Наблюдавах как заклинанията, написани в Шинсар Дъб, се плъзгат от страницата, движат се през пръстите в ръцете му, в раменете и изчезват под кожата му. Почти беше свършил. Защо кралят не го спираше?

– Започнало е. Не може да спре. Мислиш ли, че ще оставя част от Книгата на две места, когато те не можаха да опазят дори едно? – каза кралят.

Баронс и останалите мъже отново удряха стената, опитвайки се да я съборят и да стигнат до Крус.

Но беше твърде късно. Оставаха му само няколко страници.

Стоях и треперех. Гледах от краля към Крус и се надявах кралят да знае какво прави.

Крус обърна последната страница.

Когато и последното заклинание изчезна, Книгата се срина в малка купчина златен прах и шепа примигващи червени скъпоценни камъни върху плочата.

Шинсар Дъб най-после беше унищожена.

Жалко, че сега живееше и дишаше в най-могъщия Ънсийли принц, създаван някога.

Преходът беше неуловим.

В един миг бях в пещерата с всички останали. В следващия стоях на тревисто възвишение с Крус и краля.

Огромна луна заличаваше хоризонта. Извираща иззад планетата, тя блокираше напълно нощното небе, с изключение на няколко звезди върху кобалтова палитра над нея.

Гладкото пасище се изкачваше леко с километри, изчезвайки в луната и изглеждаше, сякаш ако вървя до върха на хълма, може да прескоча дъсчената ограда и да мина от планетата на луната с един скок. Въздухът жужеше с нискочестотен заряд и в далечината изтътна гръм. Черни мегалити стърчаха като пръсти на паднал великан, бъркащ в студеното, немигащо око на луната. Стояхме между извисяващи се камъни – Крус с лице към краля, а аз по средата между тях.

Кралицата се беше свлякла в краката на Крус.

Отдръпнах се назад за по-добра гледка. Чудех се кой ни е донесъл тук и е оставил всички. Крус или кралят? Защо? Вятърът оплете косата ми. Носеше наситен аромат на подправки и нощен жасмин. Ловци се плъзгаха покрай луната, кънтяха дълбоко в гърдите си и луната отговаряше.

Нямах представа какъв беше този свят и в коя Галактика съм, но част от мен (моят вътрешен крал) познаваше това място. Бих избрала Хълма на Тара за прилика, но Тара беше бледа имитация. На Земята Луната никога не е толкова близо, както тук, и е само една. В нощното небе тук имаше три. Силата пулсираше в скалистото ядро и в минералните вени на тази планета. Магията на Земята беше уморена до смърт от хората отдавна.

– Защо ние тримата? – попитах.

– Вие сте мои деца – отговори кралят.

Не ми харесваше какво намекваше отговорът му. Война изобщо не беше мой брат.

– МакКайла – каза Крус тихо.

Изгледах го студено.

– Мислиш ли, че беше забавно? Ти си ме лъгал през цялото време. Ти ме използва.

– Исках да ме приемеш какъвто съм, но... как го казвате вие? Моята репутация ме изпревари. Други бяха изпълнили главата ти с лъжи за Крус. Постарах се да ги поправя, да отворя очите ти.

– Като ми казваше още лъжи? В’лане не е убил Крус в деня, когато кралят и кралицата са се били. Ти си разменил мястото си с В’лане.

– С трите амулета, които кралят не смяташе за достатъчно добри, заблудих всички. Заедно амулетите са силни – той докосна врата си. В очите му проблесна самодоволство. Не можех да ги видя, но знаех, че още ги носи. Беше ги използвал, за да поддържа безупречна Илюзия на Сийли принц. Бях я виждала да потрепва само няколко пъти, когато беше близо до защитите на манастира.

– Когато те повиках, за да ми помогнеш да надвия пазача в Манастира, когато ти изсъска и изчезна...

– Това беше истинска защита, направена от кръв и кост. Усети ме като Ънсийли. Ако бях останал, нямаше да бъда в състояние да поддържам Илюзията. Но ти също не можеше да преминеш. Защо?

Не отговорих.

– Кралицата е убила В’лане с меча си и дори не е разбрала. Ти се представяш за него оттогава насетне.

– Той беше глупак. След аудиенцията ми с кралицата, той беше пратен да ме затвори в будоара ù. Отнех лицето му и му дадох моето. Той не беше дори наполовина толкова Фае, колкото аз. Не знаеше нищо за истинската илюзия, не можеше да създаде амулет, способен на такава, дори да беше живял милион години. После го придружих, за да бъде екзекутиран. Беше жалък. Настояваше, че е невинен. Накрая плака и направи името ми за посмешище. Другите Ънсийли принцове направиха опит с проклятието и обвиниха отново мен.

– Крил си се сред Сийли през цялото време.

– Никога не пих от Котела. Наблюдавах. Чаках перфектното подреждане на събитията. Книгата беше изчезнала преди цяла вечност. Старият глупак я скри. Преди двайсет и три години я усетих и разбрах, че моментът е подходящ. Но стига за мен! Какво си ти, МакКайла?

– Ти си се възползвал от Даррок.

– Насърчих там, където насърчаването беше полезно.

– Искаш да бъдеш крал – казах.

Пъстрите очи на Крус пробляснаха.

– Защо не? Някой трябва да поеме контрола. Той обърна гръб на децата си. Ние бяхме случайно сътворение, което той искаше да задържи и да скрие. Той се страхува от силата? Аз не. Той отказва да води нашия народ? Аз ще ги защитавам, както той никога не го е правил.

