– Не може, мамо. Не става така.

Докато всички се караха, а аз и Баронс бяхме погълнати от безмълвен разговор, В’лане беше взел увитата кралица/наложница от татко и сега стоеше до плочата и гледаше към Шинсар Дъб.

– Не я отваряй! – предупреди го Кат. – Трябва да поговорим. Да направим планове.

– Тя е права – каза Дагиъс. – Това не е нещо, което да бъде започнато така леко, В’лане.

– Има предпазни мерки, които трябва да се вземат – добави Дръстан.

– Имаше достатъчно приказки – каза В’лане. – Задълженията ми към моята раса са ясни. Винаги са били.

Баронс изобщо не се забави. Задвижи се като звяр – твърде бързо, за да бъде видян. В един миг беше на няколко стъпки от мен, в следващия...

...се забиваше в стена и отскачаше от нея, ръмжейки.

Прозрачни кристални стени изскочиха около В’лане. Оградени със синьочерни пръчки, те се простираха чак до тавана.

Той дори не се обърна. Сякаш ни беше изключил. Постави тялото на кралицата на земята до плочата и се пресегна към Шинсар Дъб.

– В’лане, не я отваряй! – извиках. – Мисля, че е бездейна, но нямаме никаква представа какво ще стане, ако ти...

Беше твърде късно. Той беше отворил Книгата.

С разтворени ръце, с длани, поставени от двете ù страни, и с наведена глава, В’лане започна да я чете, а устните му мърдаха.

Баронс се хвърли към стената. Отскочи от нея.

В’лане ни беше изключил.

Риодан, Лор и Фейд се присъединиха към Баронс, а миг по-късно петимата Келтърови и баща ми също бяха там и блъскаха стената с рамене и юмруци.

Аз просто стоях и зяпах, опитвах се да видя някакъв смисъл. Мислех за деня, в който срещнах В’лане за първи път. Беше ми казал, че служи на кралицата си и че тя се нуждае от Книгата, за да има някакъв шанс с възстановяването на изгубената Песен. По онова време единственото, което ме вълнуваше, беше да намеря убиеца на Алина и да опазя стените. Много ми се искаше кралицата да намери тази Песен и да ги укрепи.

Но той също така ми беше казал, че според легендата, ако няма други претенденти за магията на кралицата, когато тя умре, матриархалната магия на Истинската раса ще отиде при най-могъщия мъжки.

Със сигурност не би ми казал, ако е планирал от самото начало той да е този мъжки. Нали? Щеше ли да е толкова глупав?

Или толкова арогантен, че да ми даде всички улики, надсмивайки ми се през цялото време при мисълта, че „жалкият човек“ не успява да ги събере?

Ако прочете цялата Шинсар Дъб, това би ли го направило (неоспоримо) най-могъщият мъжки, по-силен дори от Ънсийли краля?

Не бях виждала и една Ънсийли принцеса. Нито една. Всички Сийли принцеси (според В’лане) бяха изчезнали или мъртви.

Ами ако довършеше Книгата и убиеше кралицата?

Щеше да има цялото мрачно знание на Ънсийли краля и цялата магия на кралицата. Нямаше да има кой да го спре.

Той ли беше играчът, който манипулираше събитията и изчакваше идеалния момент?

Потърсих копието ми в кобура. Нямаше го. Вдишах, а ноздрите ми трепкаха. Кога беше изчезнало? Беше ли го взел, за да убие кралицата? Нужно ли му беше изобщо? След като попиеше Книгата, можеше просто да я ликвидира.

Дали не бях напълно параноична?

Това все пак беше В’лане. Вероятно просто търсеше части от Песента за своята кралица и след като ги намереше, щеше да затвори смъртоносния том.

Промъкнах се напред, за да виждам по-добре.

Мъжете нападаха стените с цялата си сила. Кристофър и Крисчън припяваха нещо, докато другите я бъхтеха. Нищо, което правеха, нямаше ни най-малък ефект.

Надзърнах между тях и внезапно видях ясно В’лане. Невъзмутим от нападението върху стените, които беше вдигнал, той стоеше с глава назад и затворени очи. Ръцете му не бяха разперени от двете страни на Книгата, както бях помислила.

Те бяха върху нея, с длан, притисната върху всяка страница.

Как можеше той да докосва Ънсийли светиня?

Страниците бяха пленително красиви. Всяка беше направена от ковано злато, украсена със скъпоцени камъни, покрита с поразително самоуверен, динамичен ръкопис, който бягаше през страниците като безспирни вълни. Първият език беше толкова течен, колкото първоначалната кралица е била статична.

В’лане не четеше Шинсар Дъб.

Заклинанията, написани върху златните страници, изчезваха от Книгата, преминавайки по ръцете му в тялото му, оставяйки страниците празни. Той я пресушаваше. Попиваше я. Сливаше се с нея.

– Баронс! – изкрещях, за да ме чуе над ревовете и сумтенето, докато телата се забиваха в непоклатимата преграда. – Имаме сериозен проблем.

– Същата страница, Мак. Същата скапана дума.


