Грейси не бе сигурна, че изобщо му е струвало нещо. Боби Том притежаваше изобилие от чар, талант, хубава външност и интелект. Така че какво чудно имаше в това, че егото му е толкова голямо? Той не вярваше, че на тази планета съществува жена, която да е достатъчно добра за него. Със сигурност не и една трийсетгодишна девственица от Ню Грънди, Охайо, с малки гърди и ужасна коса.

Сузи върна греблото в зелената пластмасова количка и се изправи. За кратко огледа красивата си градина. Ухаеше на босилек, лавандула и прясно изорана пръст.

— Обичам да работя тук. Това е единственото място, където се чувствам спокойна.

Изглеждаше смутена, все едно че бе споделила нещо прекалено лично и сега съжаляваше за това.

— Зная, че не е моя работа, Грейси, но не мисля, че трябва да позволиш случилото се снощи да ти попречи да приемеш тази работа. — Вдигна дръжките на количката. — Каза ми, че не искаш да се връщаш в Охайо и че нямаш друго предложение за работа. Боби е свикнал жените да си губят ума по него. Сигурна съм, че миналата нощ има много по-голямо значение за теб, отколкото за него.

Сузи й се усмихна успокояващо и се прибра в къщата. Грейси разбираше, че Сузи се опитва да я успокои, но я заболя от думите й, още повече, че бяха истина.

Тя не означаваше нищо за Боби Том, докато той бе всичко за нея. Беше си загубила ума по него, но още по-ужасяващо беше, че съвсем сериозно се опасяваше, че е загубила и сърцето си.

Опита се да затвори очи пред истината, която не искаше да знае, но напразно. Никога не бе лъгала себе си, нямаше да го направи и сега. Обви ръце около коленете си, преди да си признае, че през изминалата седмица се бе влюбила в Боби Том Дентън.

Беше безнадеждно влюбена до уши в мъж, който бе толкова недостижим за нея, че щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. Онези ужасни бутилки с плодово вино просто бяха извадили наяве истината за онова, което чувстваше от мига, в който го видя.

Копнееше за него. Той бе див и необуздан, по-голям от живота, всичко, което тя не беше. Обичаше го с цялата несъбудена страст, тлееща от години в душата й. Като обикновена и незабележима птичка, привлечена от лъскав и силен лебед, тя бе омагьосана от физическата му красота. В същото време неговата увереност и непринуден чар я караха да се чувства отново млада и безгрижна.

През изминалите шест дни сякаш бе изживяла цял един живот, но когато притисна колене към гърдите си, се насили да се изправи срещу жестоката истина. Мечтите й за бляскава кариера в Холивуд бяха само това — безпочвен блян, плод на отчаянието, толкова далеч от живота й, колкото космическото пространство. Беше играла със самата себе си игра, която повече не можеше да си позволи и сега трябваше да се сблъска с болезнената действителност, че никакъв вълшебен живот не я очаква в Холивуд. Тази глупава работа в студиото „Уиндмил“ не бе начало на вълнуваща кариера, а само една фантазия. И когато всичко свърши, тя щеше да се завърне обратно в Ню Грънди, обратно в старческия дом, където й беше мястото.

Признаването на истината й донесе странно усещане за покой. Сега осъзна, че не домът за възрастни хора е бил грешното в живота й, а самият й живот. Тя обичаше работата си в дома, но я бе използвала, за да се изолира от връстниците си, защото винаги се бе смятала за особнячка. Беше се скрила в старческия дом, превръщайки го в свой живот, вместо да гледа на него само като на работа.

Докато умиротворяващите ухания в градината се прокрадваха към нея, младата жена изпита особено вълнение. Тя беше едва на трийсет години, все още достатъчно млада, за да се промени. Ала не по начина, който си представяше. Не като избяга. Вместо това ще се научи да изживява всеки миг от живота си без страх. Ще спре да се предпазва от възможността да стане обект на присмех или да я отхвърлят — тези неща нямаше да я убият — и ще започне, като се отдаде на любовта си към Боби Том с всяка клетка на съществото си.

Сърцето й запрепуска. Дали щеше да събере смелост? Когато всичко това свърши, тя ще трябва да се върне в старческия дом — насили се да го приеме. Но междувременно… Дали щеше да има достатъчно кураж и дързост, за да скочи от върха на планината, знаейки, че приземяването може да я убие? Притежаваше ли нужното самообладание, за да се вкопчи в това кратко време, което й бе отредено да прекара с него, и да изживее всяка безценна секунда?

Взела решение, Грейси бе обзета от силно вълнение. Щеше да приеме работата като негов личен асистент и да се наслади на всеки миг от общуването си с този мъж, целунат от звездите, което сърцето й толкова неразумно бе избрало да обикне. Ще съхрани в себе си всеки поглед, който ще й подари, всяка усмивка, всеки жест. Ще захвърли предпазливостта и ще му се отдаде без задръжки — толкова, колкото той пожелае да приеме от нея. Може би щеше да я люби. А може би нямаше. Но и в двата случая, тя щеше да бъде негова без условия и очакване, знаейки, че когато това свърши, най-доброто, на което можеше да се надява, щеше да е съкровищницата от безценни спомени.

