Тъмнокафявият линкълн спря пред входа на просторната, боядисана в бяло тухлена къща с изглед към реката, която Уейланд Сойър бе построил. Когато шофьорът заобиколи, за да й отвори вратата, Сузи реши, че Сойър не би могъл да намери по-добър начин да покаже на жителите на Телароса, че е постигнал успех в живота, от изграждането на това великолепно имение. Според местните слухове, той планираше, след като продаде „Росатех“ да продължи да го използва като провинциално кътче за отдих.

Когато шофьорът отвори вратата и й помогна да слезе, дланите й бяха влажни. След срещата й със Сойър преди два дни не можеше да мисли за нищо друго. Беше решила да облече широки кремави вечерни панталони вместо рокля. Върху вървящата в комплект риза, както и върху стигащото до бедрата й сако, в екстравагантен стил бе щампована пасторална сцена от Шагал в преливащи тонове на коралово, тюркоазно, пурпурно и зеленикавосиньо. Единствените й бижута бяха венчалната халка и обиците с големи диаманти, които Боби Том й бе подарил след сключването на първия си договор с „Чикаго Старс“.

Една латиноамериканка, която Сузи не познаваше, я покани вътре и я придружи по покрития с черен мрамор под до обширна всекидневна с класически прозорци в древногръцки стил, извисяваща се на два етажа и гледаща към розова градина, дискретно осветена с приглушени светлини. Лампи с копринени абажури пръскаха нежни отблясъци върху стените с цвят на слонова кост. Диваните и креслата, разположени на уютни групи, бяха тапицирани в студени нюанси на синьо и зелено. От двете страни на камината имаше елегантни гипсови ниши във формата на раковина, в които бяха поставени матови теракотени делви, пълни с изсушени хортензии.

Уей Сойър стоеше до малък блестящ роял от абанос, поставен пред най-големия прозорец. Притеснението й се усили, когато видя, че домакинът й бе облечен целия в черно като някой съвременен гангстер. Ала вместо кожен жакет и кожени панталони, спортният му дизайнерски костюм без подплънки беше италиански, както и копринената му риза. Мекото осветление в стаята не успяваше да смекчи твърдите черти на лицето му.

Държеше в ръка кристална чаша и се взираше в нея с празните си тъмни очи, които изглежда не пропускаха нищо.

— Какво да ви предложа за пиене?

— Бяло вино би било добре.

Той отиде до малък шкаф, върху който бе поставен огледален поднос, пълен с най-различни бутилки и чаши. Докато й наливаше вино, Сузи се опитваше да се успокои, като обикаляше стаята и разглеждаше картините по стените. Имаше няколко големи маслени платна и множество акварели. Спря се пред малка черно-бяла графика на майка и дете.

— Купих я на търг в Лондон преди няколко години.

Не го чу кога е застанал зад нея. Подаде й чашата с вино и докато отпиваше малки глътки, той започна да й разказва по малко от историята на всяка картина. Думите му бяха бавни и добре премерени, даваха информация, но не намаляваха притеснението й. Беше й трудно да свърже този мъж, който говореше спокойно за търг на произведения на изкуството в Лондон, с онзи намръщен хулиган, който пушеше цигари до физкултурния салон и излизаше с най-отраканите момичета.

През изминалите няколко седмици бе направила малко проучване, за да попълни празнините в миналото на Сойър. Според историята, която успя да сглоби от разказите на неколцина от по-възрастните си съграждани, на шестнайсет години майка му Труди съобщила, че е била изнасилена от трима работници на шосето, а в последствие се оказала бременна с Уей. Това се случило няколко години преди края на Втората световна война и никой не повярвал на историята й, така че тя била отхвърлена от обществото.

През годините, които последвали, Труди едва успявала да осигури прехраната за себе си и сина си, като чистела къщите на малкото семейства, които я допускали до праговете си. Тежката работа и отхвърлянето й от обществото постепенно я съсипвали. Когато Уей постъпил в гимназията, тя вече окончателно се предала и се примирила с всеобщото мнение за нея. Тъкмо тогава започнала да се продава на мъжете, преминаващи през града. На трийсет и пет години умряла от пневмония, а скоро след това Уей постъпил в морската пехота.

Докато Сузи го изучваше над ръба на чашата с вино, безпокойството й нарастваше. Труди Сойър е била жертва на несправедливост, а мъж като Уей Сойър не би го забравил. Докъде можеше да стигне в желанието си да си отмъсти на всички?

За нейно облекчение се появи прислужницата и обяви, че вечерята е сервирана. Уей я придружи до официалната трапезария, декорирана в бледозелено с нефритени оттенъци. Когато сервираха предястието, той поведе учтив, неангажиращ разговор, а когато поднесоха основното блюдо — сьомга върху плато от див ориз — нервите й вече бяха опънати до крайност. Защо не й казваше какво иска от нея? Ако знаеше защо той бе настоял да вечеря с него в дома му, може би щеше да се отпусне.

