Грейси паркира колата си на улицата, където не се виждаше от къщата заради храстите, но тя можеше да наблюдава алеята за автомобили пред нея. Внезапната сговорчивост, проявена снощи от Боби Том, я бе направила подозрителна, а тя нямаше намерение да оставя нищо на случайността.

През по-голямата част от изминалата нощ се беше разкъсвала между смущаващи еротични сънища и изнервящо будуване. Тази сутрин, докато бе под душа, си изнесе строга лекция. Нямаше никаква полза да си повтаря, че Боби Том не е най-красивият, най-възбуждащият и най-секси мъж, когото някога бе виждала, защото той бе точно такъв. Затова беше още по-важно да си напомня, че зад сините му очи, ленив чар и безкрайна вежливост се крие опасна комбинация от чудовищно его и остър ум. На всяка цена трябваше да остане нащрек.

Мислите й бяха прекъснати от ретро форд „Тъндърбърд“, спортен модел, който се спусна на заден ход по алеята. И понеже очакваше подобно предателство, тя завъртя рязко ключа за запалването, натисна педала за газта и рязко подкара взетата под наем кола, за да блокира пътя на форда. После изключи двигателя, грабна чантата си и изскочи навън.

Ключовете за колата й издрънкаха в джоба на последната й модна издънка — прекалено широка за нея рокля, с цвят на горчица, чиято предна част се премяташе. Надяваше се да изглежда едновременно елегантна и делова, но вместо това приличаше на старомодна повлекана на средна възраст. Потропването от токовете на каубойските ботуши на Боби Том отекваше по алеята, когато се насочи към нея. В походката му се долавяше само леко накуцване. Грейси огледа нервно дрехите му. Копринената му риза, щампована с пурпурни палми, бе затъкната в чифт идеално избелели и безукорно разръфани дънки, плътно прилепващи към тесните му бедра и стройни крака на спортист, и то по такъв начин, че за нея бе невъзможно да откъсне очи от онези части по тялото му, в които бе по-добре да не приковава погледа си.

Успя да се окопити едва когато той повдигна леко периферията на перленосивата си шапка „Стетсън“.

— Добро утро, госпожице Грейси.

— Добро утро — отвърна тя рязко. — Не очаквах да станеш толкова рано след снощния купон.

Минаха няколко секунди, докато се взираше в нея. Макар че очите му бяха полупритворени, тя долови някаква напрегнатост в тях, прикрита зад привидното му безразличие, което я накара още повече да настръхне.

— Не се очакваше да се появиш тук преди единайсет часа — промърмори той.

— Да, но подраних.

— Виждам и със сигурност ще ти бъда много признателен, ако дръпнеш колата си, за да не ми запречва пътя. — Ленивото му провлачено говорене контрастираше с лекото присвиване на устните му.

— Съжалявам, но не мога да го направя. Тук съм, за да те придружа до Телароса.

— Не искам да бъда неучтив, скъпа, но не се нуждая от бодигард.

— Не съм бодигард, а придружител.

— Каквото и да си, бих искал да преместиш колата си.

— Разбрах, но ако не те заведа в Телароса в понеделник сутринта, със сигурност ще ме уволнят, затова няма да отстъпя.

Той отпусна ръка на бедрото си.

— Разбирам проблема ти и затова ще ти дам хиляда долара, за да се махнеш оттук и повече да не се връщаш.

Грейси го зяпна изумено.

— Е, добре, да ги направим хиляда и петстотин, заради неудобството, което ти причинявам.

Грейси винаги бе предполагала, че само като я погледнат, хората разбират, че е почтена личност. Мисълта, че той е могъл да си помисли, че е способна да приеме подкуп, я обиди много повече, отколкото да я сбъркат със стриптийзьорка.

— Не правя такива неща — процеди тя бавно.

Той изпусна дълга въздишка на съжаление.

— Наистина жалко, защото независимо дали ще вземеш парите или не, опасявам се, че днес следобед няма да се кача с теб на онзи самолет.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че смяташ да развалиш договора си?

— Не. Само ти съобщавам, че ще стигна сам в Телароса.

Тя не му повярва.

— Ти си подписал договора по своя воля. Не само че си задължен от закона да го спазваш, но имаш и морално задължение.

— Госпожице Грейси, говориш също като учителка от неделното училище.

Тя побърза да сведе очи. А той само се изсмя шумно и поклати глава.

— Май е вярно. Бодигардът на Боби Том Дентън е една проклета учителка от неделното училище.

— Вече ти обясних, че не съм твой бодигард. Аз съм само придружител.

— Боя се, че ще трябва да си потърсиш някой друг, когото да придружаваш, понеже съм решил да пътувам до Телароса с колата си, а не със самолет. Зная, че за една изискана дама като теб няма да е прилично да се натика в тъндърбърда с мъж с моята репутация. — Пристъпи към нейната кола и се наведе, за да се вгледа през прозореца откъм седалката до шофьора, търсейки ключовете й за колата. — Притеснявам се да ти призная това толкова открито, госпожице Грейси, но нямам кой знае колко добра репутация, когато става дума за жени.

