– Тя щеше да се самоубие скоро, Роуина. Нашата първа цел беше да попречим на Книгата да си намери ново тяло. Ако Дани беше приближила, Шинсар Дъб можеше да си вземе буквално невъзможно за спиране тяло.

Ро ми хвърля язвителен поглед.

– Винаги си пречка, нали, Даниел?

Правя физиономия, не мога да се спра. Винаги ме обвинява за нещо. Свърших да ù угаждам. Писна ми да се преструвам на нещо, което не съм.

– Зависи как гледаш на това, Ро – казвам студено. – А ти винаги си гледала погрешно.

Джо поема рязко дъх.

Отишла съм твърде далеч и смятам да отида още по-далеч. Не ми пука. Откакто Мак изчезна, Ро даде ясно да се разбере, че ще си върне благоразположението към мен, ако съдействам изцяло. Аз обикалях около темата, успокоявах я само толкова, че да предполага, да мисли, че ще свия опашката.

Но това никога няма да стане.

Току-що гледах как сто от сестрите ми (и какво ако са овце? Те пак са мои сестри) бяха убити жестоко. А тази стара жена стои и ме гледа свирепо? Аз поне си признавам греховете. Лягам да спя с тях всяка нощ. Събуждам се с тях всяка сутрин. Виждам ги в огледалото да се взират обратно в мен. И си казвам: „Пич, стегни се вече!“.

– Как се измъкна Книгата, Ро? – аз съм на крака, с меча в ръката. – Защо никога не ни го казваш? Защото може би си заспала на поста си? Това ли е?

Гласът ù е стегнат и тя изглежда дори още по-бледа, когато поглежда към Джо и се сопва:

– Ще придружиш това дете до стаята му веднага! И ще я заключиш вътре!

Все едно това ще се случи. Никой тук не може да ме контролира. Откакто убих онзи Ловец, се чувствам като пича, който застрелял великан с прашката си. Ро не може да се ебава с главата ми като преди.

– Казах само това, което всички тук мислят, но са твърде уплашени да го кажат. Вече не се боя от теб, Ро. Видях Шинсар Дъб тази вечер. Знам от какво ме е страх – ритам стола си назад толкова силно, че се разбива в стената зад мен. – Напускам. Свърших тук – и го мисля. Наистина приключих. Мислех, че съм поне малко в безопасност в манастира, но имаме Сенки в сенките, а сега Книгата се промъкна и е факт, че мога да си направя по-безопасно място от това в шебана Мрачна зона!

– Освен това тук никой няма дори да забележи, че ме няма. Може да проверя Джейни и да се повъртя с Бранителите известно време.

– Ще отидеш в стаята си на мига, Даниел Меган!

Ъгх! Мразя това име! Глезено име. Глезено момиче.

– Какво би помислила майка ти за теб? – сопва се тя.

– Какво би помислила майка ми за това, което ме направи ти? – сопвам се в отговор.

– Направих те гордо и вярно оръжие за правдата.

– Предполагам, затова се чувствам като меча си през повечето време. Студена. Твърда. Окървавена.

– Винаги мелодраматична, нали? Порасни, Даниел О’Мали! И седни!

– Шебай се, Ро!

Изчезвам на стоп-кадър.

Леденият ирландски въздух фучи покрай мен и ако няколко места по бузите ми са особено студени, аз ги пренебрегвам. Аз не плача. Никога не плача.

Мама ми липсва понякога обаче.

Светът е голям.

Аз също.

Пич... Бездомна съм!

Крача наперено в нощта.

Свободна, най-после.


Седем


− Защо си окачил Сребро към Дъблин в едно от белите крила, когато знаеш, че палатът се пренарежда сам? Защо не го сложи някъде, където е по-стабилно и по-лесно достъпно? – възобновявам въпросите си, докато вървим.

Онова биполярно чувство от дните ми в гимназията се е върнало с нови сили. Даррок е всичко, което презирам. Искам да го убия толкова силно, че трябва да държа ръцете си в джобовете, свити в юмруци.

Той също е и личността, която е била най-близка със сестра ми през последните месеци от живота ù, единственият, който може да отговори на въпроси, на които никой друг не може... и който може сериозно да съкрати времето, което трябва да прекарам в тази пустееща реалност.

„Ти ли взе нейния дневник? Тя познаваше ли Роуина, или някой от шийте зрящите? Тя каза ли ти за пророчеството? Защо я уби? Тя беше ли щастлива? Моля те, кажи ми, че е била щастлива, преди да умре!“

– В нито една стая в Белия палат не пада пълен мрак, дори когато падне нощта. Първия път, когато отворих Сребро, сгреших и го окачих на място, за което впоследствие разбрах, че става тъмно. По този начин от Ънсийли затвора избяга същество, което вярвах, че е здраво заключено и което изобщо не възнамерявах да освободя.

