Сюзън Филипс - Рай в Тексас

Отвън се чуваше звън на църковни камбани, когато Грейси отиде до вратата на спалнята и почука леко.

— Боби Том, закуската е готова.

Никакъв отговор.

— Боби Том?

— Ти си истинска — простена той. — А аз се надявах, че си само лош сън.

— Поръчах закуска на румсървиса и я донесоха.

— Върви си.

— Вече е седем часа. Очакват ни дванайсет часа път. Наистина трябва да тръгваме.

— Тази стая има балкон, скъпа. Ако не ме оставиш на мира, ще те изхвърля през него.

Тя се отдалечи от вратата на спалнята му, отиде до масата в хола и хапна малко от пая с боровинки, но беше твърде уморена, за да яде повече. През цялата нощ се будеше и при най-малкия шум, изплашена да не би Боби Том да се измъкне от хотела, докато тя спи.

В осем часа позвъни на Уилоу, за да й докладва за съмнителния напредък в мисията си. После отново се опита да го измъкне от леглото.

— Боби Том, наспа ли се, защото вече действително трябва да тръгваме.

Никакъв отговор.

Предпазливо отвори вратата. Устата й пресъхна, като го видя проснат на леглото по корем, гол, само с усукан около бедрата чаршаф. Краката му бяха раздалечени, като единия бе сгънат. Въпреки плашещите белези около едното му коляно, краката му бяха силни и красиви. Кожата му изглеждаше бронзова на фона на колосания бял чаршаф. Златистите косъмчета по прасците му проблясваха на утринната светлина, проникваща през пролуката между завесите. Едното му стъпало беше заровено в одеялото в края на леглото; другото беше открито, дълго и тясно, с висок и добре оформен свод. Погледът й се задържа върху грозните червеникави белези по дясното му коляно, после продължи нагоре по бедрата му и чаршафа, увит около тях. Ако този чаршаф беше вдигнат само с осем сантиметра по-нагоре…

Грейси остана шокирана от силата на желанието си да види най-интимните части на тялото му. Всички мъжки тела, които бе виждала досега, бяха на старци. Дали Боби Том приличаше на онези мъже от порнофилма, който бе гледала снощи? Потръпна.

Той се претърколи на леглото и придърпа чаршафа към себе си. Косата му беше гъста и разрошена, леко накъдрена над слепоочията му. По кожата на бузата му се бе образувала гънка от притискането на главата му върху възглавницата.

— Боби Том — промълви тя тихо.

Едното му око леко се отвори. Гласът му беше дрезгав от съня.

— Съблечи се или излез.

Тя пристъпи решително към прозорците и дръпна шнура на завесите.

— Тази сутрин явно някой е много кисел.

Боби Том изпъшка, когато светлината обля стаята.

— Грейси, животът ти е сериозно застрашен.

— Искаш ли да пусна душа?

— И да ми изтриеш гърба?

— Не мисля, че е необходимо.

— Опитвам се да бъда любезен, но ти май не схващаш. — Най-после се надигна, затършува из портфейла, оставен върху нощното шкафче, и измъкна няколко банкноти. — Таксито до летището е за моя сметка — рече и й подаде банкнотите.

— Първо душа, после ще поговорим. — С тези думи тя побърза да се изниже от стаята.

Час и половина по-късно той все още не се бе отказал от опитите си да се отърве от нея. Тя вървеше забързано по тротоара към фитнес клуба на Мемфис. В ръцете си стискаше бяла хартиена торбичка, съдържаща голяма чаша с прясно изцеден портокалов сок. Отначало не можа да го вдигне от леглото, а сетне той й заяви, че няма и да помисли за тръгване, докато не си направи утринната гимнастика. Веднага щом влязоха във фоайето на фитнес клуба, той пъхна в ръката й няколко банкноти и я помоли да отскочи до ресторанта зад ъгъла и да му вземе портокалов сок, докато той се преоблича в екипа за фитнес.

Когато изчезна в съблекалнята, с невинна усмивка и престорено простодушен поглед, младата жена заподозря, че спътникът й се готвеше да изчезне, докато я няма. Окончателно се убеди в това, като видя какво държи в ръката си — две банкноти по сто долара. Само за някакъв си портокалов сок! Явно трябваше да предприеме нещо драстично.