Тя припна след него, като упорито се стараеше да не се вторачва в избелелите му дънки, още по-плътно пристегнали бедрата му, когато се наведе напред.

— Няма достатъчно време, за да стигнеш до Телароса. Уилоу очаква да сме там довечера.

Боби Том се изправи и се усмихна.

— Непременно й предай поздравите ми, когато се видиш с нея. А сега ще преместиш ли колата си?

— Твърдо не.

Той наведе глава и я поклати в израз на съжаление, след което пристъпи пъргаво напред, сграбчи дръжката на чантата на Грейси от рамото й и я изхлузи от ръката й.

— Веднага ми я върни! — Тя подскочи към него, за да сграбчи демодираната черна чанта.

— С удоволствие. Но след като намеря ключовете за колата ти. — Пак й се ухили, този път още по-мило, докато държеше чантата по-далеч от нея и я пребъркваше.

Грейси определено нямаше никакво намерение да се впуска в ръкопашна схватка с него, затова прибягна до най-строгия си тон:

— Господин Дентън, веднага ми върнете чантата. Разбира се, че ще бъдете в понеделник в Телароса. Подписали сте договор, в който…

— Извинявай, но ще те прекъсна, госпожице Грейси, макар да ми е ясно, че просто не те сдържа да докажеш правотата си, но точно сега времето ме притиска. — Върна й чантата, след като не успя да намери в нея това, което търсеше, и закрачи обратно към къщата.

Грейси отново се втурна след него.

— Господин Дентън, ъъ, Боби Том…

— Бруно, може ли да излезеш за малко?

Бруно се появи от гаража с мърляв парцал в ръка.

— Трябва ли ти нещо, Би Ти?

— Разбира се. — Обърна се към Грейси. — Извинявай много, госпожице Сноу.

И без повече предупреждения той плъзна ръце под мишниците й и започна да я претърсва.

— Престани! — Тя се опита да се отскубне от ръцете му, но Боби Том Дентън не би могъл да стане най-добрият рисийвър в Националната футболна лига, ако позволяваше на движещи се обекти да се изплъзват от захвата му. Горкото момиче дори не успя да помръдне, когато той започна да я опипва от горе надолу.

— Кротувай и ще приключим с това без кръвопролитие. — Дланите му се плъзнаха по гърдите й.

Дишането й секна. Толкова бе вцепенена, че дори не успя да помръдне.

— Господин Дентън!

Ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Между впрочем имаш много добър вкус по отношение на бельото. Нямаше как да не го забележа снощи. — Премести дланите си към талията й.

Лицето й пламна от срам.

— Спри! Веднага!

Ръцете му се заковаха на място, щом напипаха нещо издуто в джоба й. Със самодоволна усмивка Боби Том измъкна от там ключовете й.

— Върни ми ги!

— Би ли отместил онази кола, Бруно? — Подхвърли му връзката с ключовете, сетне повдигна леко шапката си към Грейси: — Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Сноу.

Смаяна, тя го гледаше как крачи надолу по алеята към тъндърбърда и се качва в него. Хукна подире му, само за да осъзнае, че Бруно вече влизаше в нейната кола, спряна в края на алеята.

— Не пипай тази кола! — диво изкрещя тя и се втурна към него.

Двигателите на тъндърбърда и наетата от Грейси кола избумтяха едновременно. И като се озърна безпомощно назад и напред между двата автомобила — единият готов да потегли, а другият още препречващ пътя на първия — тя се изпълни с непоклатимото опасение, че ако сега позволи на Боби Том да й се изплъзне, никога повече няма да се добере до него. Той имаше къщи навсякъде и цяла армия от лакеи, които да го пазят от хората, с които не желаеше да се среща. Трябваше да го спре сега или завинаги губеше всякакъв шанс.

Колата й, подкарана от Бруно, се стрелна напред и освободи края на алеята.

Грейси мигновено се извърна към тъндърбърда.

— Не тръгвай! Трябва да отидем на летището!

— Желая ти всичко хубаво. — Боби Том й махна жизнерадостно за сбогом и даде на заден ход.

За един кошмарен миг тя видя как се връща в „Сенчести поляни“, за да поеме работата, която й бяха предложили новите собственици. Дори й замириса на лизол и болкоуспокояващи мазила. Припомни си вкуса на преварения зелен боб и картофеното пюре, залети с мазен жълтеникав сос. В съзнанието й като на филмова лента преминаха годините, които я очакваха, през които ще носи ластични чорапи и дебели вълнени жилетки, докато скованите й от артрита пръсти ще се опитват да изсвирят на разстроеното пиано в старческия дом „Луна по жътва“5. И щеше да остарее, преди да е имала шанса да бъде млада.