Само ако кралицата била изпълнила тази единствена проста молба! Но водачката на Истинската раса била властна, ревнива и дребнава.

За съжаление усилията на краля да дублира Песента на Сътворението (тайнствената материя на създанието, сила и право, които кралицата на тяхната матриархална раса егоистично кътала) създали Ънсийли – несъвършен полуживот, създания, които той нямал сили да убие. Те живели. Били негови синове и дъщери.

Той създал нов свят – Двора на сенките, където децата му можели да играят, докато той продължавал работата си, подтикван от любов.

Но дошъл ден, в който бил предаден от едно от собствените си деца и бил открит от Сийли кралицата.

Те се сблъскали в една последна битка. Сийли се нахвърлили върху мрачните си събратя, които търсели само правото си да съществуват.

Плочките на доминото падали една след друга: Смъртта на Сийли кралицата от ръката на краля, самоубийството на наложницата, актът на изкупление, в който Сийли кралят създал смъртоносната Шинсар Дъб.

Той се прекръстил на Ънсийли крал. Никога повече нямало да бъде свързван с дребнавата злоба на Сийли. Затова щял да бъде Ънсийли, което буквално значи не Сийли. Вече не наричал своя дом Двора на сенките, в който се криел, за да се труди. Дворът станал просто Ънсийли.

Тогава обаче, дворът бил превърнат в затвор за неговите деца, страховито място от сенки и лед. Последният акт на жестоката Сийли кралица бил да използва Песента на Сътворението (но не за да създаде, не за да направи любимата му безсмъртна!), а за да унищожи, да впримчи и да измъчва за цяла вечност всеки, дръзнал да не ù се подчини.

И плочките на доминото падали...

Книгата, побрала знанието на Ънсийли краля – целия мрак и зло, и тя някак си се озовала в моя свят, пазена от хора. Била е пусната на свобода по начин, който тепърва ще установя, но в едно съм сигурна: убийството на Алина, моят объркан живот и смъртта на Баронс – всички те са резултат от верига Фае събития, които започнали преди милион години заради една смъртна.

Моят свят и ние, хората, сме просто пионки на една вечна шахматна дъска.

Ние сме застанали на пътя.

Джак Лейн, който е изключителен адвокат, би изправил на съд не Даррок, а Ънсийли краля и би изградил убедителен случай срещу наложницата за вина поради обвързаност.

Тъй като немислимото се случило и истинската кралица умряла преди да има възможност да предаде Песента на Сътворението на една от принцесите като нейна приемничка, расата на Фае започнала да запада. Много принцеси се възкачвали на Сийли трона, но малцина се задържали дълго, преди някоя друга да изтръгне властта им. Кралици били убивани, други просто детронирани и прокуждани. Вътрешните борби се разраснали и превратите станали по-чести. Расата на Фае станала ограничена. Всичко, което било, вече било всичко, което можело да бъде някога.

Не се правело нищо ново. Били изгубени някои стари сили, а през еоните древната магия била забравяна, докато един ден настоящата кралица вече не била способна да поддържа отслабващите стени между световете и да задържа контрола върху смъртоносните Ънсийли.

Даррок изследвал тази слабост и съборил стените между световете. Сега Фае и хора се съревновават за контрол над планета, която е твърде малка и твърде крехка за двете раси.

И всичко това заради една смъртна – плочката, която започнала да бута всички останали.

Следвам жената, за която подозирам, че е тази смъртна (и която е пред мен по начин, по който изглежда, че не е съвсем там) по мастиления коридор.

Ако тя е наложницата, не мога да призова никакъв гняв към нея, а може би би трябвало да опитам.

На тяхната безсмъртна шахматна дъска тя също е била пионка.

Жената е осветена отвътре. Кожата ù блещука с прозрачна светлина, която осветява стените на тунела. Коридорът става по-тъмен, по-черен, по-странен с всяка наша стъпка. В контраст тя е свята, божествена – ангел, който се плъзга към ада.

Тя е топлота, подслон и прошка. Тя е майка, любовница, дъщеря, истина. Тя е всичко.

Жената ускорява крачка и тича по тунела, минава беззвучно през обсидианени подове и се смее радостно.

Познавам този звук. Обичам този звук. Той означава, че любовникът ù е близо.

Той идва. Тя усеща приближаването му.

Той е толкова могъщ!

Това е първото, което я е привлякло към него. Никога не е срещала някой като него.

Тя е изпаднала в благоговение, че е избрал нея.

Благоговее всеки ден, че продължава да избира нея.

Материал от него експлоадира от Двора на сенките, казва ù, че той идва, изпълва дома ù (затвор), в който тя живее приказен живот (присъда, която не е избрала тя), заобиколена от всичко, което иска (но това са илюзии, нейният свят ù липсва, той е толкова далеч, а всички са умрели отдавна), и тя го очаква с надежда (растящо отчаяние).