– Какво същество? – настоявам. Този мъж, който изглежда като реклама на Версаче, който върви и говори като човек, не е човек. Той е нещо по-лошо от някой, обладан от Вкопчвач (едно от онези нежни, красиви Ънсийли, които могат да се плъзнат в кожата на човек и да го превземат). Той е сто процента Фае в тяло, което никога не е трябвало да бъде негово. Той е хладнокръвен убиец, който е взел живота на милиарди хора без дори да се замисли. Ако има същество в ледения Ънсийли затвор, което той никога не е възнамерявал да освободи, искам да знам защо, точно какво е то и как да го убия. Защото ако то тревожи него, мен ме ужасява.

– Внимавай за подовете, МакКайла!

Поглеждам го. Той няма да ми отговори. Ако настоявам, само ще изглеждам слаба.

Подновяваме търсенето заедно. Той няма желание да ме остави сама. Аз не бързам да тръгна сама. Още ми пари от това, което се случи с мен в черното крило. Бях се циментирала в спомени и ако Даррок не ме беше издърпал, може би никога нямаше да успея да избягам.

Преследвайки Баронс, може би нямаше да искам да избягам. Спомням си костите в Залата на всички дни. Мисля за плажа в света на Фае с Алина. Ако бях избрала да остана с нея тогава, щях ли накрая да умра от яденето на храна без съдържание, от пиенето на вода, която не е по-реална от сестра ми?

Проклет свят на Фае с убийствените му илюзии!

Изблъсквам настрани спомените за секс с краля, с Баронс. Отвличам вниманието си с омразата към мъжа, убил сестра ми.

„Беше ли Алина щастлива?“ – е на върха на езика ми отново.

– Много – изстрелва той към мен и осъзнавам, че не само съм го казала на глас, а, изглежда, той просто е чакал да попитам.

Ужасена съм, че съм толкова слаба. Предлагам на врага си възможността да ме излъже!

– Глупости!

– Невъзможна си! – презрение гравира красивото му лице. – Тя изобщо не беше като теб. Беше открита. Сърцето ù не беше запечатано зад стени.

– И виж какво ù спечели това! Смърт.

Промъквам се напред по яркожълт коридор. Прозорците се отварят към точно този вид летен ден, който Алина и аз винаги сме обичали. Не мога да се измъкна от призрака ù. Ускорявам крачка.

Бързаме по коридор в ментов цвят, после по мастилено- син с френски прозорци, които се отварят към бурна нощ, а след това по пътека от бледорозово и накрая пред нас се извисява сводест вход към бял мраморен коридор. Отвъд елегантния вход има прозорци, които гледат към заслепяващ зимен ден, обвити в лед дървета блестят като диаманти на слънцето.

Над мен пада спокойствие. Била съм тук в сънищата си. Обичам това крило.

Някога в нейния свят слънчевите дни през пролетта били любимите ù, но сега слънчевите дни през зимата я възхищават повече. Това е съвършена метафора за тяхната любов.

Слънце върху лед.

Тя стопля неговия мраз. Той охлажда треската ù.

– Каза, че Алина ти се е обадила – казва Даррок зад мен. – Каза, че е плакала по телефона, че се е криела от мен. В деня, в който умря, ли ти се обади?

Той ме стряска от замечтаното ми състояние и без да мисля аз кимам.

– Какво точно каза?

Хвърлям му поглед през рамо, който говори: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа?“. Ако някой задава въпроси за нея, това ще бъда аз, а той ще ми отговаря. Пристъпвам в белия мраморен коридор.

Той ме следва.

– Единственото, което си постигнала в упоритото поддържане на празната и погрешна вяра, че аз съм убил Алина, е да, това, че никога няма да намериш истинския ù убиец. На земята има животно, на което ми напомняш. Щрауса.

– Моята глава не е заровена в пясъка.

– Не, в задника ти е – сопва се той.

Завъртам се към него.

Гледаме се свирепо един друг, но думите му ме стряскат. Щраус ли съм? Отказвам ли си възможността да отмъстя за сестра си, защото съм заседнала в коловоз, който отказвам да напусна? Ще оставя ли истинския убиец на сестра ми да се измъкне, защото не мога да отворя ума си, да види отвъд моите предубеждения? Баронс ме предупреди още в началото да не приемам толкова небрежно, че Даррок определено е нейният убиец.

Един мускул трепти на челюстта ми. Всеки път, щом си спомня нещо за Баронс, мразя Даррок още повече за това, че ми го отне. Но си напомням защо съм тук и защо още не съм го убила.

За да постигна целта си, има определени отговори, от които се нуждая.

Гледам го замислено. Има други, които просто искам.

И щом веднъж взема книгата в ръцете си и променя нещата, няма да имам друга възможност да попитам. Него няма да го има. Ще съм го убила. Тук и сега е моята възможност.

– Тя каза, че ще се опита да се върне у дома, но се боеше, че няма да ù позволиш да напусне страната – казвам сковано. – Тя каза, че трябва да намеря Шинсар Дъб. После звучеше ужасена и каза, че идваш.

– Аз? По име? Тя ти каза „Даррок идва“?

– Нямаше нужда. Ставаше ясно от това, което каза по-рано.

– И какво беше то? Какво толкова цялостно ме уличи?