– И когато им омръзне твоето управление? – попита кралят. – Когато осъзнаеш, че никога не можеш да ги задоволиш?

– Аз ще ги направя щастливи. Те ще ме обичат.

– Всички богове мислят така. В началото.

– Млъкни, старче!

– Ти все още носиш лицето на В’лане. От какво се боиш? – каза кралят.

– Не се боя от нищо – но погледът му се задържа дълго на мен. – Аз се боря за моята раса, МакКайла. Откакто съм роден. Той ни скри от срам и ни обрече на полуживот. Помни това! Винаги е имало причини за това, което съм направил.

Внезапно златната му грива стана гарванова, златнокадифената кожа стана бронзова.

Пъстрите очи се изпразниха. Торква, изпъстрена със сребро, се плъзна около врата му. Под кожата му се разбиваха калейдоскопски татуировки като вълни в бурно море. Той беше красив. Беше ужасяващ. Очарованието му унищожаваше душата. Ореол от злато обкръжаваше тялото му.

А лицето му, Боже, лицето му! Познавах това лице. Бях виждала това лице. Наведено над мен. Държеше главата ми в ръцете си. Прегръщаше ме.

Докато се движеше в мен.

– Ти беше четвъртият в църквата! – извиках. Беше ме изнасилил. С другите си мрачни братя ме беше превърнал в безмозъчна черупка от личност, беше ме оставил разбита и гола на улицата. И аз щях да остана счупена завинаги, само че Баронс беше дошъл с щурм за мен с мъже и оръжия, беше ме отвел и ме беше сглобил отново.

Ънсийли принцът наклони глава. Изглеждаше също толкова неестествен, колкото братята му. Остри бели зъби блестяха на тъмната кожа на лицето му.

– Те щяха да те убият. Никога не бяха имали човешка жена преди. Даррок подцени тяхната страст.

– Ти ме изнасили!

– Аз те спасих, МакКайла.

– Щеше да ме спасиш, ако ме беше измъкнал оттам.

– Ти вече беше При-я, когато те открих. Животът ти свършваше. Дадох ти от моя еликсир...

– Твоят еликсир? – каза кралят благо.

– ...за да те спася от раните ти.

– Нямаше нужда да ме чукаш, за да го направиш!

– Аз те желаех. Ти ме отхвърли. Бяха ми омръзнали протестите ти. Ти ме искаше. Мислеше за това. Дори не беше там. Каква е разликата?

– И мислиш, че всичко е наред?

– Не разбирам възраженията ти. Не съм направил нищо, което вече да не е било направено от други. Нищо, което не си обмисляла. И го направих по-добре.

– Какво точно ми даде?

– Не знам точно – той имитира тона ми перфектно. – Никога не съм го давал на човек преди.

– Това еликсирът на кралицата ли беше?

– Беше мой – каза кралят.

– Аз го подобрих. Ти си минало – каза Крус. – Аз съм бъдещето. Време е да бъдеш ликвидиран.

Той щеше да ликвидира краля? Възможно ли беше?

– Деца. Трън в задника. Не знам защо изобщо ги направих. Ужасни връзки.

– Нямаш представа – каза Крус. – Да накарам кралицата да убие В’лане не беше първата илюзия, която изтъках и оставих за теб, стари глупако, въпреки че беше първата, която ти видя. Тази е първата – той се наведе, сграбчи в юмрук косата на кралицата и я вдигна. Одеялата паднаха.

Кралят застана напълно неподвижен.

В очите му видях будоара в черно и бяло, останал само с празни спомени, безкрайни пусти години и вечна скръб. Видях самота, толкова огромна и всеобграждаща, колкото крилата му. Познавах радостта от съюза им и отчаянието от раздялата.

Вече не вярвах на ничие лице. Потърсих центъра си на шийте зрящ, укрепих го с амулета и настоях да ми бъде показана истината.

Тя все още беше наложницата. Смъртната любима на краля, тази, заради която той беше полудял, беше създал Шинсар Дъб и беше зарязал цялата си раса.

– Като настояща кралица смъртта ù ще ми гарантира Истинската магия на расата ни. Аз я спасих, за да я убия пред теб, преди да те ликвидирам. Но този път, когато видиш смъртта ù, няма да бъде илюзия.

Когато кралят не каза нищо, Крус добави нетърпеливо:

– Не искаш ли да знаеш как го направих, упорит стар задник? Не? Никога не си говорил, когато е било важно. Когато ти отиде да се биеш с кралицата, аз отнесох на наложницата още един от прочутите ти еликсири, но този път не беше еликсир, беше чаша, открадната от Котела на забравата. Тя стоеше в твоя будоар, докато изтривах всеки спомен за теб. Когато стана като чист лист, я наведох и я чуках. Скрих я от теб там, където знаех, че никога няма да я потърсиш. В двора на Сийли. Заех мястото на В’лане и се престорих, че тя е човешка жена, от която съм очарован. С времето, докато придворните пиеха от Котела и забравяха, докато Сийли принцеси се издигаха на власт и бяха сваляни, тя стана една от нас. Аз постигнах това, което твоите отвари не успяха. Времето във Фае, нашите еликсири и начина ни на живот я направиха Фае. Не е ли иронично? Дойде ден, в който тя беше толкова силна, че стана наша кралица. През цялото време тя беше там, жива, но ти никога не погледна. Държах я в единственото място, на което знаех, че арогантният Ънсийли крал няма да отиде. Ти лежеше с твоето недоволство, докато аз лежах с твоята кучка. Твоята наложница стая моя любовница, моя кралица. А сега нейната смърт ще ме превърне в теб.