Тя му бе казала, че го обича и това означаваше много за нея, но след като той бе проявил безотговорно нехайство към принципите й и неуважение към чувствата й, я бе поставил в положение, от което нямаше връщане назад. Когато миналата нощ се взря в лицето й и я чу да казва, че не може да се омъжи за него, тя вярваше във всяка своя дума и дори публичното му признание в любов не бе достатъчно да я задържи при него.

Сякаш се намираше под обстрела на безброй непривични за него емоции, но най-непознатата беше отчаянието. След като цял живот бе покорявал с лекота всяка жена, която пожелаеше, осъзна, че е изгубил самоувереността си. В противен случай нямаше да е толкова сигурен, че ако тя си замине оттук, никога нямаше да успее да си я върне. Сега знаеше, че е на път да я изгуби завинаги. Ако не беше успял да я спечели на свой терен, как можеше да се надява, че ще извоюва любовта й някъде другаде?

— Виж ти, виж ти. Изглежда миналата нощ градският любимец се е забъркал в малки неприятности.

Боби Том вдигна глава и насочи мътния си поглед към Джимбо Такъри, който стоеше пред килията му с противна, самодоволна усмивка на лицето.

— Точно в момента нямам никакво желание да си разменяме обиди, Джимбо — промърмори той. — Какво трябва да направя, за да се измъкна оттук?

— Казвам се Джим.

— Добре тогава, Джим — рече мрачно Боби Том. Може би все още не беше прекалено късно. Може би е имала възможност да премисли нещата и той ще успее да я убеди да промени решението си. Закле се пред Всевишния, че ако тя се омъжи за него, ще й купи старчески дом като подарък за първата годишнина от сватбата им. Ала преди това трябваше да я открие. След това да я убеди, че я обича повече, отколкото някога си бе представял, че ще обича жена. Трябваше да стори всичко възможно, за да я накара да му прости.

Надигна се от леглото.

— Трябва да изляза оттук.

— Съдия Гейтс още не е определил гаранцията — отвърна Джимбо, демонстрирайки явното си удоволствие от нещастието му.

Боби Том се изправи с мъка на крака, пренебрегвайки острото парене в стомаха си и пулсиращата болка в коляното.

— И кога ще го направи?

— Рано или късно. — Джимбо извади клечка за зъби от джоба на ризата си и я затъкна в ъгъла на устата си. — Съдията никак не обича да му се обаждам много рано сутринта.

Въпреки замъгленото си зрение Боби Том успя да различи стрелките на часовника на стената от другата страна на решетките.

— Вече е почти девет.

— Ще му се обадя, когато имам възможност. Хубаво е, че си богат, защото срещу теб има сериозни обвинения: побой, нарушаване на обществения ред, нанасяне на значителни щети върху обществена собственост, съпротива при арест. Съдията никак няма да е във възторг от теб.

С всяка изминала секунда Боби Том се чувстваше все по-нещастен. Всеки миг зад решетките отдалечаваше още повече Грейси от него. Защо миналата нощ се държа като такъв негодник? Защо не преглътна гордостта си и не хукна след нея още тогава, не падна на колене и не й каза, че съжалява? Вместо това изгуби ценно време да се прави на корав пич и надрънка куп глупости, само и само да не се изложи пред приятелите си, което от самото начало си беше изгубена кауза, още след жалкото му представление пред онзи микрофон. Вече дори не си спомняше защо толкова много държеше на мнението им. Забавляваше се с приятелите си, ала не с тях искаше да прекара живота си, нито пък те да му родят деца.

Не можа да скрие отчаянието и тревогата си, когато се отпусна върху решетките.

— Ще направя каквото трябва, но не точно сега. Нуждая се само от два часа. Трябва да открия Грейси, преди да е напуснала града.

— Никога не съм си и помислял, че ще доживея деня, в който ще се направиш на глупак заради жена — рече Джимбо подигравателно, — но снощи ти определено го постигна. Факт е, че тя не те иска, Би Ти, и вече всички го знаят. Предполагам, че пръстените ти от Суперкупата не са й достатъчни.

Боби Том сграбчи решетките.

— Само ме пусни оттук, Джимбо! Трябва да я намеря!

— Твърде късно. — Негодникът му отправи още една от подигравателните си усмивки и бодна с клечката за зъби Боби Том в гърдите. Токовете на обувките му потракваха самодоволно върху твърдите теракотени плочки, докато вървеше към вратата, след което изчезна зад нея.

— Върни се тук, кучи сине! — Боби Том се опита да промуши лице между железните пръти на решетката. — Зная правата си и искам адвокат! Искам адвокат веднага!

Вратата остана плътно затворена.

Стрелна поглед към часовника. Може би тя не планираше да тръгне днес. Може би щеше да остане още малко. Но не го вярваше. Снощи я нарани толкова много, че тя щеше да се махне колкото се може по-бързо.

