Грейси не беше много добра в раздаването на смразяващи погледи, но сега се опита да даде най-доброто, на което бе способна.

— Вие съзнателно направихте всичко възможно, за да ме засрамите.

Той също даде най-доброто, на което бе способен, за да се престори на дълбоко засегнат и наранен.

— Никога не бих причинил това на една дама.

— Господин Дентън, подозирам, че много добре знаете, че съм изпратена тук от Уилоу Крейг, продуцент на студиото „Уиндмил“, със задача…

— Ъхъ. Искаш ли чаша шампанско, кока-кола или нещо друго? — Телефонът му зазвъня, но той не му обърна внимание.

— Не, благодаря. Още преди четири дни трябваше да сте пристигнали в Тексас за началото на снимките на „Кървава луна“ и…

— А какво ще кажеш за бира? Забелязах, че напоследък все повече жени пият бира.

— Аз не пия.

— Така ли?

Вместо делово, прозвуча предвзето, което може би не беше най-доброто поведение, когато си имаш работа с толкова необуздан мъж, затова се опита да бъде по-любезна.

— Самата аз не пия, господин Дентън, но нямам нищо против тези, които употребяват алкохол.

— Казвам се Боби Том, скъпа. Никой не ме нарича другояче.

Говореше й като каубой, току-що завърнал се от дълго преследване на избягал добитък, но като го гледаше как я преценява с насмешка, заподозря, че бе по-умен, отколкото се представяше.

— Добре тогава, Боби Том. Договорът, който си подписал с „Уиндмил“…

— Нещо не ми приличаш на онези от Холивуд, госпожице Сноу. Откога работиш за „Уиндмил“?

Тя се престори на много заета с оправянето на перлите си. Телефонът отново зазвъня и той отново не му обърна внимание.

— Работя като асистент продукция. От доста време.

— И откога по-точно?

Нямаше как да избегне отговора, но му отвърна с достойнство. Вирна брадичка, преди да изрече:

— Скоро ще стане месец.

— Толкова дълго? — Той явно изглеждаше развеселен.

— Аз съм много компетентна. Постъпих на тази работа със солиден опит във фирменото управление, а освен това притежавам отлични комуникативни умения. — Можеше да добави, че умее да плете дебели ръкавици за хващане на дръжките на горещи тенджери, да рисува украса по керамични прасенца и да свири на пиано „Доброто старо време“.

— Впечатляващо — рече той, след като подсвирна удивен. — И с каква работа се занимаваше преди?

— Аз… ъъ… ръководех старческия дом „Сенчести поляни“.

— Старчески дом? Доста отговорна работа. А откога си в този бизнес?

— Отраснала съм в „Сенчести поляни“.

— Отраснала си в старчески дом? Колко интересно. Познавах един, който бе отраснал в изправителен дом — просто защото баща му беше пазач там — но не очаквах да срещна някой, който е израсъл в старчески дом. Да не би родителите ти да са работили там?

— Родителите ми бяха собственици. Баща ми почина преди десет години и след това помагах на майка ми да го поддържа. Неотдавна тя го продаде и се премести във Флорида.

— И къде се намира този старчески дом?

— В Охайо.

— В Кливланд? Или в Кълъмбъс?

— В Ню Грънди.

Той се усмихна.

— Не мисля, че някога съм чувал за Ню Грънди. И как попадна от там в Холивуд?

Трудно й бе да остане съсредоточена пред убийствено съблазнителната му усмивка, но тя продължи решително.

— Уилоу Крейг ми предложи работа, защото се нуждаеше от някой, на когото да разчита, а освен това беше силно впечатлена от начина, по който ръководех дейността на „Сенчести поляни“. Баща й живееше там, преди да почине миналия месец.

Когато Уилоу, шеф на студиото „Уиндмил“, й предложи работа като асистент на продукция, Грейси направо не можеше да повярва на късмета си. Макар че длъжността беше на най-ниското ниво в йерархията, а заплатата — доста скромна, Грейси категорично възнамеряваше да докаже, че може да напредне бързо в бляскавата си нова професия.

— Господин Ден… ъъ, Боби Том… има ли някаква причина, поради която все още не си се явил за началото на снимките?

— О, има една доста основателна причина. Искаш ли ментови дражета? Тук някъде в бюрото трябва да се намира цяло пакетче. — Започна да опипва ръбовете на гранитния плот. — Май ми е трудно да напипам чекмеджетата. Опасявам се, че ще ми е нужно длето, за да ги отворя.

Тя се усмихна, но още в следващия миг осъзна, че той отново избягна отговора на въпроса й. Ала тъй като тя бе свикнала да разговаря с разсеяни хора, реши да подходи от съвсем друга посока.

— Имаш необикновена къща. Отдавна ли живееш тук?

