Боби Том прекоси железопътния прелез и погледна нагоре към водната кула, украсена с голяма оранжева наклонена буква „Т“ от „Телароса Хай“, после зави по „Мейн Стрийт“. Надписът, рекламиращ Хевънфеста върху тентата над стария театър, му напомни, че през някой от следващите дни трябва да се обади на приятелите си и да ги покани на голф турнира на знаменитостите. Но досега бе направил само приблизителен списък, колкото Лутър да не му мрънка.

Пекарната беше затворена още при предишното му идване тук, но „Домашна кухня Боби Том“ продължаваше да работи, както и автомивката „Бързо измиване Би Ти“ и химическото чистене „Шампионът Дентън“. Не всички фирми в Телароса бяха кръстени на него, но понякога му се струваше точно така. Доколкото знаеше, никой в града не бе чувал за авторско право, а дори и да бяха, щяха да го отхвърлят като някаква ненужна глупост. В Чикаго местните бизнесмени му плащаха близо милион долара за правото да използват името му, но жителите на Телароса си бяха присвоили тази привилегия, без въобще да си правят труда да искат разрешението му.

Той можеше да сложи край на това — и щеше да го направи, ако беше някъде другаде — но това бе Телароса. Хората тук смятаха, че го притежават и много щяха да се учудят на всякакви аргументи, опитващи се да докажат противното.

Светлините в сервиза на Бъди бяха угасени, затова той зави зад ъгъла на малката дървена къща, където живееше някогашният му най-добър приятел. Щом пикапът пое по алеята за коли, предната врата се отвори с размах и Тери Джо Дрискол Бейнс изскочи навън.

— Боби Том! — Той се ухили, докато оглеждаше ниската й пълничка фигура. След две деца и твърде много благотворителни разпродажби на торти и сладкиши, тя бе загубила някогашната си стройна линия, но за него все още си оставаше едно от най-красивите момичета в Телароса.

Изскочи от пикапа и я прегърна.

— Здравей, скъпа. Както винаги, си прекрасна.

Тя го тупна силно.

— Голям си ласкател. Дебела съм като свиня, но изобщо не ми пука. Хайде, дай да го разгледам по-добре.

Той протегна послушно ръка, така че тя да може да види по-добре най-новия му пръстен. Писъкът й на възхищение сигурно се бе чул на километри наоколо.

— Боже! Толкова е красив, че направо ме шашва. По-красив е дори от предишния. Погледни всички тези диаманти! Бъди! Бъъъди! Боби Том е тук и е сложил пръстена си!

Бъди Бейнс слезе бавно по стъпалата на предната веранда, откъдето ги наблюдаваше. За миг погледите им се кръстосаха и десетилетията стари спомени възкръснаха. После Боби Том усети познатия укор.

Макар че и двамата бяха на трийсет и три, Бъди изглеждаше по-възрастен. Напереният тъмнокос куотърбек, повел някога „Титаните“ към футболната им слава, сега бе пуснал малко коремче, но все още беше хубав мъж.

— Здравей, Боби Том.

— Здравей, Бъди.

Напрежението помежду им нямаше нищо общо с факта, че Боби Том бе първото гадже на Тери Джо. Всъщност проблемите бяха започнали, защото Бъди и Боби Том заедно бяха отвели отбора на Телароса до шампионската лига на щата Тексас, но само единият от тях получи пълна стипендия за университета в Тексас и само единият стана професионален играч. При все това двамата си оставаха много добри приятели и нито един от тях никога не го забрави.

— Бъди, виж новия пръстен на Боби Том.

Боби Том го свали от пръста си и го подаде на приятеля си.

— Искаш ли да го пробваш?

При всеки друг това би било същото като да сипеш сол в раната, но не и при Бъди. Боби Том бе сигурен, че Бъди знае, че поне два от тези диаманти му принадлежат по право, нещо, което и Боби Том признаваше. Колко стотици пасове му бе подал Бъди през годините? Къси, дълги, покрай страничните линии, от центъра. Бъди му хвърляше топките, откакто и двамата бяха шестгодишни и бяха съседи.

Бъди взе пръстена и го сложи на пръста си.

— Колко струва това нещо?

— Не зная. Вероятно няколко хиляди.

— Да. И аз така предположих. — Бъди се държеше така, сякаш по цял ден оценяваше скъпи пръстени, макар Боби Том да знаеше със сигурност, че двамата с Тери Джо живеят месец за месец. — Искаш ли да влезеш и да пийнем по бира?

— Тази вечер не мога.

— Стига, Би Ти — възпротиви се Тери. — Трябва да ти разкажа за новата си приятелка Гленда. Тя току-що се разведе и съм сигурна, че ти си точно това, от което се нуждае, за да се разсее от неприятностите.

— Наистина съжалявам, Тери Джо, но моя приятелка е изчезнала и съм доста разтревожен за нея. Бъди, случайно да си давал кола под наем на кльощава бяла жена със смешна прическа? — Освен че държеше сервиз, Бъди отдаваше и коли под наем.