Даде си твърдо обещание. Тази пламенна любов, която изпитваше към него, нямаше да й попречи да го вижда ясно, доброто и лошото у него, огромното му его и прекалено мекото му сърце, будния ум и опасния, манипулативен чар. Нито пък любовта й ще я накара да прави компромиси с принципите си. Тя можеше единствено да бъде самата себе си, и въпреки че навярно това нямаше да му е достатъчно, то беше всичкото, което можеше да му предложи.

Затвори очи и образът му изплува в съзнанието й — космически каубой с голямата си шапка „Стетсън“ и усмивка-убиец, мъж, който пръскаше звезден прах, докато вървеше. Частици от този звезден прах бяха паднали и върху нея, вдъхвайки нов живот на тялото й и преждевременно изсъхналото й сърце.

Знаеше, че историята между нея и Боби Том Дентън няма да има щастлив край и докато сърцето й летеше от любов, главата й трябваше да остане трезва и здраво привързана към реалността. Той нямаше да отвърне на любовта й. Необикновените мъже са отредени за необикновени жени, а тя беше безнадеждно, отчайващо обикновена. Единственият начин да се отърве непокътната емоционално от това преживяване, бе никога да не забравя, че се е влюбила в мъж, който освен легенда, беше и човек. Достойнството й никога нямаше да й позволи да вземе каквото и да било от него, както правеха всички останали. Щеше да му отдаде цялото си преливащо от любов сърце, без да очаква нищо в замяна. И когато всичко свършеше, мъжът, който бе целунат от боговете, ще може поне да си спомня за Грейси Сноу като за единствения човек в живота му, който не е взел нищо от него.



Час по-късно, все още замаяна от разтърсващото решение, което бе взела, Грейси се приближи към караваната в кафяво и сиво, определена за Боби Том. След случката от снощи, махмурлука и новооткритото самопознание, щеше да й е доста трудно да се срещне с него, но нямаше как — горчивата чаша трябваше да бъде изпита до дъно. Ала преди да изкачи стълбите, вратата на съседната каравана се отвори и Натали Брукс излезе навън.

Грейси наблюдаваше слизането по стъпалата на дългокраката тъмнокоса актриса, възхвалявана като „новата Джулия Робъртс“, и настроението и току-що покълналата й дързост и решителност тутакси помръкнаха като си спомни всички любовни сцени, които щеше да изиграе Боби Том с това великолепно създание. Грейси не можеше да откъсне очи от гъстата й тъмнокестенява коса, нейна запазена марка, прибрана в момента на конска опашка, което обаче ни най-малко не намаляваше красотата й. Въпреки че лицето й бе лишено от всякакъв грим, двайсет и четири годишната актриса беше зашеметяваща. Чертите й бяха дръзки: гъсти тъмни вежди, леко дръпнати и скосени зелени очи, широка, чувствена уста и равни бели зъби. Носеше измачканите си кафяви шорти и също толкова омачкано розово поло, все едно бяха дизайнерски модели.

— Здрасти. — Усмихна се приятелски на Грейси и протегна ръка. — Аз съм Натали Брукс.

— Грейси Сноу. — Трепна леко, когато отвърна на силното ръкостискане. — Много харесвам филмите ви, госпожице Брукс. Наистина съм ваша запалена почитателка.

— Наричай ме Натали. В момента Елвис спи, така че разполагаме с малко време, за да поговорим. — Посочи към двата сгъваеми алуминиеви стола, поставени в сянката на караваната.

Грейси нямаше представа кой е Елвис, но нямаше да пропусне възможността да си побъбри със знаменитост като Натали Брукс, особено след като това й даваше отлично извинение, за да отложи срещата си с Боби Том.

— Зная от Антон, че препоръките ти са безупречни — рече Натали, след като се настаниха. — И двамата със съпруга ми сме благодарни, че долетя тук толкова бързо. Решени сме да осигурим най-доброто за Елвис.

Макар че Грейси не можеше да разбере за какво й говори, намираше настойчивата откровеност на актрисата за много мила и чаровна.

— Първото, което трябва да ти кажа, е, че двамата с Антон не вярваме в стриктното дневно разписание. Елвис е на кърма и искам да ми го носиш веднага щом стане неспокоен. Той не приема никаква допълнителна храна. С Антон сме решили да му създадем имунитет, който се получава единствено от майчината кърма. Освен това сме разтревожени, защото в семейството имаме случаи на алергии. Антон има първа братовчедка, която е много алергична, така че през първите шест месеца Елвис няма да приема нищо друго, освен кърма. Ти си привърженичка на кърменето, нали?

— О, да. — Неведнъж Грейси си се бе представяла с бебе до гърдите и картината винаги я бе изпълвала с толкова остра горчивина, че беше почти мъчително. — Но шест месеца не са ли твърде дълъг срок едно бебе да не се захранва с нищо друго? Мислех, че трябва да им се дава някаква зърнена каша.