— От две години. Самият аз не я харесвам много, но архитектката наистина се гордее с нея. Нарича я градско жилище от Каменната ера с японско и таитянско влияние. Аз бих я нарекъл просто „грозна“. Но изглежда се хареса на хората от списанието, защото я снимаха многократно. — Той се отказа от търсенето на бонбончетата и отпусна ръка върху клавиатурата на компютъра. — Понякога се прибирам у дома и намирам череп на крава да лежи до ваната или кану насред дневната, всички онези странни неща, изтипосани в снимките от списанията, за да изглеждат по-достоверни, макар че нормалните хора никога не държат такива глупави вещи в домовете си.

— Сигурно е трудно да живееш в къща, която не ти харесва.

— Притежавам цял куп, така че няма голямо значение.

Тя примигна от изненада. Повечето хора, които познаваше, трябваше да работят цял живот, за да изплатят една къща. Искаше да го попита колко къщи притежава, но реши, че няма да е разумно да се разсейва от основната си мисия, заради която бе тук. Телефонът отново започна да звъни, но и този път домакинът й дори не го погледна.

— Това е първият ти филм, нали? Винаги ли си искал да бъдеш актьор?

Той я погледна неразбиращо.

— Актьор? О, да… отдавна искам.

— Вероятно нямаш представа, че отлагането на снимките дори само с един ден струва хиляди долари. Студиото „Уиндмил“ е малко и независимо, така че не може да си позволи такива разходи.

— Ще ми ги приспаднат от хонорара.

Перспективата явно не го притесняваше и тя го изгледа замислено. Той си играеше с мишката, поставена върху сива подложка до клавиатурата. Пръстите му бяха дълги и тънки, а ноктите — късо изрязани, но китката му, показваща се от маншета, изглеждаше здрава и силна.

— Тъй като нямаш голям опит като актьор, ми хрумна, че може да си малко изнервен заради цялата тази работа. Ако се страхуваш…

Той се изправи зад бюрото и заговори меко, но с определена настойчивост, която досега не бе доловила в интонацията му.

— Боби Том Дентън не се страхува от нищо, скъпа. Запомни го.

— Всеки се страхува от нещо.

— Не и аз. Когато си прекарал по-голямата част от живота си, изправен срещу единайсет яки мъжаги, готови на всичко, за да ти изтръгнат червата през носа, такива неща като правенето на филми нямат голямо въздействие.

— Разбирам. Все пак вече не си футболист.

— О, аз завинаги ще си остана футболист, по един или друг начин. — За миг си помисли, че зърна някаква пустота в очите му, нещо като отчаяние. Но той говореше толкова сухо и делово, че тя реши, че само така й се е сторило.

Боби Том заобиколи бюрото и се приближи към нея.

— Може би ще е по-добре да се обадиш по телефона и да съобщиш на шефката си, че в един от близките дни ще бъда там.

Той най-после успя да я ядоса. Младата жена се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и четири.

— Ще кажа на шефката си единствено, че утре следобед двамата ще отлетим за Сан Антонио и оттам ще продължим за Телароса.

— Ние?

— Да. — Още от самото начало знаеше, че трябва да е твърда с него, иначе той ще спечели незаличимо предимство пред нея. — В противен случай ще се озовеш насред много неприятен съдебен процес.

Той почеса брадичката си замислено.

— Мисля, че спечели, скъпа. Кога е полетът ни?

Тя го изгледа подозрително.

— В дванайсет и четирийсет и девет.

— Добре.

— Ще дойда да те взема в единайсет. — Внезапната му капитулация я изпълни с подозрение и думите й прозвучаха повече като въпрос, отколкото като заявление.

— Може би ще е по-лесно да се срещнем на летището.

— Ще те взема от тук.

— Много мило от твоя страна.

И в следващия миг Боби Том я хвана за лакътя, избутвайки я вън от кабинета.

Въплъти се в ролята на безупречен домакин, като й показа гонг от шестнайсети век и една скулптура на пода, изработена от вкаменено дърво, но само след минута и половина тя се озова сама насред алеята за автомобили.

От прозорците струеше светлина и музиката се лееше към нея в уханния нощен въздух. Докато го вдишваше, очите й се разшириха от копнеж. Това бе първото й диво парти, но ако не грешеше, току-що бе изхвърлена от него.



На следващия ден, в осем сутринта, Грейси отново пристигна пред къщата на Боби Том Дентън. Преди да напусне мотела, тя позвъни в „Сенчести поляни“, за да провери как са госпожа Фенър и господин Маринети. Макар да бе загърбила живота си в старческия дом, тя си оставаше загрижена за хората, които бе изоставила преди три седмици. Олекна й, като узна, че и двамата се подобряват. Позвъни и на майка си, но Фран Сноу беше на път за часа си по водна аеробика във вилата си в Сарасота и нямаше време за разговори.