Бренда Джойс - Пътуване към рая

— Какво й е? — попита подозрително жената, сложила ръце на дебелите си хълбоци.

— Веднага се вижда, че е хубавица — рече едрият мъж, облечен в дрехи от еленова кожа, като почеса въшлясалата си брада.

Жената бе ниска и трътлеста, очевидно проститутка, облечена в сатенена рокля със скандално изрязано деколте. Не бе нито млада, нито стара. Косата й бе червена и естествена, а на лицето й имаше тежък грим. Очите й бяха непреклонни и стари.

— Честър, какво си му направил на това момиче?

И двамата погледнаха към Миранда. Косата й бе цялата сплъстена, а от роклята й бяха останали само мръсни парцали. Честър бе измил лицето й, за да може Моли да види по-добре колко е красива, но нищо не можеше да промени празния поглед в очите й. Ако ги видя да я гледат или ги чу, то с нищо не се издаде. Всъщност изобщо не погледна към тях, а само през тях, сякаш не съществуваха.

— Нищо не съм й направил. Тя май не е съвсем с всичкия си. Не говори, не се усмихва, нищо. Ама е хубавица. Мамка му, няма нужда да говори, Моли, сама го знаеш. Мъжете не плащат на курва, за да говори.

Моли се намръщи и се приближи до момичето, после я обиколи и я огледа.

— Слабичка е. — Искаше да попита Честър как е попаднал на момичето, но не го направи — никога не задаваше такива въпроси. А не искаше и да знае. — Имаш ли си име, момиче?

Миранда я погледна невиждащо. Толкова я болеше. Защо не я оставеха насаме с мъката й?

— Казах ти, не говори. Ама ние с Уил я кръстихме Бела, защото е такава сладурана. Виж, ако не я искаш, мога да я дам в Чихуахуа, няма проблеми.

Моли се намръщи.

— Трябват ми две момичета, Честър. Проклетите кучки избягаха и се ожениха, можеш ли да си представиш? Както е взел да расте тоя град, ще ми трябват всички момичета, до които успея да се докопам.

— Тъй си е — окуражи я Честър. Нямаше да й каже, че той самият смята жената за откачена. Луда за връзване. Нощем стенеше и скимтеше, като непрекъснато повтаряше името Дерек. Мъжът й — този, който бе убит от команчите. Той винаги се бе страхувал от ненормалните и това беше лошо, понеже, ако тя не бе откачила от мъка, щеше да легне с нея. Колко жалко. — Галвестън е три пъти по-голям, отколкото преди пет години — рече той.

— Тук на практика нямаше нищо преди пет години — изсумтя Моли. — Добре. Ще я взема. Може би като се наяде и наспи както трябва, ще се оправи. Само да те питам откога е в такова състояние?

Честър се поколеба. Не искаше да й казва, че е така от първия ден, когато я видя и я купи от команчите.

— Разбирам — рече Моли проницателно. — Е, няма да ти дам стандартната цена, не и за тази. Седемдесет и пет и това е.

— Проклятие! Това си е пладнешки обир! Знаеш, че не продавам момиче за по-малко от сто и петдесет. Ти си ги връщаш за шест месеца.

Те започнаха да се карат и се спазариха на сто, както и двамата си знаеха, че ще стане. Честър си тръгна.

— Е, красавице — рече Моли, като я хвана за ръката, — ще накарам едно от момичетата да те изкъпе и да ти донесе нещо хубаво за ядене.

Тя я изведе от кабинета зад бара, който й служеше и за спалня. Имаше задно стълбище до стаите, където момичетата живееха и работеха. Бяха осем момичета — с тази ставаха девет. По-добре от нищо, помисли си тя.

— Лил, ела с мен — рече Моли на една висока, стройна брюнетка.

Лил стоеше на вратата, облечена в ефирен халат и говореше с някакъв дебел мексиканец и слабо момче с рижа коса. Тя послушно тръгна след Моли и Миранда до една малка стаичка, в която имаше легло, мивка, стол и гардероб.

— Коя е тази? — полюбопитства Лил, а сините й очи бяха дружелюбни.

— Бела. Нуждае се от грижи. Искам да я оправиш и да видиш дали не можеш да я накараш да проговори. Може да е глуха и няма, не знам. Аз лично не мисля, че е слабоумна. В тези очи има такава празнота — Моли се вгледа намръщено в Миранда. А после добави: — Погрижи се и да хапне нещо. Искам да я поохраним.

Моли си тръгна. Тя се притесняваше за момичето и това не й харесваше. Беше пресметлива търговка. Ако не беше такава, щеше да продължава да е по гръб всяка нощ като момичетата, вместо само когато й се прииска.

— Здравей, Бела — започна Лил. — Леле мале, колко си мръсна. Обаче наистина си хубава. Дай да свалим тези дрехи.

— Тя се запита дали момичето изобщо я чува. Сигурно не, понеже само седеше в средата на стаичката, където Моли я бе оставила.

Лил я съблече, след като поръча да донесат топла вода и вана. Момичето бе слабо и цялото в синини. Съжали я. Знаеше, че Честър я е довел тук. Лил сама си бе избрала този живот, така че имаше разлика. Въздъхна и помогна на Миранда да влезе във ваната, като не спираше да говори през цялото време.

— Нещата тук наистина не са толкова лоши. Моли се преструва на подла, но всъщност не е. Имаме много храна и един почивен ден в седмицата. Моли казва, че е важно да си почиваме. По-добре било за бизнеса, така казва. Иска да сме свежи. Ти си толкова хубава, че ще си много популярна. Изобщо ли не говориш?

Миранда погледна към жената, която я къпеше, и я видя като през мъгла. Жената й говореше и думите идеха от много далеч. Тя се зачуди къде е. А, да, Галвестън. Честър я бе купил от команчите. Продаде я в един бордей — точно както Дерек й бе казал. Дерек. Тя не можа да му каже колко го обича и сега той никога нямаше да го узнае.

— В очите ти има толкова болка — рече състрадателно Лил.

— Той нарани ли те?

Трябваше да положи прекалено голямо усилие, за да отговори, така че не каза нищо.

Лил я изкъпа много нежно и внимателно, сякаш бе малко дете. Дори състрадателното й докосване не можа да изтръгне Миранда от скръбта й. Лил й помогна да излезе от ваната, продължавайки да бъбри за последните клюки от Галвестън, докато грижливо я подсушаваше. Когато я уви в дебелата кърпа и я положи в леглото, Миранда не се противи. Лил започна да реши сплъстената й коса.

— Мили боже! Никога не съм виждала толкова много коса на една глава. Ти си късметлийка, Бела, знаеш ли?

Лил свърши и разпръсна косата на Миранда върху раменете й, за да изсъхне. Махна кърпата и й подаде един халат от гардероба, много подобен на този, който носеше самата тя. Миранда го погледна без любопитство, той беше прозрачен и не скриваше нищо. Това й напомни факта, че наистина е в бордей. Но го облече. Не й пукаше. Вече нищо нямаше значение.