Ако наистина съдържах цялата Книга с черна магия и Кат разбереше за това, щяха ли да се опитат да заключат и мен тук долу?

Потреперих. Щяха ли да ме търсят така, както ние търсихме Шинсар Дъб?

Баронс ме погледна:

Какво има?

Просто ми е студено – излъгах. Ако наистина носех Шинсар Дъб, значеше ли това, че заклинанието, което бях отхвърлила, беше в моето гладко езеро? Там, на дъното, както Книгата беше казала? Каква беше разликата тогава? Наистина ли бях усмирила чудовището, или то все още беше в мен? Беше ли това чудовище изкушение и бях ли го победила?

– Къде е В’лане? – попитах, отчаяна за нещо реално.

– Ще доведе кралицата – каза Кадифе.

Това сложи началото на нов спор.

– Ако мислите, че ще позволим тя да дойде тук и да отвори Шинсар Дъб, грешите.

– Как очаквате тя да възстанови стените без да я прочете? – попита Дрий’лия.

– Не ни трябват стени. Вие умирате също толкова лесно, колкото хората – каза Фейд.

– Тя изобщо в съзнание ли е? – попитах.

– Стените ни трябват – каза Кат тихо.

– Тя изплува понякога, но е предимно в безсъзнание – каза Риодан. – Въпросът е, че ако някой ще чете проклетата Книга, няма да е фея. Те започнаха цялата шибана каша.

Всички продължаваха да спорят десет минути по-късно, когато стигнахме пещерата, която беше създадена да държи Шинсар Дъб.

Когато приближихме вратите, Крисчън погледна назад към мен и аз кимнах. Знаех какво мисли. Бяхме виждали такива стени преди на входа на замъка от черен лед на Ънсийли краля, но тези бяха много по-малки. Кат притисна длан към една шарка от руни и вратите се отвориха тихо.

Мракът отвъд беше толкова огромен и пълен, че тънките лъчи на фенерчетата ни бяха погълнати след няколко стъпки.

Чух драсването на кибрит, после Джо запали маслена факла, поставена в сребърен аплик на стената. Тя припламна ярко и запали следващата, после следващата, докато цялата пещера беше осветена ярко.

Над нас се спусна мълчание.

Изсечена в млечнобял камък, пещерата се извисяваше до невъзможно висок таван, без видими подпори. Всеки сантиметър от нея – подове, стени, таван, бяха покрити със сребърни руни, които проблясваха така, сякаш бяха отпечатъни в камъка с диамантен прах. Светлината от факлите танцуваше по руните и правеше пещерата твърде светла. Присвих очи. Май единственото място в Дъблин, където се нуждаех от слънчевите си очила, беше под земята.

Пещерата беше почти толкова голяма, колкото спалнята на Ънсийли краля. Като се имаха предвид вратите и размера на това място, се чудех колко истина имаше в теорията, че кралят е този, който беше създал нашия орден и който първоначално беше донесъл прокълнатата Книга тук, за да бъде погребана.

В центъра имаше плоча, поставена върху два камъка. Тя беше покрита с блещукащи символи, които се мърдаха постоянно, пълзяха нагоре-надолу по плочата както татуировките, които се движеха под кожата на Ънсийли принцовете. Изчезваха през ръба и започваха отново от пода.

– Виждал ли си такива руни преди, Баронс? – попита Риодан.

– Не. Ти? – каза Баронс.

– Нови са за мен. Може да са полезни.

Чух звука на телефон, правещ снимки.

После чух звука на телефон, разбит в скала.

– Полудяла ли си? – попита Риодан невярващо. – Това беше моят телефон!

– Възможно е – каза Джо. – Но никой не записва нищо тук.

– Разбий нещо мое отново и ще ти разбия черепа!

– Дойде ми до гуша от теб – каза Джо.

– Дойде ми до гуша и от твоя задник, шийте зряща – изръмжа Риодан.

– Остави я на мира! – казах аз. – Манастирът е техен.

Риодан ме стрелна с поглед. Баронс го пресрещна и Риодан погледна встрани, но след един дълъг и напрегнат момент.

– Трябва да поставиш Книгата върху плочата – уведоми ме Кат. – После четирите камъка трябва да бъдат поставени около нея.

– После, МакКайла, ти трябва да махнеш руните от кориците – каза В’лане.

– Какво?! – възкликнах, извъртайки се към него, докато се пресяваше вътре. – Няма да сваля тези руни!

– Мислех, че ще доведеш кралицата – каза Баронс.

– Искам първо да съм сигурен, че тук е безопасно за нея.

В’лане огледа залата, изучавайки всекиго поотделно, Фае и друиди. Разбирах, че не се чувства удобно с този риск. Погледът му се спря за миг върху Кадифе, който кимна. После погледна към мен:

– Съжалявам, но това е единственият начин да я предпазя. Не мога да бъда двама аз, без да разполовя способностите си.

– За какво говориш?

Той не отговори.

Родителите ми внезапно се озоваха там. Мама и татко, тук, близо до Шинсар Дъб. Това беше последното място, на което бих ги завела. И те очакваха, че трябва да махна руните, но щяхме да видим това.