Мълчанието помежду им изглежда не го притесняваше, но за нея ставаше непоносимо, затова го наруши.

— Забелязах пианото. Вие ли свирите?

— Не. Пианото е на дъщеря ми Сара. Купих й го, когато беше на десет и двамата с Дий се разведохме. Това бе утешителният й подарък, задето изгуби майка си.

Това бе първото лично нещо, което споделяше.

— Получили сте попечителство над нея? Това е доста необичайно за времето си, нали?

— Дий се затрудняваше да бъде майка. Съгласи се да се споразумеем.

— Често ли виждате дъщеря си?

Той разчупи на две хлебчето, поръсено с маково семе, и за пръв път тази вечер чертите му се смекчиха.

— Не достатъчно често. Тя е фотограф на свободна практика в Сан Франциско, така че се виждаме веднъж на няколко месеца. Живее в евтин и малък апартамент — затова пианото все още е при мен — но е самостоятелна и щастлива.

— Предполагам, че в наши дни това е най-доброто, което може да иска един родител. — Замисли се за сина си, докато побутваше парчето сьомга в чинията си. Той определено беше самостоятелен, ала тя не вярваше, че е много щастлив.

— Искате ли още вино? — попита домакинът рязко.

— Не, благодаря. Ако изпия още една чаша, ще ме заболи главата. Хойт обичаше да казва, че съм най-евтиното гадже в града.

Той дори не се усмихна на нейния вял опит да разведри атмосферата. Вместо това заряза всички преструвки, че се храни и се втренчи в нея с интензивност, която я накара да се замисли колко рядко всъщност хората се вглеждат един в друг. Сепна се, когато осъзна, че ако сега го видеше за пръв път, щеше да го намери за привлекателен. Макар че беше пълна противоположност на слънчевия й съпруг, грубите му сурови черти и силно излъчване притежаваха притегателна сила, която бе трудно да се игнорира.

— Хойт все още ви липсва, нали?

— Много.

— Двамата с него бяхме връстници и учихме в съседни класове. Той беше златното момче на гимназията в Телароса, също като вашия син. — Усмивката не достигна очите му. — Дори излизаше с най-хубавото момиче от девети клас.

— Благодаря за комплимента, но никога не съм била най-хубавото момиче. През онази година все още носех шини на зъбите.

— За мен бяхте най-хубавата. — Той отпи от виното си. — Тъкмо събрах смелост да ви поканя на среща, когато чух, че двамата с Хойт сте гаджета.

Не би могла да е по-изненадана.

— Нямах представа.

— Трудно е да се повярва, че наистина съм си въобразявал, че мога да имам шанс със Сузи Уестлайт. В крайна сметка аз бях синът на Труди Сойър и живеех в напълно различен свят от този на дъщерята на доктор Уестлайт. Вие бяхте израснали от правилната страна на железопътната линия и се обличахте в хубави дрехи. Вашата майка ви возеше с блестящия си червен олдсмобил, а вие винаги ухаехте на чисто и свежо. — Думите му бяха поетични, но той ги изричаше с груб, насечен тон, който ги лишаваше от всякаква сантименталност.

— Това беше много отдавна — отрони тя. — Вече не съм свежа. — Прокара пръсти по копринената материя на вечерните си панталони и напипа малката издутина от естрогенната лепенка. Още един знак, че животът вече не беше толкова обещаващ и вълнуващ.

— Няма ли да се засмеете на идеята някакъв нехранимайко като мен да иска да ви покани на среща?

— Но вие винаги сте се държали така, сякаш ме мразите.

— Не съм ви мразил. Мразех факта, че бяхте толкова недостижима за мен. Двамата с Хойт идвахте от различен свят. Свят, до който дори не можех да се докосна. Златното момче и златното момиче — щастливи завинаги.

— Но вече не. — Тя сведе глава, а в гърлото й бе заседнала огромна буца.

— Съжалявам — рече безцеремонно той. — Нямах намерение да бъда жесток.

Сузи вдигна рязко глава, в очите й блестяха сълзи.

— Защо правите това? Зная, че играете някаква игра с мен, но не зная какви са правилата. Какво искате от мен?

— Мислех, че вие сте тази, която иска нещо от мен.

Равнодушният му отговор й подсказа, че не е трогнат от очевидното й страдание. Тя примигна, решена да не му достави удоволствието да я види разплакана, но почти не бе спала от първата си среща с него и й бе трудно да се овладее.

— Аз не искам да разрушите този град. Твърде много съдби ще бъдат погубени.

— И какво точно сте готова да пожертвате, за да попречите на това да се случи?

Лепкавите пръсти на страха плъзнаха по гръбнака й.