— Какво искаш? — прошепна той, като влезе по-навътре.

— Моля те, позволи ми… Позволи ми…

— Искаш ли още, Сузи? Още ли искаш? — Нежното му мълвене засили възбудата й.

— Да… да… — Тя го умоляваше, но толкова отдавна беше изпитвала подобно нещо, че не можеше да се спре.

Гласът му беше мек, дрезгав и нежен.

— Не още, любима. Не още.

Тя проплака, когато той я отдръпна от себе си. Опита се да се извърне в ръцете му, но той не й позволи. Виждаше силуета му в полумрака и твърдата му мъжественост. Инстинктивно се протегна и го сграбчи, безсрамна и дръзка, забравила, че този мъж не е нейният съпруг, че тя не искаше това.

Той простена и улови китката й.

— Почакай. Само още малко.

Излезе от водата и нахлузи халата върху мокрото си тяло. Без да завързва колана, я изтегли навън, зави я с хавлиената кърпа, сетне я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята, все едно бе девица, отиваща в брачното си ложе.

Тя оброни глава на рамото му, докато той пристъпваше в полутъмната стая. Не искаше да го вижда, не искаше да си спомня кой е той и коя бе тя, нито че се канеше да предаде съпруга си. Как се бе озовала в прегръдките на един непознат, на ръба на сексуалната забрава?

— Не искам светлина. — Имаше нужда от тъмнината, за да скрие срама, който изпитваше, задето бе позволила на този мъж да я възбуди до такава степен, че вече нямаше връщане назад.

Той се спря. Сузи вдигна глава, за да го погледне, и видя, че косата му е мокра и разрошена, а изражението на лицето — неразгадаемо.

Очакваше да я положи върху леглото, ала вместо това той я отнесе в противоположна посока, към една врата, която досега не бе забелязала. Сузи обърна въпросителен взор към него, но той не я гледаше. Бутна с крак вратата и я внесе вътре.

За огромна нейна изненада се озоваха в просторна гардеробна. Тя видя двойни редици със скъпи костюми и ръчно ушити ризи, рафтове с идеално подредени ботуши и обувки, купчини с джинси и ризи. Лъхнаха я тежки мъжки аромати: одеколон, кожа и чистият мирис на свежо колосани ризи. Той я положи върху килима на пода и тутакси се протегна, за да затвори вратата. Двамата се озоваха в мрак, толкова плътен, че дъхът й секна от обзелия я страх.

Гласът му долетя до нея, пресипнал и опасен.

— Никаква светлина.

Кърпата се изплъзна изпод раменете й и той я захвърли настрани. След това сигурно се бе отдръпнал назад, защото вече не я докосваше.

Секундите се нижеха. Сърцето й бясно препускаше. Стоеше гола в тъмната стая, без да знае колко близо е той до нея. Дори звукът на дишането му се заглушаваше от далечното бръмчене на климатика. Мракът я дезориентираше. Беше толкова гъст, толкова пълен. Извикваше у нея мисли за смърт и гробища. Извърна се, после отново се обърна, ала установи, че това е било грешка, защото съвсем се обърка. Ръката й се стрелна към гърлото в опит да възпре паниката, надигащата се в гърдите й.

— Уей?

Нищо.

Сузи отстъпи неволно назад. Дрехите се отъркаха в голото й тяло. Напрегна се, за да чуе звука от поемане на дъх, движение, изпукване на става, каквото и да е.

Изведнъж, сякаш изневиделица, изникна една ръка и докосна бедрото й. Тя подскочи. Тъй като не виждаше нищо, не чуваше нищо, ръката й се струваше като откъсната от тялото, все едно принадлежеше на призрачен любовник, не човешко същество, а по-скоро демон. Помилва бедрото й и Сузи се вцепени. Ръката се придвижи нагоре към талията й, продължи по гръдния кош, галейки чувствителните й, натежали гърди.

Не можеше повече да стои покорно пред този демоничен любовник. Протегна длани, търсейки го. Докосна тялото му и разбра, че е свалил халата си. Гъстите косъмчета на гърдите му бяха меки като коприна под пръстите й. Хойт нямаше толкова косми, а непознатото мъжко тяло усилваше мрачната й фантазия, че се люби с дявола. Очертанията на мускулите под пръстите й бяха чужди, не бяха онези, с които бе свикнала за трийсет години. Тя беше сама в този плътен мрак със сатанински любовник, а развратното й тяло мълчаливо го молеше да я докосне.

Въпреки заплахата от вечно проклятие, ръцете й започнаха да го търсят, опознавайки дяволското му тяло с всяко докосване. Кожата му вече не би трябвало да е влажна от банята им, но беше — влажна и гореща. Под пръстите й мускулите му се свиваха и за пръв път тя чу тежкото му дишане. Отпусна ръце, за да го помилва там, където никога не би трябвало да го докосва, изучавайки го, прималяла от желание. Пробва тежестта и големината му, погали го.

Той я отблъсна рязко и тя отново се озова сама в непроницаемия мрак.

