Цялата горна част на плочата беше окъпана в синьочерна светлина.

– Сега, МакКайла! – каза В’лане.

Прехапах долната си устна, разколебана. Чудех се какво би станало, ако откажа.

– Ние гласувахме – напомни Кат.

Въздъхнах. Знаех какво щеше да стане. Щяхме да сме тук и утре, и на следващия ден, и на следващия, спорейки какво да направим.

Имах много лошо предчувствие. Но и преди съм имала много лоши предчувствия, които се бяха натрупали до възел от нерви и след всичко, което бях преживяла, можех да разбера защо се чувствах ужасена от самото присъствие на Книгата.

Погледнах към В’лане. Той кимна насърчително.

Погледнах към Баронс. Той беше толкова нечовешки неподвижен, че едва не го пропуснах. За миг изглеждаше като сянката на някой друг в ярко осветената пещера. Беше хубав номер. Знаех какво означава този тип неподвижност. Нашата група беше избухлива. Бяхме гласували. Ако тръгнех против вота, адът щеше да се изсипе. Щяхме да се обърнем един срещу друг и кой знае колко грозни можеше да станат нещата.

Родителите ми бяха тук. Ако премахнех руните, можеше да ги изложа на риск. Ако откажех, можеше да ги изложа на риск.

Нямаше правилен избор.

Посегнах към синьочерната светлина и започнах да махам първата руна от корицата. Когато я откъснах, тя пулсираше като малко, ядосано сърце и остави рана, която се изпълни с черна кръв, преди да изчезне.

– Какво да правя с тях? – задържах я аз във въздуха.

– Кадифе ще ги пресява, щом ги махнеш – каза В’лане.

Издърпвах ги една по една и те изчезваха.

Когато остана само една, спрях и притиснах длани към корицата. Усещах я мудна. Дали руните сред тези стени наистина бяха достатъчни, за да я удържат? Щях да разбера.

Откъснах последната от корицата на Книгата. Тя се отдели неохотно, гърчейки се като гладна пиявица, и се опита да се впие в мен, щом разруших връзката.

Кадифе я преся.

Когато кървавочервената руна изчезна, затаих дъх. След около двайсет секунди чух тиха експлозия от въздишки. Мисля, че всички очаквахме тя да се промени в Звяра и да запрати Страшния съд по нас.

– Е? – каза В’лане.

Отворих сетивата си на шийте зрящ, опитвайки се да я усетя.

– Задържана ли е? – настоя Баронс.

Запратих всичко, което имах, протягайки тази част от мен, която можеше да усеща ОС, колкото можех по-далеч и за един кратък миг почувствах целия интериор на пещерата и разбрах целта на руните.

Всяка от тях беше педантично изсечена в камъка така, че ако между тях се прокарат линии – от пода до тавана и от стена до стена, щеше да се разкрие сложна и сбита решетка. След като Книгата беше поставена на плочата и камъните подредени около нея, руните бяха започнали да се активират. Сега пресичаха стаята с гигантска невидима паяжина. Почти можех да видя разтегливите сребърни нишки да се изстрелват покрай мен, да ги усетя как минават през мен.

Дори Книгата някак да се измъкнеше от плочата, моментално щеше да бъде впримчена в първата от безброй лепкави прегради. Колкото повече се бореше, толкова повече паяжината щеше да се усуква около нея и накрая да я обвие в пашкул.

Беше свършило. Наистина беше свършило. Нямаше друга обувка, която да тупне.

Някога мислех, че този ден никога няма да дойде. Мисията изглеждаше твърде трудна, залозите срещу нас – твърде силни.

Но го бяхме направили.

Шинсар Дъб беше озаптена. Заключена. В клетка. Затворена. Премахната. Неутрализирана. Бездейна.

Стига някой да не дойдеше тук отново, за да я освободи.

Щяха да ни трябват по-добри ключалки на вратата. И щях да настоявам този път никой в Убежището да няма ключове. Не бях сигурна защо изобщо бяха в състояние да влизат. Нямаше причина някой да влиза в тази пещера. Никога.

Заля ме облекчение. Беше ми трудно да възприема, че всичко наистина е свършило и да разбера цялостното значение на този факт.

Животът можеше да започне отново. Никога нямаше да е нормален, както преди, но щеше да е много по-нормален, отколкото беше дълго време. След като най-голямата и най-неотложна заплаха беше премахната, можехме да съсредоточим усилията си върху възвръщането и възстановяването на нашия свят. Можех да взема саксии и пръст и да направя градина на покрива на книжарницата.

Повече никога нямаше да вървя по тъмна улица и да се страхувам, че Книгата може да ме чака, готова да ме смачка с дълбока до костите мигрена, да подпали гръбнака ми или да ме изкуши с илюзия. Повече никога нямаше да притежава някой от нас, никога нямаше да проправя пътя си сред нас с цената на поредната касапница или да заплашва хората, които обичах.

Вече нямаше нужда да се събличам, когато отивам в „Честър“. Тесните дрехи бяха мания, чието време беше минало.