Петдесет и една


Когато бях на петнайсет, татко ме научи да шофирам. Мама беше ужасена да ме остави зад волана. Не бях чак толкова зле. Помня как взех един завой широко и едва не отнесох една пощенска кутия и как бях попитала татко: „Но как оставаш на пътя? Какво държи хората да не излязат от него. Не сме на релси“.

Беше се засмял. „Има нещо като коловози в пътя, бебче. Те не са наистина там, но ако продължиш да го правиш отново и отново, накрая започваш да ги усещаш и развиваш нещо като автопилот.“

Животът е нещо такова. Коловози в пътя. Моят коловоз беше, че В’лане е от добрите.

„Но внимавай – беше добавил Джак, – защото автопилотът може да е опасен! Може да те връхлети пиян шофьор. Най-важното нещо за коловозите е да знаеш как и кога да излезеш от тях.“

Бях парализирана от нерешителност. В’лане наистина ли беше от добрите? Наистина ли се опитваше да узурпира цялата Фае власт и да царува? Трябваше ли да се намеся? Какво можех да направя?

Докато мама и аз гледахме, Кат, Джо и другите шийте зрящи се включиха в щурма на стените. Аз също смятах да се включа, когато мама каза:

– Кой е красивият мъж? Не беше тук пре-...

Тя замръзна насред думата.

Както и всички в пещерата.

Келтърови спряха да припяват. Баронс и тате бяха замръзнали насред щурма. Дори В’лане беше повлиян, но не напълно. Заклинанията, протичащи през ръцете му, бяха забавили от бърза река до поток.

Погледнах там, където сочеше мама, и забравих да дишам.

Той беше при вратата. Не, беше зад мен. Не, беше точно пред мен! Когато ми се усмихна, се изгубих в очите му. Те се разшириха, докато не станаха огромни, и бях погълната в мрак, носейки се между супернови звезди в пространството.

– Хей, красиво момиче! – каза момчето със замечтаните очи.

– Пеперудени пръсти – успях накрая. – Ти.

– Най-добрият хирург – съгласи се той.

– Ти помогна.

– Казах ти да не говориш с него. Ти говори.

– Оцелях.

– Засега.

– Още ли има?

– Винаги.

Не можех да спра да го зяпам. Знаех кой е той. И след като вече знаех, не можех да повярвам, че не съм го видяла преди.

– Никога не ти позволих, малката.

– Позволи ми сега!

– Защо?

– Любопитство.

– То убива котките.

– Те имат девет живота – контрирах.

Той се усмихна и главата му се завъртя по типично Ънсийли маниер. Също така виждах, положена върху пространство от въздух, което не можеше да съществува (поне не в този свят), че един огромен мрак ме наблюдава. Главата му не се завъртя. Тя изстърга като камък в камък. Сякаш кралят беше толкова огромен, че нито един свят не можеше да го съдържа, около него измеренията се разцепваха, застъпваха се, променяха се. Очите му се спряха върху моите, отваряйки се все по-широко и по-шороко, докато не погълнаха целия манастир и аз потънах с главата напред в тях, а манастирът се премяташе до мен.

Бях увита в огромни черни кадифени крила, отнесена в сърцето на мрака, който беше Ънсийли краля.

Той беше толкова далеч от моето разбиране, че не можех изобщо да го попия. „Древен“ дори не беше близо, защото той също така беше новороден във всеки един момент. Времето не го определяше. Той определяше времето. Той не беше живот или смърт, сътворение или разрушение. Той беше всички възможности и нито една, всичко и нищо, бездънна бездна, която би те погледнала, ако се взреш в нея. Той беше истината за съществуването. Като зараза, която инфектираше кръвта и мозъка. Нови неврални пътища се образуваха в мозъка, за да се справят с краткия контакт. В противен случай може да полудееш.

За част от секундата, носейки се в огромната му древна прегръдка, аз разбрах всичко. Всичко имаше смисъл. Вселените, галактиките... съществуването се развиваше точно както трябва и в структурата му имаше симетрия, модел и зашеметяваща красота.

Аз бях мъничка и гола, изгубена в черни кадифени крила, толкова меки и чувствени, че не исках никога да ги напускам. Неговият мрак не беше плашещ. Беше злачен, натъпкан с живот, който всеки момент ще започне да се развива. Имаше лъскави перли от светове, загърнати в крилата му. Търкалях се между тях и се смеех с наслада. Мисля, че той се търкаляше с мен, наблюдаваше реакцията ми към него, изучаваше ме, вкусваше ме. Премятах се между планети, съзвездия и звезди. Те висяха от перата му, тресяха се от болките на растежа. Чакаха деня, в който той ще ги откачи, ще ги запрати на игрището и ще гледа какво могат да направят. Хоумрън! Хей, батър! Летяща топка, внимавай! Тази топка е скапана, не са я зашили достатъчно здраво... разпада се по шевовете...

Видях ни през неговите очи – прашинки, носещи се в слънчевия лъч, пробил през изгнилия покрив на плевня. Беше толкова вероятно да прокара ръка през нас и да гледа как се пръсваме, колкото да обърне гръб и да си отиде от точно този вторичен продукт. Или може би да ни кихне във великото Навън, където да се завихрим в десетки различни посоки, изгубени в самотно забвение, и никога да не се съберем отново.