Той ще я отнесе в леглото си и ще прави с нея неща, докато черните му крила не се отворят широко, толкова широко, че да засенчат света, а когато той е в нея, нищо друго няма да има значение, освен моментът, тяхната мрачна, наситена похот, безкрайната страст, която споделят.

Независимо какво друго е той, той е неин.

Каквото има между тях е безукорно.

В любовта няма правилно или грешно.

Любовта е. Просто е.

Тя (аз) тича по мрачния, топъл, подканващ коридор, бърза към неговото (моето) легло. Ние се нуждаем от нашия любовник. Минало е толкова време.

В покоите ù аз наблюдавам двойствеността, от която съм издялана.

Половината от будоара на наложницата е заслепяващо бял, ярко осветен. Другата половина е наситена, прелъстителна, подканваща чернота. Разделен е по равно на средата.

Светлина и липса на светлина.

Наслаждавам се и на двете. Нито една от тях не ме безпокои. Не страдам от конфликт за неща, върху които един по-прост ум би бил принуден да постави етикети като Добро и Зло или да прегърне лудостта.

На една заскрежена кристална стена в бялата половина на стаята има огромно кръгло легло на пиедестал, покрито с коприни и снежнобели хермелинови завивки. Алабастрови венчелистчета са пръснати навсякъде и парфюмират въздуха. Подът е постлан с плюшени бели кожи. Бели цепеници, от които подскачат и пращят сребристобели пламъци, горят в огромна алабастрова камина. Малки диаманти се носят лениво във въздуха и блещукат.

Жената бърза към леглото. Дрехите ù се стопяват и тя (аз) е гола.

Но не! Това не е неговото удоволствие, не този път. Нуждите му са различни. Те са по-дълбоки и по-изискващи тази нощ.

Тя се завърта и ние се взираме с разтворени устни към черната половина на стаята.

Драпирано с черно кадифе и кожи, покрито с меки абаносови венчелистчета, които миришат на него и които се мачкат толкова меко под кожата ни, цялото пространство е легло.

От стена до стена.

Той се нуждае от цялото. (Крилата се разгръщат, никой смъртен не може да види отвъд тях!)

Той идва. Той е близо.

Аз съм гола, дива, готова. Нуждая се. Нуждая се. Затова живея.

Тя и аз стоим, взираме се в леглото.

После той е там и я обгръща, но аз не мога да го видя. Усещам огромни крила да се сключват около нас.

Знам, че той е там, тя е обвита в енергия, в мрак, влажна и топла по начина, по който е влажен и топъл сексът, и аз вдишвам похот. Аз съм похот. И се напрягам да го видя, напрягам се да го усетя, когато внезапно...

Аз съм прост звяр върху кървавочервени чаршафи, а Баронс е вътре в мен. Изкрещявам, защото дори тук, в този будоар на двойственост и илюзия знам, че изживяването не е истинско. Знам, че съм го изгубила. Него го няма, завинаги.

Не съм се върнала в онова мазе с него, във времето, когато все още съм При-я, но вече съм изплувала достатъчно, за да знам, че току-що ме е попитал какво съм носила на абитуриентския си бал. Не изключвам всичко, забързана от реалността обратно в моята лудост, за да не трябва да се изправям пред това, което се случи с мен, или да се справям с това, което започвам да подозирам, че трябва да направя.

Не стоя там няколко дни по-късно, не гледам към леглото с обшитите с кожа белезници и не размишлявам дали да не се покатеря обратно в него и да се престоря, че не съм се възстановила, за да продължа да правя всяко грубо, животинско нещо, което сме правили в сексуално нестабилното ми състояние, но този път с пълната яснота какво правя и с кого го правя.

„Мъртъв. Мъртъв. Изгубих толкова много!“

Само да знаех тогава това, което знам сега...

Кралят повдига наложницата си. Виждам я да се плъзга надолу по тяло, което не мога да различа в мрака и (аз възсядам Баронс и го вкарвам в мен; Боже, толкова е хубаво!) наложницата се напряга, извива врат и издава звук, който не идва от нашия свят (аз се смея, докато свършвам, аз съм жива, толкова жива) и когато огромните му крила се разтварят, когато изпълват мрака на будоара му и преминават отвъд, той познава повече радост в този момент, отколкото някога е познавал през цялото си съществуване, а кучката кралица му отказва това? (И аз изпитвам повече радост в този момент, отколкото някога съм познавала, защото няма правилно, няма грешно, а само настоящият момент.)

Но чакай! Баронс изчезва!

Отдалечава се от мен, стопява се в мрака. Няма да го изгубя отново!

Скачам на крака, оплитам се за момент в чаршафите, после бързам да го настигна.

Става по-студено, дъхът ми замръзва във въздуха.

Напред виждам само черно, синьо и бяло, което е останало от цялата светлина.

Тичам към чернотата толкова бързо, колкото ме носят краката ми.

Но ръце на раменете ми ме обръщат, принуждават ме да се отдалеча, борят се с мен.