Бутна обратно кутията в хладилника, после се понесе из къщата, потънал в самосъжаление и с пълното убеждение, че са се отнесли неправилно с него. Внезапно се спря. Какво правеше? Та той беше Боби Том Дентън, за бога! Защо й позволяваше да го докарва до това състояние? Той беше този, който държеше всички козове.

Мисълта би трябвало да го успокои, но не се получи. Незнайно как доброто й мнение беше станало важно за него, може би защото тя го познаваше много по-добре от всеки друг, за когото се сещаше в момента. Това осъзнаване го изпълни с чувство на уязвимост, което беше непоносимо. Докато гасеше пурата в китайския пепелник, Боби Том начерта план как точно щеше да се справи с нея. През следващите няколко дни ще бъде вежлив, но хладен. Ще й даде време да си помисли за лошото си държание и да осъзнае на кого принадлежи лоялността й. И след като веднъж разбереше кой е господарят във връзката им, ще благоволи да я приеме обратно.

Мислите му запрепускаха напред. Веднага след Хевънфеста щяха да заминат за Ел Ей, за да довършат заснемането на вътрешните снимки в едно от тамошните студия. Щом се махнеха от този откачен град, тя ще се кротне. Но какво щеше да стане, когато снимките на филма приключат и тя няма повече работа? Имайки предвид начина, по който поддържаше връзка с възрастните хора от Ню Грънди и факта, че бе осиновила цяла нова трупа в „Гористите хълмове“, Боби Том започваше да си мисли, че старческите домове са в кръвта й, също както футболът в неговата. Ами ако решеше да се върне в Ню Грънди?

Мисълта го разтревожи не на шега. Той й вярваше много повече, отколкото на всеки друг асистент, който някога бе работил за него, и нямаше намерение да я остави да си отиде. Просто ще й направи предложение, което не би могла да откаже и тя ще работи за него на пълен работен ден. След като веднъж станеше официално негова служителка, при това с щедра заплата, всички тези глупави спорове за пари помежду им щяха да останат в миналото. Замисли се върху идеята. Нещата щяха малко да се усложнят, когато му писнеше от физическата страна на връзката им. Но все пак беше напълно сигурен, че ще успее да я отстрани от леглото си, без да разруши приятелството им, което бе започнало да означава толкова много за него.

Огледа плана си за недостатъци и не откри такива. В крайна сметка да се справиш с всяка жена, дори такава като Грейси, означаваше най-вече да контролираш ситуацията и той се поздрави със способността си да прави това. И преди да се усети, тя щеше да се озове точно там, където я искаше — сгушена до гърдите му в леглото, да чертае малки сърчица над неговото.

20

— Къде смяташ, че е най-добре да сложим ключодържателите, Грейси?

Грейси тъкмо бе привършила с разопаковането на последния от сувенирите — бели порцеланови пепелници във формата на щата Тексас. Розов Купидон обозначаваше местоположението на Телароса, а червеният надпис отстрани гласеше:

„Хевън, Тексас

Място в сърцето“

Въпросът за ключодържателите бе поставен от Тули Чандлър, председателка на Комитета за родното място на Боби Том и съпруга на най-добрия зъболекар в града. Тули стоеше зад щанда на това, което в момента представляваше малък магазин за сувенири, а някога беше остъклената веранда в къщата на Сузи и Хойт Дентън. Преобразуването на някогашния дом на Боби Том в туристическа атракция още не бе напълно завършено, макар че Хевънфестът беше само след три седмици.

Сузи и Хойт се бяха отървали от оригиналните мебели на къщата още преди години, когато се бяха изнесли, но комитетът бе претърсил мазета и магазини с мебели втора ръка, за да открие подобни, а на няколко пъти дори бе попадал на самите оригинали. По-голямата част от къщата бе декорирана в тъмнозелено и златно, много популярни навремето, но Сузи беше използвала ярки нюанси на ябълковочервено, тогава доста нетрадиционни, които дори и сега придаваха определено очарование на мястото.

Макар че бе поела изцяло отговорността за организиране на пътуването и настаняването на известните спортисти, Грейси пак разполагаше с доста свободно време. След разправията с Боби Том преди близо три седмици, тя прекарваше по-голямата част от вечерите си в „Гористите хълмове“ или работеше тук, като помагаше на Тери Джо и Тули да подготвят родния дом.

Сега гледаше критично ключодържателите. Както върху толкова други вещи в магазина за сувенири, и върху тях се виждаше образът на Боби Том, макар че той не бе давал съгласието си. Флуоресцентният оранжев пластмасов диск го показваше в действие: скочил във въздуха с тяло, извито в елегантна дъга, с протегнати ръце, за да улови топката. Но синьо-белия екип на Далас бе доста нескопосано изрисуван върху този на „Чикаго Старс“, заедно с яркия надпис: „Той трябваше да бъде Каубой“.

— Може би не е зле да ги окачим зад стойката с пощенските картички? — предложи Грейси.

