Те са толкова силни! Влачат ме обратно по черен коридор и аз бия тялото, което се осмелява да ни прекъсне.

Други не са допуснати тук!

Това е нашето място. Натрапникът ще умре! Дори само за това, че ни е зяпал.

Жестоки ръце ме дърпат, запращат ме в стена. Ушите ми звънят от удара. Аз съм влачена, блъскана отново и отново.

Отскачам от стена след стена, докато най-накрая това спира.

Потрепервам и започвам да плача.

Ръце около мен ме държат здраво. Притискам лице в топлината на здрави, мускулести гърди.

Аз съм твърде малък съд, за да оцелея в море от такива емоции. Стискам яката му и държа здраво. Опитвам се да дишам. Аз съм отворена рана, боли ме от желание и съм празна, толкова празна.

Изгубих всичко и за какво?

Не мога да спра да треперя.

– Коя част от „ако видиш черен коридор, се обърни веднага“ не разбра? – ръмжи Даррок. – По дяволите, ти отиде право в най-черния от всички! Какво ти става?

Вдигам глава от гърдите му, но едва. За миг мога само да зяпам надолу. Подът е бледорозов. Той ме е извлякъл чак до едно от крилата с тематика на зора. Пипам за копието ми. Отново го няма.

Съзнанието се завръща бавно.

Избутвам Даррок.

– Предупредих те – казва той студено, обиден от яда ми.

Е, много добре! Аз също съм обидена от него.

– Ти не ми каза достатъчно, само каза да стоя настрана! Трябваше да ми кажеш повече.

– Не разкривам тайни на Фае пред хора. Но след като очевидно няма да се подчиняваш по друг начин, ще ù кажа, че крилата, в които подовете са черни, са неговите крила. Никога не влизай в тях! Не си достатъчно силна, за да оцелееш там. Остатъкът от всичко онова, което някога се е случвало, все още върви из онези крила. Може да те впримчи. Ти ме принуди да дойда след теб, изложи и двама ни на риск.

Взираме се един в друг, дишаме тежко. Въпреки че той е напомпан с Ънсийли плът и е много по-силен от мен заради това, аз съм му дала адски отпор. Не е било лесно да ме измъкне от там.

– Какво правеше, МакКайла? – пита той накрая меко.

– Как ме намери там? – парирам.

– Дамгата ми. Ти беше изключително нещастна – малките златни точици в очите му проблясват. – Беше също така изключително възбудена.

– Можеш да усещаш чувствата ми през дамгата си? – вбесена съм. Той ме подлага на едно осквернение след друго.

– Само наситените. Принцовете посочиха точното ти местоположение. Радвай се, че го направиха! Намерих те точно навреме. Ти тичаше към черната половина от будоара.

– И?

– Линията, която разделя двете половини на стаята, не е линия. Сребро е. Най-голямото, правено някога от краля. То също така е първото и най-древното от тях, за разлика от другите. Когато е имало нужда, е било използвано за наказание, за екзекуция. Ти тичаше към Среброто, което води право към спалнята на Ънсийли краля в крепостта от черен лед, дълбоко в затвора на Ънсийли. За няколко от човешките ти секунди щеше да си мъртва.

– Мъртва? – задавям се. – Защо?

– Само двама, съществували някога, могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и неговата наложница. Всеки друг, който го докосне, бива убит моментално. Дори Фае.


Шест


Ежедневникът на Дани – 102 дни ССС...

Взирам се в листа хартия, но освен заглавието на вестника ми и датата, нищо не ми хрумва. Нищо не излиза за цял шебан час!

Ето ме – седя в трапезарията на манастира, насред безмозъчното шебано стадо от шийте-овце, които са толкова лесни за водене, че трябва да носят шебани въжета и да поклащат пухкави овчи задници, а думите не излизат. А трябва. Трябва да поема нещата, докато Мак се върне. Тъпите овце отново се подчиняват на Ро и тя отново ги е вкарала в ред и ги държи заети да чистят шебаните Сенки от манастира.

Новина, пичове! Продължавам да ви казвам, че те се възпроизвеждат. Те ядат, растат, делят се. Като шебани амеби. Следя ги. Наблюдавам ги толкова много, че мога вече да ги различавам. Понякога си играя с тях, играя си със светлината, за да видя колко близо всъщност могат да дойдат до мен. Така съм научила толкова много за тях, но никой не ме слуша. Чуват ме единствено, когато четат вестника ми. Не говорят за това, но вече всички използват Сенкотрепачите. Някой да каза „благодаря“?

Не. Не получих нито едно „Добра работа, Мега!“, нито дори най-дребното признание, че аз съм ги изобретила.

Трябва ми Мак. Мина почти месец и започвам да се боя, че тя е... Не, няма да тръгвам в тази посока.

Но къде е тя, мамка му? Не съм я виждала, откакто нахлухме в Забранените библиотеки заедно. Отново ли е във Фае? Тя не знае, но четох дневника ù, когато беше заключена в онази килия като При-я и никой не обръщаше внимание на нещата ù, освен Ро. Тя също го чете. Но аз го взех обратно. Трябваше да знам какво знае Ро и да разбера накъде отива, преди да е стигнала там. Ако мога да направя това, пич, мога да ръководя това място!

