— Нямам какво да пожертвам.

— Напротив, имате.

Безмилостната нотка в гласа му помете и последните останки от самообладанието й. Сузи смачка салфетката за хранене и се изправи.

— Сега бих искала да си вървя.

— Боите се от мен, нали?

— Не виждам никаква причина да продължавам тази вечеря.

Той се изправи на крака.

— Искам да ви покажа градината ми с рози.

— Мисля, че ще е по-добре, ако си тръгна веднага.

Уей Сойър бутна стола си назад и се приближи към нея.

— Бих искал да я видите. Моля ви. Мисля, че ще ви хареса.

Макар че не повиши тон, властната нотка в гласа му беше съвсем ясно доловима. Той отново бе решил всичко да става по неговата воля, а тя не знаеше как да се противопостави на твърдата му ръка, която силно стисна рамото й, за да я поведе през високите до тавана врати в края на трапезарията. Мъжът натисна извитата месингова дръжка. И щом тя пристъпи навън, топлата южняшка нощ я обгърна като уханна парна баня. Сузи долови дъхавия аромат на рози.

— Красиво е.

Той я поведе по настланата с обли камъни пътека, виеща се през цветните лехи.

— Наех озеленител от Далас, за да я проектира, но стилът му бе твърде натруфен. Накрая сам свърших по-голяма част от работата.

Тя не искаше да си го представя как засажда рози в градината. Градинарите, които познаваше, бяха ведри и добри хора, а Сузи не искаше да мисли за него по този начин.

Стигнаха до малко езеро с японски риби кои, разположено сред висока зелена трева и гъсти декоративни растения. Захранваше се от изкуствен водопад, чиято вода се стичаше върху терасовидни скални късове, а индиректната светлина хвърляше отблясъци върху тлъстите риби, плуващи под восъчните листа на водните лилии. Тя знаеше, че той няма да я пусне да си отиде, докато не й каже каквото си е наумил. Приседна на една от двете пейки от ковано желязо, по които пълзяха листата на лоза, образувайки уютно кътче за отдих до пътеката.

Сузи преплете пръсти в скута си и се опита да се успокои.

— Какво искахте да кажете, когато ме попитахте какво съм готова да пожертвам?

Сойър седна на пейката срещу нея и протегна дългите си крака. От светлините на езерото върху скулите му се образуваха сенки, придавайки допълнителна строгост на чертите му, което още повече я изнервяше.

— Исках да зная доколко сте решена да задържите „Росатех“ тук.

— Живяла съм в този град през целия си живот и бих направила всичко, за да попреча да загине. Но аз съм само президент на Комитета по образованието; не притежавам действителна власт в общината.

— Вашата власт в общината не ме интересува. Не това искам от вас.

— Тогава какво?

— Може би искам това, което не можах да имам преди толкова много години, когато не бях нищо повече от незаконния син на Труди Сойър.

Сузи чуваше ромоленето на водопада, далечното бръмчене на климатичната инсталация, която охлаждаше къщата, но тези познати и умиротворяващи шумове правеха тихо изречените думи още по-злокобни.

— Не зная какво имате предвид.

— Може би искам най-хубавото момиче от девети глас на гимназията.

В нея се прокрадна ледена боязън и внезапно нощта, която ги обгръщаше, се изпълни с опасност.

— За какво говорите?

Уей Сойър подпря лакът на облегалката на пейката и кръстоса глезените си. Въпреки нехайната му поза, тя усещаше някакво напрежение у него и то я плашеше.

— Реших, че се нуждая от придружителка, но съм твърде зает да управлявам „Росатех Електроникс“, за да си потърся подходяща. Искам тази личност да сте вие.

Устата й бе толкова пресъхнала, че усещаше езика си подут.

— Придружителка?

— Нуждая се от някой, който да ме придружава на светски събития и по време на пътуванията ми, да изпълнява ролята на домакиня, когато приемам гости.

— Мислех, че си имате придружителка. Чух, че се виждате с някаква жена в Далас.

— През годините съм излизал с много жени. Сега търся нещо малко по-различно. Малко по-близо до дома. — Говореше спокойно, все едно обсъждаше делово споразумение, но у него имаше нещо, може би засилващо се чувство на тревога, което я караше да смята, че събеседникът й далеч не е толкова спокоен, колкото се преструваше. — Ние двамата бихме могли да продължаваме да водим досегашния си начин на живот, но вие трябва да сте… — Замълча и тя имаше чувството, че очите му пронизват нейните, прогаряйки черепа й. — Трябва да сте ми на разположение, Сузи.