Обърнах се. Всички ме гледаха очакващо. Изглеждаха толкова напрегнати и тревожни, че подозирах, че ще изскочат от кожите си, ако кажех „Бау!“. И за миг се изкуших.

Но не исках нищо да помрачи радостта на момента. Разперих ръце и свих рамене усмихната.

– Свърши се. Подейства. Шинсар Дъб е просто книга. Нищо повече.

Радостните възклицания бяха оглушителни.


Петдесет


Добре де, може би не бяха оглушителни, но на мен ми изглеждаха така, защото и аз също виках по-силно от повечето от останалите. Всъщност радостните възгласи идваха от шийте зрящите, мама и татко дудукаха, Дръстан крещеше радостно, Дагиъс и Киън сумтяха, Кристофър изглеждаше разтревожен, Крисчън се обърна и започна да се отдалечава мълчаливо, Баронс се мръщеше, както и останалите от мъжете му, а всички Сийли гледаха свирепо.

И кавгата започна. Отново.

Въздъхнах. Наистина трябваше да приемат нещата и да се научат да се радват на добрите вести малко по-дълго, преди да се заемат с проблемите. Бях живяла с присъдата на пророчество, че ще обрека света на гибел или ще го спася и аз... е, технически не бях направила нито едното, нито другото. Не го бях обрекла на гибел. Но не виждах как съм го спасила. Освен ако не го бях спасила просто като не го бях обрекла на гибел. Но все пак знаех колко е важно да празнуваш от време на време, за да облекчиш стреса.

– Не можем да възстановим стените без Песента – казваше В’лане.

– Кой казва, че се нуждаем от стените? – настоя Баронс. – Вие сте хлебарки, ние сме „Райд“. Ще се отървем от вас накрая.

– Ние! Не! Сме! Насекоми! – каза Кадифе сковано.

– Говорех за Ънсийли. Реших, че вие, лудуващи феерични копелета, ще се разкарате от нашия свят доброволно, след като помогнете да изкореним дебнещата ви половина.

– Аз не лудувам – Дрий’лия беше обидена. – Добре ще направиш, ако си спомниш удоволствията, които самият ти намираше в нашите ръце.

Погледнах към Баронс невярващо.

– Правил си секс с нея?

Той извъртя очи.

– Беше много отдавна и само защото тя се престори, че знае нещо за Книгата.

– Лъжеш, древни. Ти пъхтеше зад мен...

– Баронс никога не е пъхтял зад никого – казах аз.

Тъмният му поглед проблясна развеселено.

Неочаквано, но благодаря за защитата.

Така е, не пъхтиш. Дори с мен.

Спорно. Риодан би спорил с теб.

Спи с още някоя фея и ще стана лична При-я на В’лане!

Очите му бяха убийствени, но запази тона си лек.

Ревнуваш ли много?

Каквото е мое, е мое!

Той застана съвсем неподвижен.

Така ли мислиш за мен?

Времето изглеждаше спряло, докато се гледахме. Споровете заглъхнаха. Пещерата се изпразни и останахме само аз и той. Моментът се разтегна между нас, натежал от възможност. Мразя такива моменти. Те винаги настояват да рискуваш нещо.

Баронс очакваше отговор. И нямаше да помръдне, докато не го получеше. Виждах го в очите му.

Бях ужасена. Ами ако кажа да, а той ми отвърне подигравателно? Ако покажеш своята романтична и емоционална страна, а той ме зарежеше, изложена на показ? Още по-лошо, какво щеше да стане, след като разбереше, че не съм взела заклинанието, с което да освободя сина му? Щеше ли да свали моята табела, да разбие любимия ми магазин, да изчезне в мрака на нощта с детето си, стопявайки се като мъгла на сутрешно слънце, и аз повече никога да не го видя?

Бях научила няколко неща.

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Можеш да си заложиш задника, че си мой, приятел – изстрелях към него. Обявявах залога си и щях да се бия за него, да лъжа, да мамя и да крада. Е, не бях взела заклинанието. Още. И утре беше ден. И Баронс ако ме искаше единствено заради него, значи не ме заслужаваше.

Той отметна глава и се разсмя, а зъбите му бляскаха върху мургавото му лице.

Само още веднъж го бях чувала да се смее така – в нощта, когато ме хвана да танцувам на „Издига се лоша луна“, нахлупила МакОреол, прескачайки малки дивани и столове, убивайки възглавници и срязвайки въздуха. Затаих дъх. Също като смеха на Алина, който правеше света ми по-ярък от следобедно слънце, в него имаше радост.

Останалите се появиха обратно. Всички бяха замлъкнали и гледаха Баронс и мен.

Той спря да се смее на мига и прочисти гърлото си. После очите му се присвиха.

– Какво прави той, мамка му? Не сме взели решение.

– Опитвах се да ви кажа – каза Джак, – но не чухте нито една моя дума. Ти гледаше дъщеря ми, сякаш...

– Разкарай се от книгата, В’лане! – изръмжа Баронс. – Ако някой ще гледа в нея, това е Мак.

– Мак няма да я докосва – каза Рейни мигновено. – Това ужасно нещо трябва да бъде унищожено.