— О, не съм съгласна — поклати глава Тули. — Никой няма да ги види там.

Тъкмо на това се надяваше и Грейси. Искаше й се Боби Том да спре тази незаконна търговия, но нямаше намерения да повдига въпроса, когато и без това помежду им цареше достатъчно напрежение. Говореха си учтиво, а когато наоколо имаше други хора, той обвиваше ръка около талията й, но двамата прекарваха много малко време сами, а всяка нощ се оттегляха в отделните си спални.

Грейси тъкмо отнесе пепелниците до лавиците и започна да ги подрежда, когато Тери Джо дойде откъм дневната с молив, затъкнат зад ухото й и клипборд в ръка.

— Някой откри ли онази липсваща кутия с чашите за кафе?

— Не още — отвърна Тули.

— Сигурно съм ги завряла на някое шантаво място. Кълна се, че откакто Уей Сойър обяви, че няма да затваря „Росатех“, съм толкова разсеяна, че дори не мога да мисля с главата си.

— Лутър го направи почетен председател на фестивала — оповести Тули, сякаш вече не бяха обсъждали този факт поне няколко пъти.

Съобщението на Уей Сойър остави всички в града замаяни от облекчение, а той се бе превърнал от врага на Телароса в неговия герой.

— Нещата за този град най-после започнаха да се подреждат — усмихна се Тери Джо и огледа стъклените витрини покрай прозорците. Точно пред нея се мъдреха подредени магнити за хладилник с надпис: „Налудувах се в Хевън, Тексас!“.

— Спомням си лятото, когато господин Дентън построи тази остъклена веранда. С Боби Том имахме навик да играем тук на дама, а Сузи ни носеше гроздов сок. — Въздъхна. — Възстановяването на тази къща е като пътуване обратно в детството ми. Всеки път щом влезе през вратата, Сузи казва, че се връща с двайсет години назад, но мисля, че й е трудно да идва тук, защото господин Дентън не е наоколо, за да сподели спомените й. Не зная. Напоследък тя не прилича на себе си.

Грейси също се тревожеше за Сузи. След онзи следобед в Сан Антонио, всеки път, когато я срещнеше, й се струваше все по-слаба и крехка. Докато поставяше последния от пепелниците върху лавицата, реши, че може би моментът е подходящ да спомене идеята, която същия ден бе споделила и със Сузи.

— Жалко, че къщата ще бъде празна през повечето време.

— Е, ние не можем да направим нищо по въпроса — рече Тули. — Туристите ще идват само през почивните дни или за специални поводи, като фестивала.

— Все пак е жалко, че ще е затворена през останалото време, особено когато може да се използва в помощ на хората.

— Какво имаш предвид?

— Забелязах, че в Телароса няма център за възрастни хора. Тази къща не е голяма, но има стая за отдих, а дневната е удобна. Мислех си, че ще е идеално място за възрастните хора — да се съберат да поиграят карти или да изработят заедно нещо, или да чуят някоя интересна лекция. „Гористите хълмове“ не са много далеч. Там наистина е доста пренаселено и навярно някои от тамошните обитатели, които са по-подвижни, биха могат да идват тук няколко пъти в седмицата, за да се позабавляват.

Тули сложи ръка на кръста си.

— Как сама не се сетих за това?

— Идеята е добра — съгласи се Тери Джо. — Сигурна съм, че бихме могли да намерим доброволци, които да организират всичко. Защо да не учредим комитет? Веднага щом се прибера, ще се обадя на свекърва си.

Грейси изпусна въздишка на облекчение. Филмовата компания свършваше работата си тук след няколко седмици и мисълта, че ще остави, макар и малък отпечатък върху града, който бе започнала да обича и много щеше да й липсва, я караше да се чувства по-добре.



Няколко часа по-късно Боби Том спря пикапа си пред къщата, в която бе отраснал. Тъндърбърдът му бе единствената кола, останала на алеята, така че знаеше, че Грейси все още е там, но останалите доброволки навярно си бяха тръгнали, за да приготвят вечерята за семействата си. Докато гледаше малкото, бяло бунгало, го изпълни странното чувство, че времето е спряло и той отново е дете. Почти очакваше да види баща си да излиза от гаража със старата червена косачка за трева и примигна решително. Господи, баща му толкова му липсваше.

Самотата го прониза. Чувстваше се откъснат от всичко важно в живота си. След случката в Сан Антонио преди три седмици двамата с майка му само си разменяха любезности, а той не смееше да си признае колко много му липсва Грейси. Не че не я виждаше през деня по време на снимките, ала не беше същото. Тя се отнасяше към него все едно не беше нищо повече от неин работодател — правеше каквото я помоли, а след това изчезваше. Ако някой му беше казал, че ще му липсва начина, по който се опитваше да му нарежда, щеше да му заяви, че е луд, но не можеше да отрече факта, че отчуждението й оставяше голяма празнота в живота му.