— Не. Тя от хората от киното ли е?

Боби Том кимна.

— В случай че я видиш, ще съм ти много благодарен, ако ми се обадиш. Боя се, че може да се е забъркала в някакви неприятности.

Той си побъбри с двамата още няколко минути и им обеща, че ще изслуша всичко за Гленда при следващото си посещение. Когато се накани да си тръгва, Бъди свали пръстена на Суперкупата от пръста си и го подаде на някогашния си най-добър приятел.

Боби Том не го взе.

— През следващите два дни ще бъда много зает и се боя, че няма да имам време да се отбия да видя майка ти. Зная, че тя би искала да види пръстена. Защо не го задържиш и не й го покажеш вместо мен? Ще си го взема през уикенда.

Бъди кимна, сякаш това, което Боби Том му бе предложил, бе нещо съвсем естествено, и отново си сложи пръстена.

— Сигурен съм, че тя много ще се зарадва.

След като беше изключена възможността Грейси да е взела кола под наем, Боби Том поговори с Рей Дон Хортън, който работеше в автобусното депо на компанията за превози „Грейхаунд“, после с Донъл Джоунс, единственият таксиджия в града, както и с Джоузи Моралес, която прекарваше повечето си време да седи на предните стъпала на къщата си, за да следи какво правят всички наоколо. Понеже беше играл с много хлапета от белите, чернокожите и латиноамериканските семейства, Боби Том винаги общуваше свободно с всички в града, независимо от расовите и етническите различия. Посещавал бе повечето от къщите в града, хранил се бе на масите им, навсякъде се чувстваше като у дома си, но въпреки широката си мрежа от познанства, никъде нищо не научи за Грейси. Никой не бе виждал жена с нейното описание. Обаче всички изразиха огорчението си, че не е взел със себе си пръстена. И всички искаха или да го запознаят с някое подходящо момиче, или се нуждаеха от пари назаем.

В единайсет часа Боби Том вече бе сигурен, че Грейси е направила нещо глупаво като например да се качи на автостоп в колата на непознат. Само мисълта за това го подлудяваше. Повечето от жителите на Тексас бяха добри, солидни хора, но имаше и доста откачени. Грейси с прекалено оптимистичното си мнение за човешката природа, като нищо можеше да е налетяла на някой от тях. Освен това не можеше да си обясни защо дори не се е опитала да си вземе куфара. Или просто не е имала възможност да го стори?

Ами ако нещо й се е случило преди това?

При тази мисъл го обзе паника и той се замисли дали да не се отбие в полицейския участък и да поговори с Джимбо Такъри — новият шеф на полицията. Двамата с Джимбо се мразеха и в червата още от началното училище. Боби Том не можеше да си спомни защо бе започнала тази омраза, но когато бяха вече в гимназията и Шери Хопър реши, че предпочита целувките на Боби Том пред тези на Джимбо, омразата бе ескалирала в открита вражда. Винаги, когато Боби Том се връщаше в града, Джимбо си намираше някакво извинение да се държи гадно, затова Боби Том не можеше да си представи, че шефът на полицията ще измени на навика си и наистина ще му помогне да открие Грейси. Реши да се отбие на още едно място, преди да се остави на съмнителната милост на полицейското управление в Телароса.

„Деъри Куин“ се намираше в западния край на града и служеше за неофициален център на общността. Тук млечните шейкове „Орео“ и „Мистър Мистис“ бяха постигнали това, което не успяха всички закони за граждански права в Америка. Гражданите на Телароса ставаха равни, щом прекрачеха прага на „Деъри Куин“.

Когато влезе в паркинга, Боби Том видя един пикап, вързан със стоманено въже, спрял между форд „Бронко“ и едно беемве. Имаше различни семейни автомобили, два мотоциклета, а двойка непознати латиноамериканци слизаха от своя стар плимут. Понеже бе делник, нямаше много хора, но все пак вътре имаше повече посетители, отколкото му се искаше да види. Ако не бе толкова разтревожен за Грейси, нищо не би било в състояние да го застави да се появи в това гробище на отминалата му слава, място, където някога той и съучениците му всеки петък празнуваха победите си.

Паркира в най-отдалечения край на паркинга и с неохота слезе от пикапа. Знаеше, че с изключение на използването на мегафон, това бе най-бързият начин да се разчуе, че Грейси е изчезнала, но при все това никак не му се искаше да влиза вътре. Вратата на заведението се отвори и една позната фигура излезе навън. Боби Том изруга тихо. Ако някой го накараше да направи списък с хората, които най-малко искаше да види точно в този момент, на челно място щеше да бъде Уейланд Сойър, дори преди Джимбо Такъри.

Всякаква надежда, че Сойър няма да го забележи, се изпари тутакси, когато собственикът на „Росатех Електроникс“ слезе от тротоара и се спря. Ръката му с фунийка с ванилов сладолед застина във въздуха.