Сюзън Филипс - Рай в Тексас

— Дентън.

Боби Том кимна.

Сойър близна от сладоледа, приковал студените си очи в по-младия мъж. Всеки, видял обикновените риза и джинси на собственика на „Росатех Електроникс“, щеше да реши, че е фермер, а не един от най-големите умове в електронната индустрия и единственият мъж в Телароса, богат, колкото Боби Том. Той беше едър мъж, макар и не толкова висок, колкото Боби Том, но набит и як. На петдесет и четири години лицето му все още бе привлекателно, но с твърде груби черти, за да бъде признато за класически красиво. Тъмната му права коса, леко прошарена, беше късо подстригана, но линията на косата му отпред се бе изтеглила едва забележимо назад, сякаш Сойър бе теглил невидима граница върху скалпа си, отвъд която никакъв косъм не можеше да падне.

Откакто плъзнаха слуховете за затварянето на „Росатех“, Боби Том се постара да научи всичко, което можеше за собственика на фабриката, преди да се срещне с него през март. Уей Сойър бе израснал беден, без да познава баща си, в западния квартал на Телароса от другата страна на железопътния прелез. Като тийнейджър постоянно се забърквал в неприятности и бе попадал в затвора, както за кражби, така и за хвърляне на камъни по лампите върху верандите. Службата във флотата едновременно го бе дисциплинирала и му бе дала възможност за изява, а след завръщането си се бе възползвал от закона за военнослужещи, приет още през 1944 г. за ветераните от войната, за да следва и получи степен по икономика. След дипломирането си бе заминал за Бостън, където с комбинацията от интелект и безмилостност се бе изкачил до върха на разрастващата се компютърна индустрия и на трийсет и пет вече бе спечелил първия си милион. Беше се оженил, развел, и имаше дъщеря.

Макар жителите на Телароса да следяха кариерата му, Сойър никога не се завърна в града. Затова всички бяха изненадани, когато, след обявяването на оттеглянето му от корпоративния живот, преди осемнайсет месеца той се появи с контролния пакет акции на „Росатех Електроникс“ и обяви намерението си да управлява компанията. „Росатех“ беше незначително предприятие за човек с репутацията на Сойър, и никой не проумяваше защо го бе купил. И тогава, преди шест месеца, се появиха слухове, че той смята да затвори фабриката и да премести оборудването в Сан Антонио. Оттогава жителите на града бяха убедени, че Сойър бе купил „Росатех“ единствено, за да си отмъсти на Телароса за лошото отношение, което беше получил като дете. Доколкото Боби Том знаеше, Сойър не бе направил нищо, за да разсее този слух.

Сойър посочи с фунийката към пострадалото коляно на Боби Том.

— Виждам, че вече си се отървал от бастуна.

Боби Том стисна челюсти. Не искаше да мисли за онези дълги месеци, когато бе принуден да върви с бастун. По настояване на градската управа през март, докато се възстановяваше, се бе срещнал със Сойър в Далас, за да се опита да го убеди да не мести фабриката. Срещата беше напълно безполезна и Боби Том намрази Сойър. Всеки, който бе достатъчно жесток, че да съсипе живота на цял един град, не заслужаваше да се нарича човешко същество.

С ловко извиване на китката Уей хвърли едва наченатия си сладолед в избуялата трева.

— Как свикваш с новия си живот на пенсионер?

— Ако знаех, че ще е толкова забавно, щях да се оттегля още преди години — отвърна Боби Том с каменно изражение.

Сойър облиза палеца си.

— Чух, че ще ставаш филмова звезда.

— Един от нас трябва да донесе пари в този град.

Сойър се усмихна и извади от джоба връзката ключове за автомобила си.

— До скоро, Дентън.

— Боби Том, това ти ли си? — Женски възторжен писък се извиси откъм син „Олдсмобил“, който тъкмо паркираше. Тони Самюълс, която от години играеше бридж с майка му, се спусна напред, сетне замръзна, като видя с кого говори. Приветливото й лице се скова в изражение на неприязън. Не беше тайна, че Уей Сойър е най-мразеният човек в Телароса и градът го бе отхвърлил.

Сойър изглеждаше недостижим за хорското презрение. Стисна ключовете в дланта си, кимна любезно на Тони и закрачи към тъмночервеното си беемве.

Трийсет минути по-късно Боби Том паркира пред голяма бяла къща в колониален стил, разположена на сенчеста улица, и излезе от пикапа си. Докато приближаваше, от предните прозорци върху тротоара струеше светлина. Майка му беше нощна птица, също като него.

