Той не можеше да я остави да си замине, понеже това щеше да означава да се откаже от нещо по-ценно от собствения му живот. Не можеше да си представи да живее без нея, особено след като получи любовта й, макар и за кратко. Снощи искаше да й покаже колко много се нуждае тя от него, но знаеше, че не подхожда към нея както трябва. Ако някой знаеше разликата между влечение и любов, това бе той. Беше толкова иронично. Той бе изпитвал влечение към жените през целия си живот, а после се бе влюбил в напълно невинна девойка, която в замяна изпитваше само влечение към него! Ако не бе толкова съкрушително, щеше да е смешно!

Той искаше нещата между тях да са както трябва. Ако това означаваше, че той трябва да приеме бебето, щеше да положи максимални усилия. Имаше седем месеца, може би по-малко, за да свикне с мисълта, че ще отгледа сина на Чавес. Щеше да се обърне към нея. Тя щеше да му помогне. Но не беше честно от нейна страна да очаква, че ще обича това дете като свое. Не можеше да направи това. Можеше единствено да се опита да се грижи за него.

Този следобед, след като тя се оправи от сутрешното си неразположение, Дерек я откри да скубе пъдпъдъка, който бе донесъл тази сутрин. Хвана ръката й и я спря. Когато тя вдигна поглед към него, той видя надеждата, грееща в очите й, но и терзанието. Мразеше се, задето бе толкова егоистичен и толкова я огорчаваше. Ако е нещастен, реши той, отсега нататък няма да го издава пред нея.

— Миранда, мислех си нещо.

Тя погледна дълбоко в очите му и зачака. Беше толкова ранима, помисли си той и въздъхна.

— Искам нещата между нас да са както преди. Ще се опитам да бъда добър баща. Аз… никога няма да разреша някои да стори нещо лошо на когото и да било, да не говорим за някое невинно същество, знаеш това, и то важи и за това бебе. Не мога да се преструвам, че го обичам, но… ще бъда добър баща. Можеш да ми помогнеш, да ми покажеш как. Моля те.

Миранда го погледна и той видя как в очите й има тъга.

— Какво има? Не ти ли казах това, което искаше да чуеш? — Той чу отчаяната нотка в гласа си.

— Изобщо не съм си мислела, че ще откажеш закрила на детето ми, Дерек. Но това, което предлагаш ти е заради мен, а не заради детето. Това, което искаш да направиш е правилно, но поради неправилни, егоистични причини.

Той я слушаше и знаеше, че е права.

— Миранда, как мога да спечеля обратно любовта ти?

— Любовта не се търгува — отвърна тя меко.

Той се почувства много окаян.

Тя видя колко е нещастен. Ръката й се протегна, докосна бузата му, той я хвана и я задържа там.

— Дерек, ще направим каквото можем.

— Аз съм егоистичен подлец — рече той. — Винаги съм го знаел, но преди никога не ми е пречело. Ала като те срещнах, ти стана по-важна от собствените ми нужди. Или поне така си мислех. Може би съм сгрешил.

— Не се съмнявам в любовта ти — каза тя и въздъхна. — Може би като се роди детето, ще откриеш, че в сърцето ти се таи любов към едно невинно създание.

— Може би ти ще успееш да ми помогнеш.

Ала още като изричаше тези думи, той се чувстваше разкъсан. Не искаше да обича сина на Чавес, искаше само да обича жена си. Но една друга страна от него, по-дълбока, му каза да се освободи от гнева си.

Внезапно той вдигна глава, а всяко нервно окончание в тялото му се напрегна.

— Дерек, какво има?

Той я хвана за ръката и я повлече към купчината трупи и издигнатото скеле. Бяха направили три крачки, когато индиански боен вик раздра тишината и земята се разтресе от тропот на копита.

— Миранда, зад дърветата! — извика Дерек, като я буташе и тласкаше напред. Нямаше време да мисли какво правят команчите толкова далеч на север. Видя Миранда да се скрива зад трупите, а после стреля, точно когато един индианец хвърли копието си, препускащ с коня си към него. Копието го улучи високо в гърдите, а команчът падна мъртъв. Миранда изпищя.

Дерек се обърна и стреля по още един нападател. Улучи го и конят му продължи да бяга без ездач.

Миранда изпищя предупредително:

— Дерек!

Твърде късно, той усети ножа в гърба си и се свлече на колене. Вдигна пистолета си и стреля. Атакуващият воин се отпусна върху коня си. Браг нямаше възможност да преброи колко са и сега бе твърде омаломощен. Бе ранен и губеше кръв. Започваше трудно да фокусира погледа си. После чу Миранда отново да пищи.

Беше застанал настрани, полуизправен, когато видя, че тя е обградена от трима команчи с копия, насочени към нея. С големи усилия се прицели и стреля веднъж. Един воин падна, а другите двама не улучиха и минаха покрай него в галоп. Оставаха му само два куршума. Той изчака. Команчът препусна, а после вдигна лъка си. Дерек стреля и улучи. Знаеше, че го уцели на късмет, защото всичко пред погледа му се бе размътило.

Чу я отново да пищи. Не можеше да вдигне глава, нито да вижда. Чу само тропот на копита, съвсем наблизо, отстъпващи. Всичко стана сиво, а после притъмня.

