Все пак трябваше да й покаже кой е шефът и след като бе сигурен, че тя вече го е осъзнала, беше време двамата да се изправят лице в лице. Възнамеряваше недвусмислено да й заяви, че леденият период в отношенията им е приключил. Тя можеше да бъде дяволски упорита, но веднъж, след като я накара да млъкне и започне да я целува, всичко отново щеше да бъде наред. До полунощ вече щеше да е в леглото му, където й беше мястото.

Когато излезе от пикапа си, колата на Сузи спря на алеята зад него. Тя му махна леко, докато излизаше от колата си, сетне я заобиколи, за да отвори багажника. Стигна при нея, тъкмо когато тя вадеше голям кашон от багажника.

— Какво е това?

— Старите ти купи от началното училище до завършването на гимназията.

Той взе кашона от ръцете й.

— Не си го смъкнала сама от тавана, нали?

— Качих се няколко пъти.

— Трябваше да ми се обадиш.

Майка му сви рамене. Той видя сенките под очите й и забеляза леката бледност на лицето й. Сузи винаги се бе грижила толкова добре за себе си, че той никога не си бе помислял, че остарява, но този следобед всяка една от петдесет и двете години й личаха, че дори можеха да се прибавят и няколко отгоре. Освен това изглеждаше много нещастна и се почувства виновен, че може би той е причината за тези тъмни кръгове. Думите на Грейси изплуваха в съзнанието му и го накараха да се почувства още по-зле. Беше се опитала да му каже, че майка му се нуждае от подкрепата му, но той не бе пожелал да я чуе.

Боби Том премести кашона под мишницата си и се покашля.

— Съжалявам, че напоследък не можах да прекарвам повече време с теб. Работихме по дванайсет часа на ден и… ами, бях зает — завърши неубедително.

Тя явно не искаше да го погледне в очите.

— Зная защо не идваш у дома и съжалявам. — Гласът й леко потрепери. — Вината е моя. Зная го.

— Мамо…

— Повече няма да го видя. Обещавам ти.

Заля го огромна вълна на облекчение. Въпреки факта, че Уей Сойър беше героят на града, имаше нещо в този мъж, което Боби Том никак не харесваше. Плъзна ръка по раменете й и я прегърна.

— Радвам се.

— Беше… трудно е да се обясни.

— Не си длъжна да го правиш. Просто ще го забравим.

— Да. Така навярно ще е най-добре.

Пръстите на свободната му ръка се преплетоха с нейните и той я поведе към къщата.

— Какво ще кажеш да ви заведа двете с Грейси на вечеря? Може да отидем в заведението на О’Лиъри.

— Благодаря, но имам заседание на Комитета.

— Изглеждаш уморена. Може би трябва да го даваш малко по-кротко.

— Добре съм. Просто миналата вечер четох до късно. — Тя мина пред него по бетонните стъпала, които водеха до малката площадка. Ръката й се протегна машинално да завърти дръжката, но вратата беше заключена. Той понечи да натисне звънеца, ала ръката му застина във въздуха, когато тя започна да дърпа дръжката като обезумяла.

— По дяволите!

— Заключено е — рече той, изумен от държанието й.

— Отговори ми! — Тя заудря с юмрук по вратата, а лицето й се сгърчи от отчаяние. — Отговори ми, по дяволите!

— Мамо? — обзе го страх и Боби Том остави кашона с купите на площадката.

— Защо той не ми отговаря? — извика тя, докато по страните й се стичаха сълзи. — Защо не е тук, за да ме посрещне?

— Мамо? — Той се опита да я притегли в обятията си, но тя се възпротиви. — Мамо, всичко е наред.

— Искам си съпруга!

— Зная. — Боби Том я улови за ръцете. Раменете й натежаха и той не знаеше как да й помогне. Мислеше, че през годините болката й от загубата на баща му е стихнала, ала мъката й изглеждаше все така силна, както в деня на погребението му.

Грейси отвори вратата в отговор на тропането, ала усмивката й помръкна, когато видя състоянието на Сузи.

— Какво не е наред? Какво се е случило?

— Ще я заведа у дома — рече той.

— Не! — Сузи се изскубна от ръцете му и изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Съжалявам. Аз… извинявам се и на двамата. Не зная какво ми стана, толкова се срамувам.

— Не е нужно да се срамуваш. Аз съм ти син.

Грейси излезе на верандата.

— Идването ти тук е извадило наяве всички болезнени емоции. Не би била човешко същество, ако не реагираш.

— Все пак това не е извинение. — Сузи се усмихна на двамата със слаба, неубедителна усмивка. — Вече съм добре — наистина съм добре — но не мисля, че мога да вляза вътре. — Посочи към кашона. — Имаш ли нещо против да сложиш тези неща на полицата в спалнята? Боби Том ще ти покаже къде стоят.