Фактът, че никой в „Деъри Куин“ не бе виждал Грейси, бе засилил тревогата му и той бе решил да се отбие и да види дали майка му не би могла да му даде някакви идеи как би могъл да открие изчезнал човек, преди да се срещне с Джимбо. Тя държеше резервен ключ под саксията с мушкато, но той предпочете да натисне звънеца, за да не я изплаши с неочакваната си поява.

Просторната двуетажна къща имаше черни капаци на прозорците, боровинковочервена предна врата и месингово чукче. Баща му, основал малка застрахователна компания, която през годините се бе развила, за да се превърне в най-преуспяващата в Телароса, бе купил къщата, когато Боби Том заминаваше за колежа. Домът, в който бе отраснал, малко бунгало, което градският съвет глупаво бе решил да превърне в туристическа атракция, се намираше в другия край на града.

Сузи се усмихна, когато отвори вратата и го видя.

— Здравей, сладкишче.

Той се засмя на името, с което тя го наричаше откакто се помнеше, пристъпи вътре и я притегли в прегръдките си. Тя обви ръце около кръста му и го стисна силно.

— Ял ли си?

— Не зная. Предполагам, че не.

Сузи го изгледа с нежен укор.

— Не разбирам защо трябваше да купуваш онази къща, когато тук има достатъчно стаи. Не се храниш както трябва, Боби Том. Зная, че е така. Ела с мен в кухнята. Ще ти претопля от лазанята.

— Звучи добре. — Той хвърли шапката си върху месинговата закачалка в ъгъла на преддверието.

Майка му се извърна към него и смръщи извинително чело.

— Не искам да те притеснявам, но успя ли да поговориш с майстора за поправката на покрива? За подобни неща винаги се грижеше баща ти и не бях сигурна какво трябва да направя.

Подобна проява на нерешителност от жена, която най-компетентно ръководеше разпределянето на бюджета за образование в града, разтревожи Боби Том, ала той запази опасенията за себе си.

— Обадих му се този следобед. Офертата му ми се стори приемлива и смятам, че трябва да го наемеш.

Чак сега забеляза, че плъзгащите се врати, водещи към всекидневната, са плътно затворени. Не си спомняше някога тази стая да е била затворена, затова наклони леко глава натам.

— Какво става?

— Първо хапни. По-късно ще ти кажа.

Той тръгна след нея, но внезапно спря, когато чу странен, приглушен звук.

— Има ли някой там?

Веднага щом въпросът се изплъзна от устата му, осъзна, че майка му бе облечена като за лягане в светлосин копринен халат.

Гърдите му се стегнаха болезнено. Тя никога не бе споменавала, че се среща с други мъже след смъртта на баща му, ала това не означаваше, че не го прави.

Каза си, че това е нейният живот и той няма право да й се меси. Майка му все още беше красива жена и заслужаваше цялото щастие на света. Той определено не искаше тя да е самотна. Но независимо колко усърдно се опитваше да се убеди, идеята майка му да бъде с друг мъж, го караше да скърца гневно със зъби.

Прокашля се.

— Виж, ако се виждаш с някого, ще те разбера. Нямам намерение да ти преча.

Тя го погледна слисано.

— О, не. Наистина, Боби Том… — Пръстите й се заиграха с колана на халата. — Грейси Сноу е там.

— Грейси? — Заля го огромно облекчение, тутакси изместено от още по-голям гняв. Грейси го бе изплашила до смърт! И докато той си я представяше да лежи мъртва в някоя канавка, тя си гукаше с майка му!

— И как така тя се озова тук? — попита той с отсечен, рязък тон.

— Качих я в колата от шосето.

— Тя е пътувала на стоп, нали? Знаех си! От всички проклети глупаци…

— Не пътуваше на стоп. Аз спрях, когато я видях. — Сузи се поколеба. — Както вероятно можеш да си представиш, тя е малко разстроена заради теб.

— Тя не е единствената, която е разстроена! — Извъртя се към плъзгащите се врати, но ръката на Сузи го спря.

— Боби Том, тя е пияна.

Синът й се вторачи изумено в нея.

— Грейси не пие.

— За нещастие, не го знаех, докато не нападна запасите ми от плодово вино.

Представата как Грейси се налива с плодово вино го вбеси още повече. Стисна зъби и направи още една крачка към вратите, но майка му отново го спря.

— Боби Том, нали знаеш, че някои хора стават закачливи и се развеселяват, когато са пияни?

— Да.

Майка му повдигна вежди.

— Грейси не е от тях.