— Дерек! — това бе писък.

— Дерек! — по-слабо.

— Дерек!

69

Миранда ридаеше безпомощно. Не беше й останала сила да се съпротивлява. Видя всичко — видя как убиват мъжа й пред собствените й очи, видя го как падна, когато я метнаха върху едно пони пред някакъв индианец, който вонеше като гранясало масло. Това, че го оставиха да лежи там я сломи. Ами ако беше още жив и умреше от загуба на кръв?

Как можеше човек да оживее, след като го улучат с копие, а после му забият нож в гърба?

Бяха само шестима, осъзна тя смътно и яздиха през целия ден и цялата нощ. Тя спря да мисли. Сърцето й бе съкрушено. Не можеше да мисли, защото щеше да умре от болката. Дерек. Дерек. Искаше да умре.

На другия ден спряха. Миранда не беше сигурна дали беше следващият ден или следващата седмица. Чувстваше се абсолютно капнала. Бе объркана, замаяна. Дерек беше мъртъв.

Дерек! През нея непрестанно пулсираше болка. Някой я свали от понито и тя се свлече на земята.

Една ръка се уви в косата й. Тя проплака от физическата болка, докато започнаха да я влачат за косата, а после я пуснаха и тя се просна по лице. Чу мъжки гласове, възбудени. Караха се. Тя отвори очи и повдигна глава. Едър бял мъж, облечен в еленови кожи говореше на индианците и правеше жестове с ръце. Какво ставаше? Къде беше тя? А Дерек?

Това не можеше да е истина. Тя бе с Дерек в красивата им поляна, сигурна и спокойна. Не… Дерек бе мъртъв! Не… Скоро щеше да дойде и да я спаси… Дерек, обичам те…

Чувството, че се носи и се рее се засили. Обгърна я мъгла. Влажна мъгла… Англия. Майка й, някакъв парк, подкастрени алеи. Майка й я обичаше. Тя бе мъничка, толкова мъничка, момиченце. Мъглата бе хладна и мека, като пухкав облак. Тя не искаше да я оставя, но някой я разтърсваше. Миранда се насили да отвори очи и сърцето й трепна, като видя гърдите, покрити от еленова кожа.

— Дерек.

Мъжът се усмихна.

— Това е щастливия ти ден, малката. Айде. Бая път ни чака.

Миранда запремига и се вгледа в големия, мръсен непознат. Дерек бе мъртъв. Нищо друго нямаше значение. Команчите си бяха заминали. Когато мъжът я дръпна, за да се изправи на крака, тя се движеше така, сякаш бе упоена.

70

Той не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание. Това беше първата му свързана мисъл — че е в съзнание. Следващата бе Миранда.

Той се съсредоточи.

Бе ранен — щеше да умре, ако не направеше нещо. Изпитваше ужасна болка в гърба. Гърдите му го изгаряха, но тази болка бе незначителна на фона на другата. Той бе немощен и като отвори очи, вече се зазоряваше — всичко бе обвито в розово-червена мъгла. Той затвори очи и отново припадна.

Като се свести отново, слънцето бе високо и напичаше. Той успя да измъкне ножа от калъфа му. След това усилие трябваше да си почине. Сряза ризата си. Щеше да загуби съзнание. Не! Трябваше да живее… Да намери Миранда.

Бореше се с обгръщащата го тъмнина. Наряза ризата си на неравни ивици. После отново припадна.

Но само за няколко часа, както забеляза, като дойде отново на себе си. Все още държеше ножа в ръка и го пусна с голяма мъка, като сложи и двете си ръце върху копието, стърчащо от гърдите му. Бе на хубаво място, забеляза той, под ключицата, над белите дробове. Беше извадил късмет. Усмихна се наум, като се сети колко е иронична тази мисъл. Трябваше му сила. Той дръпна, изстена от болката и се пребори с вълните от надигащо се замайване.

Опита се пет-шест пъти, преди най-после да успее да измъкне копието и тогава кръвта отново бликна. Само с усилие на волята успя да смачка парче от ризата си и го притисна върху раната. Претърколи се по корем, като продължаваше да държи плата до гърдите си. Отказваше да припадне.

Знаеше, че ножът продължава да е в гърба му, защото бе паднал срещу него, преди да се извърне полусъзнателно настрана. Болката бе непоносима, високо в гърба му, в рамото, в костите и мускулите. Той бе толкова отпаднал. Трябваше да го извади, но още нямаше толкова сили.

Допълзя до потока. На два пъти изгуби съзнание и му трябваха часове, за да измине трийсетте ярда. Тялото му пламтеше и той знаеше, че започва да го втриса. Но нямаше да умре. Плъзна се във водата. Пи дълго.

С ножа си наряза останалата част от ризата си на ивици. Това трая доста. През цялото време стоеше в потока и оставяше водата да измие раните му. Превърза топката плат към гърдите си с ивица плат, като продължаваше да кърви. Бе крайно отпаднал, но решителността му взимаше надмощие над всичко останало. Той забрави за ножа, забит в гърба му, знаеше и без да се опитва, че не може да направи нищо, за да го извади, не и сега.