Болезнената гримаса, която се изписа по лицето на Боби Том, подсказа на Грейси, че на Боби Том му се щеше Лутър да не бе успял.

— Как сте, господин кмете?

— Свеж като репичка. Отслабнах с пет килограма, откакто се видяхме за последен път, Би Ти. По-лека бира и по-млади жени. Рецептата действа безотказно. Разбира се, не е нужно да го казваме на госпожа Бейнс.

— Не, сър, със сигурност няма да й го кажем.

— Бъди няма търпение да се видите.

— И аз много искам да го видя.

— А сега, Би Ти, да знаеш, че хората от организационния комитет за Хевънфеста започват малко да се изнервят. Очаквахме миналата седмица да дойдеш в Телароса, освен това трябва да сме сигурни, че ще доведеш всичките си приятели за голф турнира на знаменитостите в чест на Боби Том Дентън. Зная, че Хевънфестът е чак през октомври, но трябва още отсега да вдигнем шум. Сигурен съм, че ще е добре да изпишем няколко от тези известни имена по афишите. Свърза ли се вече с Майкъл Джордан и Джо Монтана?

— Напоследък бях доста зает. Но съм сигурен, че ще се съгласят да участват.

— Знаеш, че избрахме точно този уикенд, защото нито „Чикаго Старс“, нито „Каубоите“ ще имат мачове. Какво ще кажеш за Трой Ейкмън8?

— О, напълно сигурен съм, че той ще присъства.

— Това е добре. Това наистина е добре. — От високоговорителя се разнесе плътен смях. — Тули ме предупреди нищо да не казвам, докато не пристигнеш тук, но искам още сега да го узнаеш. — Последва още смях. — Миналата седмица уредихме наема на къщата. Ще започнем Хевънфеста с тържествено освещаване на родния дом на Боби Том Дентън!

— Ааа, човече… Лутър, цялата тази идея е пълна лудост! Не искам да има никакво освещаване на родния ми дом. Най-малкото, защото съм роден в болница като всички останали, така че в това няма никакъв смисъл. Просто съм отрасъл в тази къща. Мислех, че ще спреш това.

— Изненадан съм и съм наранен от отношението ти. Хората тук все приказват, че е само въпрос на време, преди славата да ти замае главата, а аз не се уморявам да им повтарям, че грешат. Но сега започвам да се чудя. Знаеш колко сме зле с финансите тук долу, на юг. Особено зле ще стане, направо катастрофално, ако онзи кучи син затвори филиала на „Росатех“. Единствената ми надежда е да превърнем Телароса в Меката на туризма.

— Като поставите паметна плоча на тази стара къща, това не значи, че ще превърнете Телароса в Меката на туризма. Лутър, аз не съм президент на Съединените щати. Аз бях само един футболист!

— Мисля, че прекалено дълго живя на север, Би Ти, и това ти е размътило ума. Ти си най-добрият уайд рисийвър в историята на този спорт. Тук на юг ние не забравяме подобни неща.

Боби Том стисна отчаяно очи. Когато ги отвори отново, заговори с безкрайно търпение:

— Лутър, казах, че ще помогна за организирането на голф турнира и ще го направя. Но още отсега предупреждавам, че няма да участвам в тази щуротия с родния ми дом.

— Разбира се, че ще участваш. Тули планира да възстанови детската ти стая точно каквато е била, когато си бил малък.

— Лутър…

— Между впрочем, доброволките подготвят книга с готварските рецепти на Боби Том, която ще се продава в магазина за подаръци, и искат да включат в края й специален раздел за знаменитости. Ивон Емърли каза да ти поръчам да се обадиш на Шер и на Кевин Костнър и на още няколко от познатите ти холивудски знаменитости, за да ти дадат някои от любимите си рецепти за руло „Стефани“ и други подобни.

Боби Том се загледа безизразно в правата лента на магистралата, по която в момента не се виждаха други автомобили.

— Навлизам в тунел, Лутър, и сигналът ще се изгуби. По-късно ще ти се обадя.

— Почакай само за минута, Би Ти. Още не сме говорили за…

Боби Том прекъсна разговора. С тежка въздишка се облегна назад в седалката.

Грейси бе попила всяка дума и макар да изгаряше от любопитство, не искаше да го дразни, затова предпочете да си държи езика зад зъбите.

Боби Том се извърна и я погледна.

— Хайде, започвай. Попитай ме как съм успял да не полудея, след като съм отраснал с такива откачалки.

— Той ми се стори… много ентусиазиран.

— Той е глупак, ето какъв е. Кметът на Телароса в Тексас е освидетелстван глупак. Цялата тази работа с Хевънфеста напълно излезе от контрол.

— А какво точно е Хевънфест?