Пулсът й отекваше в ушите.

Мъжът я обърна. Ръцете му обхванаха дупето й, мачкаха го, плъзнаха се между двете кълба. Отново усещаше в тъмнината само ръцете му, нищо друго, никаква друга част от него. Откъснатите ръце на демона разтвориха краката й, милваха я, докато тя не започна да стене и да тръпне. Изведнъж я бутна рязко по гръб върху дебелия, мек килим.

Тя лежеше там в очакване.

Нищо.

Плътният мрак на смъртта. Неясните очертания на гроба. Призракът на проклятието. Очакваше ги в зажаднялата си прегръдка.

Една сила — животинска, човешка, демоничен дух? — сграбчи коленете й и ги разтвори. Никакво друго докосване. Само настоятелен натиск, заповядващ й да предложи най-нежните си части в жертва на ангела на нощта.

И после нищо.

Лежеше в очакване, едва смееща да диша. Прокълнато навеки, тялото й изгаряше във варварска страст.

И тогава го почувства. Леко гъделичкане по вътрешната страна на бедрата й. Разтваряне. Влажната диря на език.

О, това! Това! Толкова силно й бе липсвало. Беше го сънувала. Това жадно пиене с език и този тласък, тази груба и копринена милувка, насладата на жадната уста, всичко това, подсилено от мрака на ада. Нейният демоничен любовник я вкусваше и поглъщаше, докато тя забрави коя е. От гърдите й се изтръгна вик, докато пропадаше, въртейки се в шеметна спирала надолу и все по-надолу към мамещата бездна.

Той влезе в нея, преди да успее да се съвземе и да събере парчетата от разпиляната си същност. Тялото му покри нейното и я изпълни. Краката й обвиха бедрата му, а ръцете й — шията. Гърдите й горяха, докато се триеха в гъстите косми на неговите. Той се гмурна в сърцевината й, излезе, сетне се потопи отново и отново, отнасяйки я със себе си по жарката спирала на своето пътуване към висините.

От гърдите му се изтръгна дрезгав вик, а от нейните — пронизителен вопъл, когато двамата пропаднаха едновременно в самото сърце на мрака.

Мрак, който никога не е бил по-желан.

По някое време тя започна да плаче. Обля я светлина, когато той отвори вратата на гардеробната. Сузи се сви на топка, скрила лице в шепи. Разяждаха я вина и срам. Любов моя, любов моя. Беше предала съпруга си, измамила мъжа, когото обичаше с цялото си сърце. Беше обещала да го обича завинаги, докато смъртта ги раздели. Но тя не беше мъртва. А той все още беше съпругът на сърцето й, най-скъпата й любов и тя го бе предала.

Нещата не трябваше да се развият по този начин. Предполагаше се, че тя ще се жертва! Беше отишла при Уей, за да спаси града. А как бе свършило всичко? С нейните молби да я вземе, като напълно бе изгубила себе си.

— Престани, Сузи. Моля те. — Гласът му беше дрезгав, сякаш се измъчваше от болка.

Тя взе кърпата, лежаща на купчинка до нея и седна, докато се опитваше с плата да скрие срама си. Вдигна глава и го видя, надвесен над нея, все още гол.

Сълзи на безмерна тъга се стичаха по страните й.

— Искам да си отида у дома.

— Прекалено си разстроена — възрази той тихо. — Не мога да ти позволя да си тръгнеш сега.

Тя заби поглед в скута си, изучавайки голите си колене, подвити под нея.

— Защо ми причини това? — извика нещастно. — Защо не ме остави на мира?

— Съжалявам — пророни той. — Нямах намерение да се случи. Съжалявам.

Мъжът вдигна халата си от пода и го облече. Беше тъмнозелен със сложни шарки. Улови нежно ръката й и я повдигна от килима. Когато застана до него, той дръпна бял хавлиен халат от закачалката до вратата и й помогна да го облече, макар че й беше твърде голям. Положи ръка върху гърба й, извеждайки я от дрешника, в който бе влязла сякаш преди векове. Жената се движеше машинално до него. Какво значение имаше къде я бе обладал? Какво още можеше да й причини?

Уей я поведе, все едно беше дете, към удобното, дълбоко кресло до прозореца. Очите й го умоляваха.

— Остави ме да си отида сега — пророни, сетне отново се разплака.

Той я вдигна на ръце, отпусна се в креслото и я нагласи в скута си. Притисна я към гърдите си и погали косата й.

— Не плачи — прошепна. — Моля те, не плачи. — Устните му се плъзнаха по челото, по слепоочието й. — Вината не беше твоя. Аз съм виновен. Аз ти причиних това.

— Но аз ти позволих. Защо ти позволих?

— Защото си топла и чувствена жена, любима, и доста отдавна си сама.

Сузи си каза, че не бива да приема успокоение от него. Предателството й бе толкова дълбоко и всеобхватно, че нямаше право на утеха. Но той продължи да милва косата й и да я държи здраво в прегръдките си. Накрая сълзите й пресъхнаха и тя заспа в ръцете му.