— Няма за какво да говорим. Стой по-далеч от нея и всичко ще е наред.

— Аз стоя далеч от нея. Нима от това нещата станаха по-добре? Тя щастлива ли е?

— Можеш да си дяволски сигурен, че е. Щастлива е както винаги.

— Лъжеш.

Въпреки думите му, Боби Том долови несигурност в гласа на по-възрастния мъж и реши да се възползва от това.

— Последният път, когато разговаряхме, тя беше развълнувана заради круиза, на който смята да замине, както и заради новите растения в градината си. Толкова е заета с приятелите и проектите си, че почти не ни остава време да се видим насаме.

Раменете на Сойър увиснаха едва забележимо, а пръстите, които държаха стика, се отпуснаха, но Боби Том не омекна. Някак си този мъж беше наранил майка му и той щеше да се постарае това никога повече да не се повтори.

— Доколкото зная, в момента не я измъчват никакви грижи.

— Разбирам. — Сойър се прокашля. — Баща ти много й липсва.

— Мислиш ли, че не го зная?

Сойър опря главата на стика върху килима.

— Знаеш ли, много приличаш на него. Последният път, когато го видях, той беше само на осемнайсет или деветнайсет, но приликата е поразителна.

— Така казват всички.

— Мразех го и в червата.

— Не си представям и той много да те е харесвал.

— Трудно е да се каже. Дори и да е изпитвал неприязън към мен, никога не го е показвал, макар че аз със сигурност съм му давал достатъчно поводи. Той беше толкова дяволски добър с всички.

— Тогава защо си го мразел? — Въпросът му се изплъзна, въпреки намерението му да остане безразличен.

Сойър плъзна ръка по дръжката на стика.

— Майка ми чистеше известно време къщата на баба ти, знаеше ли? Това беше преди да се откаже от живота и да си намери друг начин за препитание. — Замълча, а Боби Том си помисли за историята, която разказваше от години, че Сузи е проститутка. За него това беше един голям майтап, но за Сойър не е било шега. Въпреки че не харесваше този мъж, се почувства засрамен.

— Двамата с баща ти бяхме връстници — продължи Сойър, — но той беше по-едър и когато бяхме в шести и седми клас, баба ти имаше навика да дава старите му дрехи на майка ми. И аз трябваше да ходя на училище с тези подаяния, но в същото време изгарях от толкова силна завист, че понякога си мислех, че ще се задавя. Всеки ден той ме виждаше да идвам на училище, облечен в старите му дрехи, но никога не каза и дума. Нито една дума. Нито на мен, нито на когото и да било. Макар че другите хлапета забелязваха и ми се подиграваха. „Хей, Сойър, не си ли облякъл старата риза на Хойт?“ Ако баща ти беше наоколо, само поклащаше глава и казваше, че, не, по дяволите, това не е неговата риза; че никога не е виждал проклетото нещо. Господи, как го мразех заради това. Само ако беше запратил бедността в лицето ми, бих могъл да се боря с него. Но той никога не го стори и сега, когато се връщам назад, мисля, че не е било в природата му. Вярвам, че в много отношения, той беше най-добрият човек, когото съм познавал.

Боби Том изпита завладяващо чувство на гордост, още повече, че бе неочаквано. И почти незабавно го заля унищожително усещане за загуба. Напрегна цялата си воля, за да не издаде емоциите си.

— Но въпреки това си продължавал да го мразиш.

— Завистта често поражда омраза. В гимназията веднъж разбих шкафчето му и откраднах ученическото му сако. Не мисля, че той някога разбра, че съм бил аз. Разбира се, никога не бих могъл да облека проклетата дреха; дори и не желаех. Но занесох сакото зад прелеза и го изгорих, за да не може и той да го облече отново. Може би съм си мислел, че като го унищожа ще изтрия всичките му постижения, или просто не можех да понасям да гледам как го намята върху раменете на майка ти, докато се прибираха след училище у дома. Проклетото нещо й стигаше до коленете.

Представата за родителите му като гимназисти накара Боби Том да се почувства странно объркан.

— За това е било всичко, нали? Моята майка.

— Предполагам, че винаги е било. — По-възрастният мъж затвори очи, сякаш мислите му се отнесоха някъде надалеч. — Беше толкова хубава. Но тя не мислеше така, защото носеше шини на зъбите до края на девети клас и го е запомнила, но повярвай ми, с шини или без, тя беше красива като картинка. И беше също като баща ти — мила с всички. — Засмя се искрено. — С всички, освен с мен. Веднъж се срещнахме в коридора, когато наоколо нямаше никой. Доколкото си спомням, носеше нещо в кабинета на учителя, а аз сигурно съм бил избягал от час. Бях вдигнал яката си и се бях облегнал на едно от шкафчетата като истински хулиган. Удостоих я с най-якия си присвит поглед и навярно съм я уплашил до смърт. Спомням си, че ръцете й затрепериха, но тя се втренчи право в мен и каза: „Уейланд Сойър, ако не искаш да свършиш на улицата, най-добре е веднага да се върнеш в час“. Наистина майка ти е смела дама.