Знам, че времето, прекарано във Фае, не се движи по същия начин, като времето в истинския свят, затова не съм толкова разтревожена за Мак. В’лане също го няма, затова смятам, че тя е с него.

Странното е, че непрекъснато се отбивам до КДБ. Изглежда, Баронс също го няма.

Опитах се да се вмъкна в „Честър“ снощи и да питам за него, но тъпите шебани шебаняци ме натириха на входа.

Мен! Мега!

Мръщя се и се напервам в стола си.

Нужни бяха шестима от тях! Шестима от шантавите шебаняци на Баронс трябваше да си напънат задниците, за да ме държат навън и това продължи повече от час.

Нямаше изобщо да се откажа, но от движението на стоп-кадър огладнявам, а нямах достатъчно десертчета, натъпкани по джобовете. Огладнях. Трябваше да ям. Казах си майната му и се махнах. Един ме последва до края на Дъблин, сякаш мислеше, че изхвърля мен от града... да бе! Ще опитам пак скоро.

Все пак съм малко разтревожена...

Къде отидоха всички, мамка му? Защо никой не говори вече за ЛГ? Къде е Шинсар Дъб?

Толкова е тихо, твърде тихо, а това ми изкарва ангелите. Единствения друг момент, в който беше толкова тихо... да, ами... пич!... не ровя в миналото.

Това, което вече е станало, е за миналите величия.

Аз гледам в бъдещето. Утре е моят ден.

Днес със сигурност не е. Никога не ми се е случвало преди, но подозирам, че е творческа криза. Подозирам, че е защото седя тук и зяпам няколкостотин шийте-овце да правят еквивалента на плетенето. Имаме устроена монтажна линия в трапезарията за правене на железни куршуми. Но вижте това – те не са за нас!

А за Джейни и за неговите Бранители.

Не знам как Ро успя да ги накара отново да се плашат от сенките си, но го направи. Малкото неща, които казва, ги кара да се съмняват в себе си. Нужни ù бяха само две седмици, след като Мак изчезна, за да убеди всички, че Мак е мъртва и че трябва да се откажат от нея.

Овце, казвам ви! Нужно ми е цялото ми самообладание да не стана, да разлюлея задник и да викна: Беееее!

Но предполагам, че овчите говна тук са твърде дълбоки за мен, за да се движа, щом седя, дъвча молива си и чакам вдъхновение.

Докато убивам време, наблюдавам Джо. Бяхме приятелки с нея. Мислех, че има собствено мнение. Тя е умна, наистина умна. Събира неща, които другите овце не могат.

Но стана странна преди няколко месеца. Започна да виси през цялото време с Барб и Лиз и вече нямаше време за мен. Някога тя беше единствената, която не се отнасяше с мен като с бебе, докато те всички се държаха с мен като с дете. Сега едва ми обръщат внимание. Никой не сяда на моята маса.

И това е шебано много добре! Няма място за овце на моята маса!

Джо седи много тихо, наблюдава Лиз. Наблюдава я сериозно.

Чудя се дали не е станала лезбо или нещо такова. Това би обяснило защо се промени. Измъкнала се е от килера си и е продължила напред, може би е направила тройка с Лиз и Барб. Кикотя се на шегата си. Пич, ако не можеш да разсмееш себе си, никога няма да разсмееш някой друг.

В началото изстрелите са толкова слаби, че дори моя суперслух не регистрира какво са. После решавам, че пичовете на Баронс трябва да са се върнали по някаква причина и като последния път пускат предупредителни изстрели. Въпреки че имаме камара Узита и други пушкала, няма какво да ги правим тук. Само в Дъблин. Те не действат срещу Сенките. Не носим оръжията си в манастира. Оставяме ги в автобуса.

Сега ми просветва колко тъпо е това.

По-късно откривам, че е започнало в западния край на манастира. Започнало е там, където Мак спеше, когато оставаше тук, където аз спя напоследък – в Библиотеката на Драконовата дама.

Когато започват писъците, минавам в стоп-кадър, но с повишено внимание – автоматичната стрелба е нещо, което трябва да взема предвид в изчислението на суперскоростта.

Аз съм бърза, но, пич, това ра-та-та-та от картечен откос е шебано бързо също. Трудно е да се изплъзна. А това, което чувам, е постоянно.

Аз съм в един от коридорите, на път към писъците, но внезапно всичко става тъмно, както сигурно е там, където е главата на Роуина – право в задника ù. Кикотя се отново. Направо ще се пукна тази вечер.

Спирам, лепвам се за стената и започвам да се движа като обикновен човек. Гледам, напъвам се да видя напред по тъмния коридор. Не нося моя Ореол, но имам няколко фенерчета в джоба. Вадя едно и го включвам.

Не успяхме да изгоним всички Сенки от манастира. Никой не обува ботушите си, без преди това хубаво да ги освети отвътре с фенерчето и да ги разруса здраво. И то само на ярка дневна светлина.