове или за дни, вместо да се опитвам да преживея агонизиращи седмици или дори месеци, аз искам да го знам. Колкото по-малко време трябва да прекарам в тази адска реалност, толкова по-добре.

– Виж се, МакКайла! Цялата поруменяла и сияеща, слюнчиш се от идеята да се слееш с Книгата – златните точици в очите му започват отново да блещукат.

Бих познала този поглед на всяко мъжко лице.

– Толкова много приличаш на Алина – мърмори той – и си толкова различна от нея.

Това е разлика, която той, изглежда, оценява.

– Какво е толкова специално в теб? Защо ти ще можеш да се слееш с Книгата? – настоявам. – Кажи ми!

– Намери Книгата, МакКайла! И ще ти покажа.

* * *

Когато най-после откриваме стаята със Среброто, тя е точно както Даррок я описа – в нея няма други мебели, освен едно-единствено огледало, три метра на метър и половина. Огледалото, изглежда, е било поставено без някаква следа в това, от което са направени стените в Къщата.

Но умът ми изобщо не е в Среброто. Все още съм замаяна от това, което ми каза Даррок.

Друго парче от пъзела, което ме вбесяваше, си пада на мястото. Бях озадачена от решителността му да вземе Книгата, когато никой от нас не знаеше как да я докосне, да я премести, да я приклещи, да направи едно-единствено проклето нещо с нея, без да бъде превзет, превърнат в зло и накрая убит, след като е бил принуден да унищожи всички около себе си.

Освен че се чудех защо Даррок не беше по-жесток, се чудех и защо я търсеше, след като нямаше да е в състояние да я използва, когато дори аз и Баронс трябваше да признаем, че преследването на това нещо е безсмислено.

И все пак Даррок никога не омекна. Продължи да праща своите Ънсийли да тършуват из Дъблин непрестанно. През цялото време, докато аз съм се препъвала в мрака, опитвайки се да разбера къде са четирите камъка, кои са петимата и какво казва пророчеството, Даррок е следвал много по-лесен път.

Знаел е начин да се слее с Шинсар Дъб... и да я контролира!

Нямам никакво съмнение, че Даррок казва истината. Нямам представа как или откъде е намерил тази информация, но определено знае как да използва Шинсар Дъб без да бъде покварен.

Искам това знание!

Наблюдавам го през присвити очи. Вече не бързам да го убивам. Всъщност на този етап бих убила, за да защитя копелето.

Пречиствам мисията си наум. Не се нуждая от пророчеството, от камъните или от друидите. Никога няма да се наложи да се съюзя с В’лане в бъдеще.

Трябва ми само едно – да разкрия тайната на Даррок.

Щом като я науча, мога да сгащя Книгата и сама. Нямам проблеми да я приближа. Тя обича да си играе с мен.

Ръцете ми треперят от вълнение, което е трудно да удържа. Може да ми отнеме цяла вечност, ако се опитам да изпълня абсурдните условия от пророчеството. Новият ми план може да бъде постигнат за дни и да сложи бърз край на скръбта ми.

– Защо доведе Ънсийли през долмена в склада на ЛаРу, когато имаш Сребро, което можеше да използваш? – прибягвам до незначителни въпроси, за да приспя вниманието му. После ще пробутам един голям. Като повечето мъже, които искат да бъдат крале, той обича да слуша гласа си.

– Нисшите касти Ънсийли се разсейват от всичко, с което могат да се хранят. Трябваше ми кратък проход, лишен от живот, през който да ги прокарам. Иначе никога нямаше да ги изведа от този свят, за да ги вкарам в твоя. Освен това много от тях нямаше да минат през толкова малък отвор.

Спомням си ордата Ънсийли (някои дребни и миниатюрни, други месести и огромни), която се изля през гигантския долмен в нощта, когато за първи път хвърлих поглед върху облечения с кървавочервена роба лорд Господар и осъзнах, за мой най-голям ужас, че това е приятелят на сестра ми. Нощта, когато Малуш едва не ме уби и щеше да го направи, ако Баронс не се беше появил като по чудо и не ме беше спасил. Опитвам се да прогоня спомена, но е твърде късно.

Аз съм в склада, притисната между Даррок и Малуш...

Баронс тупва до мен, дългото му черно палто пърха.

„Това беше просто глупаво, госпожице Лейн – казва той с онази негова подигравателна усмивка на уста. – Те щяха да разберат коя си ти съвсем скоро.“

Бием се с Даррок и слугите му. Малуш ме ранява тежко. Баронс ме отнася обратно в книжарницата си, където ме лекува. За първи път ме целува. Не бях изпитвала нищо подобно до онзи момент.

После ме спаси още веднъж... а какво направих аз, когато той се нуждаше от мен?

Убих го.

Безмълвният писък се връща, издува се в мен. Нужна ми е цялата сила, която притежавам, за да го преглътна.

Препъвам се.

Даррок хваща ръката ми и ме закрепва.

Отърсвам го.

– Добре съм. Просто съм гладна – не съм. Тялото ми е изключило. – Да се махаме от тук! – пристъпвам в Среброто. Очаквам да срещна съпротива, каквато съм срещала винаги преди, когато съм влизала в Сребро, затова навеждам глава и притискам напред силно. Повърхността на Среброто е плътна, лепкава.

Просвам се от другата страна с главата напред. Скачам на крака и се обръщам към него, докато той се плъзга през огледалото с плавна грация.

– Какво направи? Бутна ли ме?

– Не съм направил такова нещо. Може би това е начинът на Среброто да каже сбогом на камъните – присмива се той.

Не се бях замислила какъв ефект може да имат. Бях забравила за тях, след като бях натъпкала покритата с руни торбичка в раницата си. Сетивата ми на шийте зрящ, изглежда, не действаха в Сребрата. Не усещам студения мрачен огън на камъните в дъното на мозъка си.

Той се подхилва.

– Или може би пожелава на добър час на теб, МакКайла. Дай ми ги! Аз ще ги нося през следващото Сребро и ще видим какво ще стане тогава.

Следващото сребро? Едва тогава осъзнавам, че не сме обратно в Дъблин, а в друга бяла стая, в която има десет огледала. Направил е така, че за всеки друг да е трудно да го проследи. Чудя се къде водят останалите девет.

– Като че ли бих ти ги дала – мърморя. Намествам раницата и се изтупвам.

– Не искаш да знаеш човек ли си, или си камък? – предизвиква ме той. – Ако аз ги нося и следващото огледало те изхвърли със същата сила, ще имаме отговор.

Аз не съм камък.

– Просто ми кажи кое огледало води в Дъблин!

– Четвъртото отляво.

Тръгвам напред, но този път внимателно – нямам настроение за още едно падане. Това Сребро е странно. Отвежда ме в дълъг тунел, където трябва да минавам от една тухлена стена в друга, сякаш той е подредил множество Табх’р, като този в пустинята на Крисчън, който беше вътре в кактус, само че тези бяха скрити в тухлени стени.