Беше трудно да се изпитва антипатия при подобна обезоръжаваща откровеност, но Боби Том си напомни, че този Сойър вече не беше лошото градско момче и този път заплахата, която представляваше за майка му, беше съвсем реална.

— Едно нещо е някакъв хлапак да я изплаши, а съвсем друго — възрастен мъж. Кажи ми какво си й сторил.

Боби Том не очакваше наистина да получи отговор и не се изненада, когато Сойър се обърна и се отправи към дървената лавица. Когато остави стика обратно на мястото му, се облегна на щанда, но въпреки нехайната му поза, в тялото му се усещаше напрежение. Боби Том усети как целия застава нащрек, все едно се готви да получи удар.

Сойър погледна към тавана, сетне преглътна тежко.

— Накарах я да повярва, че ще затворя „Росатех“, ако не стане моя любовница.

Нещо избухна в Боби Том. Прелетя през стаята с вдигната ръка, готов да убие шибания кучи син, но се спря точно пред него, когато самоконтролът му надделя над гнева. Сграбчи по-възрастния мъж за реверите.

— Дано да те е пратила по дяволите.

Сойър сграбчи китките му.

— Само ме изслушай. Можеш поне това да направиш.

Боби Том трябваше да узнае останалото и се насили да го пусне, макар че не се отдръпна. Когато заговори, гласът му беше нисък и заплашителен.

— Започвай да говориш.

— Никога не съм й го казвал направо, но тя мислеше, че точно това имам предвид, а аз чаках твърде дълго, преди да й кажа истината. Вярваш или не, но мнозина извън Телароса ме смятат за почтен човек и аз си помислих, че ако прекараме известно време заедно, и тя ще го разбере. Но нещата излязоха от контрол.

— Ти си я изнасилил.

— Не! — За пръв път гневът на Сойър избухна и очите му се присвиха. — Можеш да вярваш каквото си искаш за мен, Дентън, но никога не си и помисляй подобно нещо. Случилото се помежду ни не е твоя работа, но едно ще ти кажа — не е имало никакво насилие.

Боби Том усети, че му призлява. Не желаеше да мисли за майка си по този начин при никакви обстоятелства. Ала още по-лошо, не можеше да понесе мисълта, че тя доброволно се е отдала на Сойър, не и след като е била омъжена за баща му, не и след като споменът за Хойт Дентън все още беше жив.

Гневът на Сойър угасна също толкова внезапно, както и бе изригнал.

— Нямаше никакво насилие, ала за нея беше прекалено рано и аз го знаех. Тя все още обича много силно баща ти; той е бил изключителен мъж и не мога да я обвинявам за това. Но него вече го няма, а аз съм тук. Тя е самотна. Тя иска да е с мен, само че никога няма да си позволи това и мисля, че е заради теб.

— Не го знаеш със сигурност.

— Ти си най-важният човек в живота й и тя по-скоро би си отрязала ръката, отколкото да те нарани.

— Искам да стоиш далеч от нея.

Сойър го изгледа с открита враждебност.

— Надявам се си разбрал, че не изливам душата си пред теб, защото съм някакъв мазохист. Не те харесвам особено — доколкото те познавам, ти си егоистично копеле — но се надявам да греша. Надявам се също да си наследил от баща си много повече, отколкото самият ти осъзнаваш в момента. Бях честен с теб, защото се моля за някакво чудо. Без твоето одобрение, ние двамата нямаме шанс.

— Няма да има никакви чудеса.

Сойър беше горд мъж и в гласа му нямаше молба.

— Аз искам единствено справедлив шанс да я спечеля, Боби Том.

— Ти искаш шибаната ми благословия!

— Ти си единственият, който може да пребори чувството й за вина.

— Много лошо тогава, защото няма да го направя! — Тикна показалеца си в гърдите на Сойър. — Предупреждавам те. Остави майка ми на мира. Ако само се осмелиш да погледнеш към нея, ще съжаляваш.

Сойър го изгледа с твърд, немигащ поглед.

Боби Том се завъртя на пети и изхвърча от стаята. Дишаше толкова тежко, че когато изкачи стълбите, трябваше да спре, за да се съвземе. Беше прав; знаеше го. Независимо от всичко, Сойър бе наранил майка му и той трябваше да се погрижи това никога повече да не се повтори.

Един от старите му съотборници го спря, за да го поздрави и много скоро той се намери пред бара, сред свои приятели. Минаваше от една група на друга, потупваше мъжете по гърбовете, сипеше шеги и закачки, сякаш си нямаше никакви грижи на този свят, ала докато поздравяваше гостите си, не спираше да хвърля погледи към вратата, опитвайки се да зърне Грейси. Имаше нужда от нея, за да се успокои след срещата със Сойър. Къде, по дяволите, беше тя? С мъка потисна импулса си да се втурне към паркинга, за да я търси.