Татко държеше в ръцете си Сийли кралицата, която беше плътно увита в одеяла. Беше толкова добре повита, че можех да видя само няколко кичура сребриста коса и върха на носа ù. Мама се беше притиснала до татко и разбрах защо В’лане се извиняваше. И трябваше.

Моите родители предпазваха кралицата с телата си.

– Използваш родителите ми като щит?

– Няма нищо, бебче. Ние искахме да помогнем – каза Джак.

Рейни се съгласи.

– Толкова приличаш на сестра си! Изправяш се срещу всичко сама, а не е нужно. Ние сме семейство. Ние се борим с проблемите заедно. Освен това, ако трябва да остана още миг в онази стъклена клетка, ще се побъркам. Заклещени сме там от месеци.

Баронс кимна с глава и Риодан, Лор и Фейд приближиха родителите ми и ги закриха.

– Благодаря – казах тихо. Той винаги защитаваше мен и моите близки. Боже, ужасна бях!

В’лане все още оглеждаше всички в залата.

– Нямах избор, МакКайла. Някой я отвлече. В началото вярвах, че е някой от моята раса. Сега се чудя дали не е бил някой от твоята.

– Нека приключваме с това! – казах сковано. – Защо трябва да премахна руните?

– Те са непредвидими паразити, а ти си ги поставила директно върху съзнателно същество. На стени, на клетка те са полезни. На живо, мислещо същество те са невероятно опасни. С времето Книгата и те ще се преобразят. Кой знае що за чудовище ще се изправи срещу нас тогава?

Издишах тежко. Беше пълно с Фае логика. Бях поставила нещо Ънсийли и живо върху нещо друго Ънсийли и живо. Кой можеше да каже дали накрая руните нямаше да направят Книгата по-силна, може би дори да ù дадат това, от което се нуждае, за да се освободи?

– Трябва да бъде погребана точно както е била преди. Без руните.

– Тя няма да ги махне – каза Баронс. – Твърде опасно е.

– Твърде опасно е да не ги махне.

– Ако се превърне в нещо друго, ще се справяме с това тогава – каза Баронс.

– Може вече да не си наоколо – отговори В’лане студено. – Не може винаги да разчитаме Джерико Баронс да спаси света.

– Винаги ще бъда наоколо.

– Руните на стените, тавана и пода ги правят ненужни. Те ще я удържат.

– Избягала е преди.

– Беше изнесена – каза Кат. – Айла О’Конър я изнесе. Тя беше водач на Убежището и единствена със силата да я пренесе през защитите.

Мълчах и мислех. Истината в казаното от В’лане отекваше дълбоко в мен. Аз самата се боях от кървавочервените руни. Те бяха могъщи. Бяха ми дадени от Шинсар Дъб, което само по себе си ги правеше съмнителни. Дали не беше още една от търпеливите ù маневри? Дали не я бях запечатала точно с това, което ù трябваше, за да избяга отново един ден?

Всички гледаха мен. Бях уморена да взимам всички решения.

– Виждам и двете страни. Не знам отговора.

– Ще гласуваме – каза Джо.

– Няма да гласуваме за нещо толкова важно! – каза Баронс. – Това не е шибана демокрация!

– Предпочиташ тирания? Кой според теб би трябвало да е отговорен? – настоя В’лане.

– Защо да не е демокрация? – попита Кат. – Всички тук присъстват, защото са полезни и важни. Всеки би трябвало да има думата.

Баронс я изгледа твърдо.

– Някои от нас са по-полезни и по-важни от други.

– Друг път! – изръмжа Крисчън.

Баронс скръсти ръце.

– Кой пусна Ънсийли тук?

Крисчън се нахвърли към Баронс. Дагиъс и Киън се спуснаха към него на мига, за да го възпрат.

Мускулите по ръцете на младия планинец се издуха, когато той отърси чичовците си.

– Имам идея! Нека поставим Баронс на малък детектор на лъжата!

Въздъхнах.

– Защо не поставим всички, Крисчън? Но кой ще изпита теб? Ти ще осъдиш всички нас?

– Бих могъл – каза той студено. – Да нямаш някоя тайна, която не би искала да се измъкне, Мак?

– Леле, виж кой говори! Принц Крисчън!

– Стига! – каза Дръстан. – Никой от нас не е достатъчно квалифициран, за да направи този избор сам. Нека проведем скапаното гласуване и да се свършва!

Фае гласуваха да махна руните и да се доверим на В’Лане, естествено. Като отдавнашни друиди на Фае, Келтарови също. Риодан, Лор, Баронс, Фейд и аз гласувахме против. Шийте зрящите се разделиха на две, като Джо гласува да ги махнем, а Кат против. Едва можех да видя върха на главата на баща ми между Лор, Фейд и Риодан, но родителите ми гласуваха на моя страна. Умни родители.

– Те не трябва да се броят – каза Крисчън. – Те дори не са част от това.

– Те защитават кралицата с живота си – каза Баронс категорично. – Броят се.

Все пак загубихме.

Дръстан постави Книгата на плочата. Баронс взе камъните от Лор и Фейд и постави първите три около нея. В’лане положи последния на мястото му. Когато и четирите бяха поставени, започнаха да светят с тайнствена синьочерна светлина и да излъчват тих, постоянен звън.