— Разбира се — отвърна Грейси.

Той улови ръката на майка си.

— Ще те закарам до вкъщи.

— Не! — Тя се отдръпна рязко и за негово безпокойство отново се разплака. — Не, няма да идваш! Искам да остана сама. Искам всички да ме оставите сама! — Притисна ръка към устата си и се затича към колата си.

Боби Том потърси очите на Грейси и я погледна безпомощно.

— Трябва да се уверя, че ще се прибере благополучно. Ще се върна.

Младата жена кимна.

Боби Том последва майка си до дома й, разтърсен до дъното на душата си от случилото се току-що. Осъзна колко е свикнал да мисли за Сузи само като за своя майка, а не като за човешко същество, което има свой собствен живот, и се почувства засрамен. Защо не беше послушал Грейси? Утре ще поговори с майка си, както трябваше да стори още преди седмици.

Наблюдаваше я от тротоара, докато влезе в къщата, после се насочи обратно към малкото бяло бунгало, в което бе отраснал. Грейси бе оставила вратата незаключена и той я откри на горния етаж в неговата някогашна стая. Седеше на ръба на леглото и се взираше в пространството. Кашонът със старите купи беше в краката й. От гледката на Грейси в тази стая, заобиколена от толкова много вещи от детството му, по гърба му полазиха тръпки.

Бюрото в ъгъла не приличаше много на онова, което си спомняше, но върху поставката на зелената лампа все още се виждаха останките от стикера, който бе залепил толкова отдавна. Върху закачалката висеше колекцията му от бейзболни шапки, а на стената се виждаше старият му плакат на Ивел Книвел15.

Защо ли майка му го бе запазила? Баща му бе поставил лавици под прозореца, където да подрежда купите си. Надуваемото кресло беше копие на оригиналното, но златистата покривка на леглото не приличаше на одеялото с шотландско каре, с което бе израснал.

Грейси вдигна глава.

— Майка ти прибра ли се благополучно вкъщи?

Той кимна.

— Какво се случи?

Боби Том се приближи до прозореца, дръпна пердето и погледна към двора.

— Не мога да повярвам колко са пораснали тези дървета. Всичко останало ми изглежда много по-малко, отколкото някога.

Грейси не знаеше защо се чувства обезсърчена от нежеланието му да говори с нея; досега вече би трябвало да е свикнала. Но знаеше, че сцената с майка му го е разстроила и й се искаше да могат да я обсъдят. Стана от леглото, коленичи на килима и започна да развива купите от вестниците, с които бяха увити.

Ботушите му се появиха в полезрението й, когато дойде и застана до нея, а после се отпусна на същото място, на което тя седеше допреди малко.

— Не зная какво се случи. В един момент разговаряхме, а в следващия тя удряше по входната врата и плачеше, защото баща ми не е там, за да й отвори.

Грейси приседна на пети и го погледна.

— Толкова ми е мъчно за нея.

— Какво би могло да не е наред?

Когато тя не отговори, той я изгледа обвинително.

— Мислиш, че има нещо общо със Сойър и онова, което се случи в ресторанта, нали? И обвиняваш мен за това.

— Не съм казала подобно нещо.

— И не е нужно. Мога да чета мислите ти.

— Ти обичаш майка си. Зная, че не би я наранил съзнателно.

— Това няма нищо общо със Сойър; сигурен съм. Тя ми каза, че повече няма да се вижда с него.

Грейси кимна, но не каза нищо. Колкото и да се тревожеше за двамата, те трябваше да решат този въпрос помежду си. Наблюдаваше го, докато той оглеждаше старата си стая и не се изненадана, когато заговори за друго, зарязвайки темата за Уей Сойър и майка си.

— От цялата тази работа с родния дом ме побиват тръпки. Не проумявам защо хората си мислят, че някой ще си губи времето да се разхожда наоколо, за да гледа старите ми футболни купи. Предполагам знаеш, че не съм особено доволен от участието ти във всичко това.

— Някой трябва да следи за интересите ти. Би трябвало да видиш ключодържателите, които се продават в магазинчето за сувенири. Изрисуван си в екип на „Каубоите“.

— Никога в живота си не съм носил екип на „Каубоите“.

— Магията на модерните технологии. Най-доброто, което можах да сторя, беше да ги преместя в един забутан ъгъл, но имах малко повече късмет с идеята, която ми хрумна преди няколко седмици.

— Каква идея?

— Градът има нужда от център за възрастни хора и този следобед говорих с Тери Джо и Тули да използваме къщата за това. Вече я бях споделила със Сузи и тя се съгласи, че това би било идеалното място.