Не беше изненадващо също, че ресторантът се оказа няколко пресечки по-далеч, отколкото й бе казал. Справи се с покупката колкото можа по-бързо. Когато се върна пред фитнес клуба, подмина входа и вместо това се отправи към паркинга зад хотела.

Неговият тъндърбърд беше паркиран на сянка. Сега капакът на двигателя бе вдигнат и Боби Том се беше навел под него. Грейси се втурна към колата.

— Свърши ли с упражненията?

Боби Том изправи глава толкова рязко, че я удари в капака, а стетсъна му се килна настрани. Той изруга тихо и го намести.

— Гърбът ми нещо е схванат, затова реших да отложа упражненията за довечера.

На нея гърбът му й изглеждаше съвсем наред, но предпочете да се въздържи от коментар. Не каза нищо и за опита му да отпраши, преди тя да се е върнала от ресторанта.

— Нещо не е наред с колата ли?

— Не иска да запали.

— Дай да погледна. Разбирам малко от двигатели.

Той я изгледа недоверчиво.

— Ти?

Тя не му обърна внимание, само остави мократа торбичка върху калника, надникна под капака и вдигна капачката на разпределителя.

— Мили боже, май си изгубил ротора си. Чакай да проверя. Може да имам един тук… — Отвори чантата си. — Да. Имам точно това, което ти трябва.

Подаде му малък ротор, точно за този модел „Тъндърбърд“, заедно с двата болта за закрепването му към капачката на разпределителя. Дори бе взела и швейцарското си ножче, за да може да затегне отново капачката. Всичко това беше грижливо прибрано в найлоново пликче, което бе взела от хотелската стая.

Боби Том се взираше изумено в пликчето, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Увери се, че всичко е добре затегнато — додаде тя услужливо. — В противен случай може да възникнат проблеми. — Без да дочака отговора му, взе торбата с портокаловия сок, заобиколи забързано автомобила, плъзна се на седалката си и заби нос в пътната карта.

След малко цялата кола се разтресе, когато той хлопна капака. Разбра, че е много ядосан по забързаните му стъпки по асфалта. Боби Том стисна рамката на прозореца от нейната страна толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Когато най-накрая заговори, гласът му звучеше много тихо и много сърдито:

— Никой не си позволява да пипа моя тъндърбърд.

Тя прехапа леко долната си устна.

— Съжалявам, Боби Том, зная, че обичаш тази кола и не те обвинявам, че си толкова ядосан. Колата е страхотна. Наистина. Заради това трябва да съм честна с теб и ще ти призная, че съм способна да я повредя много повече, ако отново се опиташ да ми извъртиш някой номер.

Веждите му отхвръкнаха нагоре и той се вторачи невярващо в нея.

— Да не би да заплашваш да повредиш колата ми?

— Опасявам се, че да — заговори тя с извинителен тон. — Господин Уолтър Карни, Бог да даде мир на душата му, преди да почине, живя осем години в старческия дом „Сенчести поляни“. Преди да се пенсионира, е притежавал автосервиз в Кълъмбъс. От него научих доста за автомобилите, включително и за това как могат да се повредят, за да не потеглят. Разбираш ли, в „Сенчести поляни“ имахме проблеми с един социален работник, който ни посещаваше по няколко пъти месечно. Постоянно разстройваше обитателите на дома.

— И двамата с този господин Карни сте повреждали колата му.

— По-точно аз трябваше да върша цялата работа, понеже господин Карни страдаше от артрит в остра форма.

— И сега възнамеряваш да използваш специалните си умения, за да ме изнудваш.

— Не е нужно да казвам, че идеята много ме притеснява. От друга страна съм поела отговорност към студиото „Уиндмил“.

Очите на Боби Том направо изпускаха искри.

— Грейси, единствената причина да не те удуша на мига, въпреки че веднага щом чуе моята история, съдията моментално ще ме освободи, е защото онези акули от кабелните мрежи ще превърнат цялата нелепа история в телевизионен сериал.

— Аз просто трябва да си върша работата — рече тя тихо. — А ти не бива да ми пречиш.

— Съжалявам, скъпа. Двамата с теб бяхме дотук.

Преди да успее да го спре, той отвори вратата, вдигна я на ръце и я остави насред паркинга.

Тя тревожно извика:

— Нека да поговорим!

Той не й обърна внимание, а отиде до багажника и извади куфара й.