— Имам право на телефонен разговор! — изкрещя Боби Том.

— Ей, ти, млъквай!

За пръв път осъзна, че не е сам. В градския затвор имаше само две малки килии и леглото в съседната бе заето от опърпан представител на човешката раса със зачервени очи и рунтава брада.

Боби Том не му обърна внимание и продължи да крещи.

— Имам право на телефонен разговор! Искам веднага да се обадя!

Никой не му отговори.

Закуцука трескаво из килията. Раненото коляно се подаваше през скъсания плат на джинсите, повечето от копчетата на ризата му липсваха, заедно с част от ръкава, а кокалчетата на ръцете му сякаш бяха прекарани през месомелачка. Върна се при желязната решетка и отново започна да вика, но пияницата в съседната килия бе единственият, който го удостои с отговор.

Минутите се нижеха мъчително. Знаеше какво удоволствие изпитва Джимбо да го види в това състояние, но не му пукаше. Гласът му пресипна, но не можеше да мълчи. Опита се да си каже, че се държи глупаво и няма никаква логика в настоятелността му, но паниката му не стихваше. Ако веднага не се добереше до Грейси, щеше да я изгуби завинаги.

Измина почти половин час преди вратата, която водеше към приемната на полицейския участък, да се отвори, но този път през нея мина Дел Брейди, хубавичкият заместник на Джимбо. През целия си живот Боби Том не се бе радвал толкова да види някого. Навремето бе играл футбол с бащата на Дел и двамата винаги се бяха разбирали.

— По дяволите, Би Ти, крясъците ти се чуват навсякъде. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано, но трябваше да изчакам Джимбо да излезе.

— Дел! Трябва да се обадя по телефона. Зная, че имам право на един телефонен разговор.

— Ти го проведе през нощта, Би Ти. Обади се на стария Джери Джоунс и заяви на собственика на „Далас каубойс“, че не би купил отбора му дори и да е последният на тази земя.

— Мамка му! — Боби Том удари юмрук в решетките и изтръпна от острата болка, пронизала ръката му.

— Никой никога не те е виждал пиян — продължи Дел. — Ти едва не потроши „Фургона“, да не споменавам какво причини на Лен.

— По-късно ще се погрижа за това, обещавам, че ще уредя всичко с Лен. Но сега трябва да се обадя по телефона.

— Не зная, Би Ти. Джим наистина яко ти е насъбрал. Още откакто вие двамата с Шери Хопър…

— Но това беше преди петнайсет години! Хайде, стига. Само едно обаждане.

За негово облекчение, Дел посегна към ключовете на колана си.

— Добре. Предполагам, че няма да има проблем, ако успея да те заключа отново, преди Джим да се върне от кафенето. Това, което не знае, няма как да му навреди.

На Дел му отне цяла вечност да открие ключа на халката и Боби Том едва се сдържа да не го сграбчи за гърлото и да му изкрещи да побърза. Все пак най-накрая излезе от килията и мина през вратата, която водеше към приемната на полицейския участък. Тъкмо влезе, когато Роуз Колинс, която работеше в полицията, откакто Боби Том се помнеше и чиято ливада някога бе косил, вдигна глава към него и му подаде телефона си.

— За теб е, Боби Том. Тери Джо е.

Той грабна телефона от ръката й.

— Тери Джо! Знаеш ли къде е Грейси?

— Точно в тази минута наема кола от Бъди, за да стигне до Сан Антонио. Тя не може да ме види — аз съм в задната стая, но каза на Бъди, че полетът й е рано следобед. Той ме накара да ти се обадя, макар че миналата нощ му се заклех, че докато съм жива, няма да ти проговоря. Никога не съм си представяла, че може да си такъв гадняр. Не само заради това, което стори на Грейси — тя носи слънчеви очила и зная, че е плакала — но би трябвало да видиш лицето на Бъди. Челюстта му е подута и е двойно по-голяма от преди и…

— Кажи на Бъди да не й дава кола под наем!

— Той е длъжен, иначе ще изгуби разрешителното си. Опита се да я спре, но ти я знаеш каква е. Струва ми се, че в момента й дава ключовете.

Боби Том изруга и прокара ръка през косата си. Потръпна, когато закачи дълбоката рана на слепоочието си.

— Обади се веднага на съдия Гейтс и го доведи тук. Кажи му…

— Няма време. Тя вече се качва в колата. Син понтиак. Тя е много внимателен шофьор, Би Ти. Лесно можеш да я настигнеш, ако тръгнеш веднага.

— Аз съм в затвора!

— Ами излез от там!

— Опитвам се! А междувременно ти ще трябва да я спреш.

— Твърде късно е. В момента потегля. Ще трябва да я настигнеш на шосето.

Боби Том тръшна телефона и се извърна към Роуз и Дел, които слушаха с неприкрит интерес.