— Това е тридневен празник, фестивал, който се провежда през октомври като част от налудничавия им план да съживят икономиката в района чрез привличане на туристи в Телароса. Спретват центъра на градчето, добавят една галерия за изкуството в Дивия запад и два-три нови ресторанта. Има прилично голф игрище, ранчо за летовници и второкласен хотел, и с това горе-долу се изчерпва всичко.

— Забрави да споменеш родното място на Боби Том Дентън.

— Не ми го напомняй.

— Каза го, все едно е нещо отчайващо.

— По-скоро е налудничаво. Мисля, че хората в Телароса са толкова изплашени как да запазят работата си, че мозъците им съвсем са изветрели.

— А защо го наричат Хевънфест?

— Хевън9 е първото име на града.

— Явно църквата е оказала силно влияние при основаването на някои градове в Дивия запад.

Боби Том се засмя.

— Каубоите нарекли градчето Хевън, защото там се намирал най-добрият публичен дом между Сан Антонио и Остин. Но в началото на двайсети век по-благоприличните граждани го прекръстили на Телароса.

— Разбирам. — Грейси имаше още цяла дузина въпроси към него, но усети, че не е в настроение за по-нататъшни разговори и тъй като не желаеше да го дразни, предпочете да си замълчи. Хрумна й, че да си знаменитост си има и своите отрицателни страни. Ако можеше да се съди по разговорите от тази сутрин, изглежда ужасно много хора искаха да получат частица от Боби Том Дентън.

Телефонът зазвъня. Боби Том въздъхна и разтри очите си.

— Грейси, имаш ли нещо против ти да поемеш обажданията и да казваш на който и да се обади, че съм на голф игрището?

По принцип Грейси не беше привърженик на лъжите, но той изглеждаше толкова изтощен, че тя се съгласи да направи това, за което я помоли.



След още седем часа Грейси с недоумение се взираше в олющената червена врата на един занемарен бар в Мемфис със странното име „Бар на лъжците“.

— Изминахме стотици километри, за да дойдем тук?

— За теб ще е полезен житейски урок. Друг път стъпвала ли си в бар?

— Разбира се, че съм стъпвала в бар. — Не сметна за необходимо да му признае, че говореше за бар към един съвсем приличен ресторант. Докато този бар тук се отличаваше само с неоновата си реклама, оформена като голяма, но пречупена буква „М“, унило примигваща над един мръсен прозорец, насред някаква окаяна уличка, чийто тротоар отпред бе заринат с боклуци. Но тъй като той вече я бе задържал при себе си по-дълго, отколкото бе очаквала, не желаеше повече да му възразява, макар в същото време да не искаше да изостави отговорността си.

— Опасявам се, че не разполагаме с време за това заведение.

— Грейси, скъпа, ако не свикнеш да приемаш живота по-безгрижно, ще те тресне някой инфаркт още преди да си прехвърлила четирийсетте.

Тя нервно захапа долната си устна. Вече беше събота вечерта. Заради това отклонение им оставаше да пропътуват още хиляда сто и двайсет километра до Телароса. Напомни си обаче, че не бяха длъжни да се появят в градчето преди понеделник сутринта, така че все пак разполагаха с достатъчно време, освен ако Боби Том не се впуснеше в някакви много продължителни забавления. Но дори и така не беше спокойна.

Все още не можеше да повярва, че бе решил да стигне до Телароса по пътя, минаващ през Мемфис, когато — както на няколко пъти бе изтъкнала — според пътната карта в жабката най-прекият път беше през Сейнт Луис. Но той не спираше да твърди, че не би могъл да я остави да пропилее нито ден повече от живота си, което неминуемо щяло да се случи, ако не посетят най-приятното място за забавления на изток от река Мисисипи. Само допреди няколко минути тя си бе въобразявала, че ще я отведе в някакъв малък, но изискан и скъп ресторант, може би с френска кухня.

— Не можем да останем много дълго — твърдо му заяви тя. — Ще са ни необходими още няколко часа път с колата, за да наваксаме това отклонение, преди да потърсим къде да пренощуваме.

— Както кажеш, скъпа.

Шумните звуци на кънтри и уестърн, долитащи от бара, започнаха да обиждат слуха й още от мига, в който той разтвори широко вратата и тя пристъпи в задимения „Бар на лъжците“. Квадратни дървени маси бяха разхвърляни върху изронен и изпоцапан под с шахматно подредени оранжеви и кафяви плочки. Вътре бе пълно с реклами на бира, с календари с момичета, оплюти от мухите, а по стените висяха еленови рога. След като погледът й набързо пробягна през тълпата, която никак не й допадна, Грейси докосна ръката му.

— Зная, че искаш да се отървеш от мен, но ще ти бъда особено благодарна, ако не го направиш тук.

— Не бива да се безпокоиш за това, скъпа. Или поне докато не ме ядосаш с нещо.

Докато тя се опитваше да преглътне това тревожно предупреждение, една силно гримирана брюнетка с тюркоазна пола и плътно прилепнала бяла блуза се хвърли в прегръдките му.

— Боби Том!