Начинът, по който изрече провлачено „на разположение“, я смрази.

— На разположение? Нали не… това звучи като… — Не успя да прикрие ужаса си. — Няма да спя с вас!

За миг мъчителят й не отвърна нищо.

— Това ще ви е омразно, нали?

Тя скочи на крака.

— Вие сте полудял! Не мога да повярвам, че ми предлагате подобно нещо! Вие не говорите за придружителка; вие говорите за любовница!

Мъжът повдигна едната си вежда и нещастната Сузи си помисли, че никога не е виждала толкова студен човек, толкова лишен от чувства.

— Нима? Не си спомням да съм използвал тази дума.

— Престанете да си играете с мен!

— Зная, че водите активен социален живот и не очаквам заради мен да се откажете от него, но понякога, когато се нуждая от присъствието ви, бих желал да правите компромиси.

Кръвта бучеше в ушите й, а гласът й сякаш идваше много отдалеч.

— Защо ми причинявате това?

— Причинявам ви какво?

— Изнудвате ме! За това е всичко, нали? Ако спя с вас, ще оставите „Росатех“ в Телароса. Ако не, ще преместите компанията. — Той не каза нищо и Сузи не успя да потисне надигащата се вълна от истерия в гърдите й. — Аз съм на петдесет и две години! Ако си търсите любовница, защо не постъпите като останалите мъже на вашата възраст и не си намерите някоя млада жена?

— Младите жени не ме интересуват.

Сузи се извърна с гръб към него, ноктите й се забиха в дланите.

— Толкова много ли ме мразите?

— Изобщо не ви мразя.

— Зная какво правите. Отмъщавате си за нещо, случило се преди трийсет години.

— Отмъщението ми е свързано с града, не с вас.

— Но аз съм тази, която е наказана.

— Ако го възприемате по този начин, няма да се опитвам да ви разубедя.

— Няма да направя това.

— Разбирам.

Тя се обърна рязко към него.

— Не можете да ме принудите.

— Никога не бих ви принудил. Решението зависи изцяло от вас.

Липсата на емоция в гласа му я изплаши повече, отколкото един гневен изблик. Той е луд, помисли си жената. Ала тъмните му очи я наблюдаваха с интелигентен и ужасяващо бистър поглед.

Когато заговори, в гласа й се промъкна умолителна нотка, която не успя да потисне.

— Обещайте ми, че няма да преместите „Росатех“.

За пръв път Сойър се поколеба, сякаш водеше някаква война със самия себе си.

— Няма да ви обещая нищо, докато не отделите време, за да помислите над разговора ни.

Сузи пое дълбоко дъх.

— Сега искам да си отида у дома.

— Добре.

— Оставих си чантата вътре.

— Ще ви я донеса.

Тя остана сама в градината, опитвайки се да разбере какво се случваше с нея, ала ситуацията бе толкова далеч от досегашния й опит, че не можеше да я проумее. Помисли си за сина си и кръвта й се вледени от страх. Ако Боби Том някога узнаеше за това, щеше да убие Уей Сойър.

— Готова ли сте?

Сузи подскочи, когато докосна рамото й. Той тутакси отдръпна ръката си и й подаде чантата.

— Колата ми е отпред. — Посочи към покритата с тухли пътека, която заобикаляше едната страна на къщата и тя забърза по нея, преди да успее отново да я докосне.

Когато стигнаха отпред, видя беемвето му на мястото на линкълна с шофьора, който я бе докарал, и разбра, че той възнамерява да я откара лично до дома й. Отвори й вратата и Сузи се плъзна вътре, без да пророни нито дума.

За нейно облекчение, Сойър не се впусна в разговор. Тя затвори очи и се опита да си представи, че до нея седи Хойт, ала тази вечер той беше непоносимо далеч. Защо ме остави? Как сега ще се справя сама с това?

Петнайсет минути по-късно кавалерът й спря автомобила на алеята за коли пред дома й, погледна я и заговори тихо:

— Около три седмици ще бъда извън страната. Когато се върна…

— Моля ви — прошепна жената. — Не ме принуждавайте да го правя.

Гласът му бе студен и далечен.

— Когато се върна, ще се обадя, за да чуя решението ви.

Сузи изскочи от колата и се затича към къщата, сякаш по петите я гонеха всички кучета на Ада.

Седнал зад волана в колата си, най-мразеният мъж в Телароса, Тексас, я наблюдаваше как изчезва в къщата. Когато вратата се затръшна зад нея, лицето му се изкриви от гняв, болка и безкраен копнеж.

12